Не е важно къде си роден, а къде ще оставиш своята следа. Замислете се колко вярно звучи тази максима особено в днешно време, когато преселението на народите е толкова силно застъпено в нашия живот. На първо четене 1 септември 1982 година не носи нищо като символика и значение. Но ако погледнем под друг ъгъл, ще разберем, че това е датата, на която реално започва една реформа в българския баскетбол. И която води след себе си истинска революция, променяйки картата на този спорт в страната.
До онзи момент Варна е любим град за туризъм и вече си е спечелил званието „Морска столица на България”. Никой обаче не си е давал сметка, че след тази дата Варна ще се превърне в „Баскетболната столица на България”. Това е денят, в който Симеон Варчев пристига в пристанищния град, за да разтърси из основи любимия спорт с оранжевата топка. И през следващите 30 години, докато той е там, Варна да се превърне в люпилнята на най-добрите и водещи баскетболисти в страната. Измествайки от пиедестала София и Ботевград, заставайки в центъра. Без да има традиции в това естество, с епизодични прояви преди това.
Отиде си баскетболната легенда Симеон Варчев
Сега определят Симеон Варчев като Патриарха на баскетбола във Варна. И в това няма нищо случайно. Да пристигнеш като външна фигура в морската столица, където местните жители са известни
със своето отношение към „новодошлите”
и да ги накараш не просто да те приемат като свой, а да те обикнат до такава степен, че да те определят за „Треньор №1 на ХХ век”. Затова се искат много качества – характер, трудолюбивост, инат, желязна ръка и най-вече – знания и умения. Всички те бяха в репертоара на специалиста. Човекът, който като треньор дръзна да се противопостави на хегемоните от столицата и Балкан. И дълги години води неравностойна битка в това естество, предвид задължително по-големите финансови възможности на своите конкуренти.
Съдейки по статистиката, Варчев никога няма да бъде определен като най-добрия треньор в историята. Три титли и три купи – какво толкова е направил, нали така?! Но той имаше друго мислене. Искаше да гради, а не да харчи. Дори в годините, когато Черно море разполагаше с много финансови възможности, първото условие, което поставяше легендата, бе свързано с школата. „Трябва да подсигурим децата, след това ще мислим за останалото”, така ми казваше и отстояваше на своето.
Благодарение на този подход през 90-те години националният ни отбор бе захранен с големи фигури, дошли от Черно море. Той се запази и когато Варчев стана ръководител, отстъпвайки треньорския пост заради заболяването от Паркинсон. За да се стигне в един момент, в средата на този век, представителният тим на България да е изграден над 50 процента от момчета, продукт на варненската школа. Дали това не е революция за един град, който до неговото пристигане гледа баскетбол на високо ниво основно по телевизията?!
Разбира се, всички свързват Симеон Варчев с Георги Глушков.
Историята им е като от филм
Тя е визитната картичка както на легендарния специалист, така и на бившия център. Двамата поддържаха връзка до последния дъх на Патриарха. И няма как да е друго, защото именно Варчев върна легендата в България преди 15-ина години. Докара го като дясна ръка на Михаил Михов (мир на праха му), прибирайки го от Италия. И пак стигаме до уважението. Където и да влезеше, Варчев получаваше именно това. Защото винаги държеше на думата си и търсеше начин дори когато нямаше начин.
Затова и бе крив на много. През годините той получаваше и доста удари от хора, които искаха да са на негово място. Да получават същото това уважение. Но то не се „печели” с удари под кръста и подмолни действия. А дали Варчев обичаше баскетбола?! Това не подлежи на съмнение. Той бе баскетболът във Варна и за известен период в България. Дори когато болестта го бе притиснала в ъгъла, Симеон Варчев мислеше и живееше за любимия си спорт.
„Като треньор не преставах да уча. Четях много книги за психологията в спорта. Гледах видеозаписи, които ни предоставиха в САЩ. Водих си подробни записки от тренировките на други признати в света специалисти. Осъмвах със Светислав Пешич в спорове за подготовката и детайлите на играта. Знаех, че не се става треньор от нищото. А когато с Глушков тръгнахме за САЩ, трябваше да поема и ролята на мениджър въпреки всички рискове, които носеше неизвестността. Той бе повикан в мистичната за нас НБА, за която сега се знае всичко, но тогава пътувахме, без да знаем къде отиваме –
в ада, на кладата или при богинята
на победата. Целият ми живот в баскетбола ми е показвал, че треньорът трябва да се ориентира в работата си и от манталитета и нрава на всеки състезател”, споделя Варчев в Алманаха на българския баскетбол.