Гершон: Догодина вече ще говоря български

Щом Израел и Литва могат, защо да не можете и вие, пали се треньорът

- Не сте ли прекалено голям оптимист? Тук хубавите неща се случват бавно, ако въобще се случат...

- Ако рисуваме всичко в черно, ако гледаме живота откъм негативната страна и ако мислите ни хвърчат в тази посока – как нищо няма да излезе, тогава няма да има промяна. Първо ние трябва да се променим, за да се промени системата, да се промени и мисленето на хората, които работят в спорта. Убеден съм, че стига да искаме наистина, ние заедно може да се справим и да оставим нещо добро за децата, които тепърва ще влизат в залата, които след мачовете на националния отбор вече имат своите нови герои, които мечтаят за последват.

- Тъжното е, че тези деца ги има, желанието им да играят баскетбол е огромно, но условията, които им се предоставят са трагични. Как очаквате, че при минусови температури ще пълнят зали от единия гол ентусиазъм?

- Вижте, все отнякъде се налага да започнем. Някой да даде първия тласък, да се устреми напред и да подаде ръка на околните, които също желаят промяната, но досега не са имали възможност да я осъществят. Да не си мислите, че при мен в Макаби всичко е било идеално от самото начало? Простете се с тази илюзия. На този свят нищо никога не се ражда в завършения си вид. Трябва да инвестирате адско количество труд, нерви, напрежение, упоритост, търпение. И пак няма да има гаранция, че накрая ще сме успели. Но пък ако не опитаме, няма никога да разберем дали сме щели да спечелим битката.

- Добре, разкажете ни тогава за Макаби Тел Авив. Как е било там преди клубът да извоюва реномето на институция в европейския баскетбол?

- Имам интересна история по този повод. Тя е от първия ми сезон, като треньор. Един по един, в различен период от годината, но последователно, най-добрите ми играчи започнаха да се контузват. Тъкмо единият се възстанови, друг излиза от отбора. Кой заради глезен, кой заради коляно или други мускулни травми в краката. Много мислих, а накрая заявих пред шефовете: "Незабавно сменете настилката на игрището". Те започнаха да се огъват и да ме убеждават, че на пода нищо му няма, че ремонта ще струва скъпо. "Колко", попитах ги. "Поне двеста хиляди". Казах, че ще им намеря майстори, които ще свършат работата на половина по-евтино. Покритието бе подменено, а контузиите секнаха.

- Да, но зад империята на Макаби винаги са стояли страшно много пари, а тук, с изключение на Лукойл, мизерията е пълна...

- За мачовете на тази "империя" в първите години идваха едва по две хиляди души на мач. Постепенно хората бяха привлечени от нащия стил, от красивата игра, от сърцето, което влагахме и разбира се, от високите резултати. Започнаха да не стигат билетите. Продавахме по девет хиляди. Ръководството се принуди и разшири трибуните в "Нокиа Арена" с още две хиляди. Машината проработи, макар и с бавни темпове, то бързата работа нали знаете, че почти никога не се брои за качествена (смее се).

- Ще успеете ли да заразите малка България с тази положителна енергия? Ние май отдавна не сме надигали глава за нещо повече от място на опашката...

- Откъде-накъде липсата на самочувствие? Огледайте се малко! Какво точно е Израел? Държава от едва седем милиона. Извадете от бройката войниците от армията и най-религиозната част от населението, за които дори гледането на телевизията е забранено. И остават четири милиона души. България е малко повече от седем, ако не се лъжа. Давам ви нов пример: Литва. Страна от три милиона, е сила в баскетбола. Или смятате, че Шишкаускас и Ясикевичус не са по-добри от Стойков и Виденов? Или от потенциала на Костов? Подписвам се веднага с двете ръце, че не са. Разликата е в националността и развитието на продукта, в пласирането в чужбина, при големите пари, в големите отбори.

- В Лукойл, както в Макаби последните години българите са пренебрегвани за сметка на американците. Как да се справим с този проблем?

- Като дадем не два пъти, а три пъти по-високи заплати на местните момчета. Не ме интересува, че някой ще ме контрира, че те не са добри, колкото чужденците. Нека да не са! Но са наши и сме длъжни да им осигуряваме шанс за развитие и в големите клубове се прави именно така. Това е пътят да ги задържим, вместо да ходят да се затриват по второкласни отбори, където да ги мачкат като личности.

- Тръгвате си, ще се върнете ли скоро?

- О, да. Няма да се бавя дълго, защото тук имам започнати дела за довършване. Квалификациите свършиха, но аз не излизам в почивка. Освен всичко останало трябва да упражнямам езика, защото съм си поставил за цел догодина вече да говаря на български (смее се).

Влади ЛАЗАРОВА

снимки: Марин МАРИНОВ/Sportal.bg, Петко НАЛБАНТОВ/БГНЕС