Надка Голчева: Българският баскетбол няма бъдеще без своята славна история

Славният капитан на европейският шампион Левски от 1984 година Надка Голчева спокойно може да бъде определена като една от най-добрите баскетболистки на Стария континент за всички времена. 4-кратен шампион на България с Левски, европейски първенец със "сините" от 1984 година, двукратен носител с отбора на Славчо Бояджиев на Купа "Лиляна Ронкети", бронзов медалист с националния отбор от Игрите в Монреал през 1976 година, сребърен медалист от Москва 1980, двукратен притежател на приза за най-добра баскетболистка на България. Списъкът с отличия със сигурност е далеч по-дълъг, но е факт, че Голчева ще остане завинаги част от най-славните години на женското направление в българския баскетбол. Вече едно десетилетие европейската шампионка с Левски работи в школата на Славия, където се занимава с подрастващите. Живата легенда на дамския ни баскетбол бе любезна да отговори на въпроси на репортер на Sportal.bg в навечерието на 25-годишнината от триумфа на Левски в Будапеща, който ще бъде честван на 8 март:

- Тази година се навършва четвърт век от славния финал за КЕШ в Будапеща когато Левски детронира европейския шампион Виченца. Какви са Вашите спомени от двубоя и значението на тази европейска титла за развитието на българския баскетбол?

- Радвам се, че тази годишнина ще бъде отбелязана, тъй като за да има бъдеще баскетбола, трябва да познаваме и неговата история. Наистина минаха доста години. През 1984-а Левски имаше един от най-перспективните и най-силните отбори в Европа. Разполагахме с много силна селекция, от която черпеше и националния отбор, като неговата основа се състоеше от 7-8 момичета от Левски. Този факт ни повдигаше допълнително самочувствието и знаехме каква сила притежаваме. Изобщо 84-а бе много силна година за българския баскетбол и в частност за Левски, тъй като след двете купи "Ронкети" нашият тим трябваше да стъпи на най-високото стъпало, респективно ставайки шампион на Стария континент. Сериозната мотивация бе в основата на успеха. Нищо не можеше да ни накара да мислим, че сме способни да загубим. Чисто и просто отидохме в Будапеща и знаехме, че трябва да победим. Самочувствието на противника бе респектиращо, тъй като отборът на Виченца предишната година бе станал европейски шампион и за тях това бе втори финал поред. Ние обаче демонстрирахме типичния български дух и нещата се получиха. Като цяло мачът бе много интересен, като водехме през цялото време и диктувахме темпото. Срещу нас по това време играеше една от най-силните италиански състезателки – Полини, както и канадката Смит. Пак подчертавам обаче, че мотивацията и голямата амбиция на всички момичета да постигнем успеха беше невероятна. Нямаше как да се случи друго, освен да грабнем титлата.

- Какво е усещането да бъдеш капитан на подобна "звездна" селекция, каквато представляваше Левски през 84-а?

- Едно от основните неща е голямата отговорност, която поемаш, но от друга страна е чест за всеки един състезател да бъде капитан на такъв отбор. Спомням си много добре момента, когато трябваше да поема капитанската лента. Това се случи през далечната 1978 година, дори бях болна и с температура, но след като разбрах за решението на ръководството на Левски, се върнах още за първия мач след заболяването ми. Тогава спечелихме много важен мач срещу Локомотив (София) и от тогава до моето оттегляне като състезател през 1986 година бях неизменно капитан на отбора близо 9 сезона. Пак ще повторя, че отговорността е голяма, като се е налагало често пъти да жертвам собственото си "аз" в играта и в името на колектива. Също така непрекъснато трябва да бъдеш дясната ръка на треньора по отношение тактическите указания. Може би това, че изпълнявах организаторска роля, ми помогна и на самата мен като състезател. Става въпрос за организация, игра в защита, диктуване на темпото, успяваш да почувстваш цялата тежест на играта. Това обаче не ми пречеше да бъда добър състезател и да демонстрирам най-доброто от качествата, с които разполагам. Може би и характерът допринася за това. Аз лично винаги съм държала в отбора да има сплотен колектив, атмосфера, уважение и всеки да зачита труда на другия, независимо от възрастта. Разликата в годините между отделни баскетболистики дори е стигала 10-12 години, но факт е, че всички бяхме здраво сплотени като юмрук. Точно това е изключително важно в един отбор – колективът да бъде налице и да присъстват хора, от които да се учиш, както бе в моя случай, когато попивах от опита на Пенка Методиева. С нея играхме дълго време заедно, преди това се „засякохме” и с Елена Вутова. Все спортистки, които са имали куража в ключовите моменти да заявят: "Това ще се направи при даденото разиграване. Всеки да изпълнява каквото каже капитанът на отбора!" Аз обаче не съм имала проблеми в това отношение и за това все още всички сме добри приятелки помежду си, като често се виждаме и разговаряме за славните години.

- Какво отражение имаше спечелването на втората Купа "Лиляна Ронкети" от дамския Левски през 1979 година и то в първия и последен български финал в турнира?

- С втората Купа "Ронкети" тогавашният тим на Левски доказа силата си. Българският баскетбол вървеше по възходяща линия, както на ниво национални отбори, така и на клубно равнище. България разполагаше с много силен вътрешен шампионат. Имахме по 4-5 много равностойни отбори и се получаваха доста ожесточени дербита с тимовете от доказани баскетболни центрове като Пловдив и Перник. Всички отбори се хвърляха за победа и като гости и като домакини. Това неминуемо водеше до успехи и на европейската сцена. За борбата в турнира "Ронкети" през сезон 1978-1979 от майчинство в състава се завърнаха много класни състезателки като Петкана Макавеева, покойната вече Краси Богданова и Юлия Боянова. От тази гледната точка тимът от 79-а бе доста по-силен от този през 1978 година. Реално погледнато с първата "Ронкети" поднесохме изненадата, тъй като разполагахме само с 2-3 състезателки с качествата на лидери. Въпреки всичко стигнахме финал и то срещу противник от класата на Слован (Братислава). Отново обаче голямата стръв за победа ни изведе до крайния успех. За мен първата "Ронкети" е до известна степен по-ценна като трофей, защото тогава малко или много надрастнахме себе си. Докато при защитата й вече показахме класа. Бяхме в пълен състав и отборът просто трябваше да стигне финал, още повече, че в директния сблъсък за купата победихме Марица (Пловдив). За моя голяма радост и удовлетворение мога да се похваля, че името ми е трайно свързано с успехите на българския баскетбол през 70-те и 80-те години на миналия век. От 1971 година, когато с девойки старша възраст, останахме 3-и в Европа до последното Световно първенство, в което участвах. Във вътрешния шампионат спечелих с Левски общо 4 титли на България, два олимпийски медала с националния отбор (1976, 1980), както и медали от европейски първенства. Всичко това обаче не го знаех като факти преди да приключа състезателната си кариера. След като се оттеглих ваши колеги бяха направили анализ и за мое щастие, но и с леко учудване, разбрах, че името ми е част от най-големите успехи.

- Не Ви ли е болно, че фона на славната история на Левски понастоящем тимът на съществува? Защо според Вас се стигна до ликвидирането на дамския отбор на "сините"?

- За мен  цялостното отношение към женския баскетбол от края на 80-те години до момента е просто необяснимо. Падна авторитета на това направление, както на ниво национален тим, така и по отношение на клубовете. Левски не бе пощаден, но за мен обяснението се дължи на неправилна стратегия за развитие на женския баскетбол. Аз все още съм убедена, че имаме много по-големи възможности, но при положение, че се полага по-усърдна работа на ръководители и треньори. Крайно време е да се завърнем там, където ни е мястото – да стигнем до участие на Европейско първенство. В Левски многото спонсори, както и неправилната политика от тяхна страна и шефовете на клуба, доведе до срив. Преди година направихме опит с г-н Хранов, за да бъде създадена съответната организация, с цел възстановяването на женския тим. Идеята бе на практика от този сезон отново да има Левски, който да играе в елита. Това обаче така и не се случи поради липса на средства. До голяма степен това негативно развитие на ситуацията ме кара да бъда все още част от екипа на Славия. Тук виждам по-добро отношение към женския баскетбол. Вече 10 години съм на "Овча купел" и съм на мнение, че може да се постигнат доста сериозни успехи.

- Споменахте националния отбор. Какво е мнението Ви за представянето му в квалификациите за Евробаскет 2009?

- Според Вас нормална ли е изолацията, в която в момента попада специалист от класата на Славчо Бояджиев?

- Не е нормална и както аз, така и моите колежки в лицето на Петкана Макавеева, Краси Банова и Гергина Скерлатова сме го изпитали на собствен гръб. Имам чувството, че се проведе политика на "затворени врати", към хора като нас, за работа в сферата на големия баскетбол. Чували сме и други думи като: "Е, бяхте величия, но сега е друго и ние ръководим". Не мисля, че сме се предали, защото както виждате, всяка една от нас работи. Продължаваме напред, защото баскетболът ни е в кръвта. В случай, че съответните ръководни органи преценят, че с нещо можем да сме полезни, всяка е готова да помогне с каквото може. Защо се лишава българският баскетбол от знаещи и можещи хора, които само могат да допринесат за развитието му? Може би сме малко по-наясно как се постигат големите успехи? Много добре знаем какви усилия трябва да се положат по време на подготовката, за да може състезателките от националния отбор да изиграят 40 минути на високо ниво, а не да има изявления от рода, че в 30-ата минута били уморени. Останах доста втрещена от такива изказвания. И то говорим за допълнителни квалификации. Какво ще правим ако трябва да изиграем по 8-9 мача на Европейско първенство, както сме го правили в миналото? Да не говорим за Световен шампионат, където сме побеждавали сили като Китай, Корея или Канада. Това означава, че сме имали възможности. В крайна сметка нещата обаче опират просто до мотивацията, т.е. да накараш един играч да даде всичко от себе си.

снимка: Sportal.bg

Следвай ни: