Лукойл Академик избра българското и спечели

С наемници война не се печели. До болка изтърканото изречение отсега нататък ще стои редом до купата, която Лукойл Академик отнесе във витрината в Правец. Седма купа в клубната история, шеста, откакто пред името Академик поставиха това на петролната компания, и първа от 2009 г. насам. Драматичната победа с 81:80 над Левски във финала отприщи реки от коментари. Изводите от турнира са два – по един за студентите и за сините. Успехът за Лукойл дойде, защото там научиха своя урок, макар да им отне доста време. Болката за сините ще им помогне да осъзнаят собствените си грешки. Академик прегърна най-българската купа с най-наемническия отбор - седем чужденци, от които петима американци. Българска, защото в понеделник онези, които направиха разликата в мача, бяха Аврамов, Стойков, Банев, Веселинов. Какъв по-голям триумф на родната школа от това да видиш току-що навършилия 21 Божидар Аврамов (б.а. - роден е на 8 март 1990) да доминира в първия голям финал в живота си? Не става въпрос само за фантастичния му процент от тройката, а за цялостното му поведение. Някой да иска да каже нещо за Тенчо Банев? След десет години сравнения с крак от маса, центърът прави най-силният сезон в кариерата си. На 30 изглежда прероден. Спокоен, умен и много полезен за отбора си. Такъв бе и срещу Левски. Не 222-сантиметровият хърватин от НБА Бруно Шундов, а именно Банев се справи с Лодърдейл. Включването на Веселин Веселинов счупи гипса на Лукойл срещу извадената като от учебник зонова защита на сините. Тодор Стойков не подлежи на коментар. Колкото и да не им е приятно на някои, не друг, а той е и още дълго трябва да бъде емблемата на този клуб. И то не само поради факта, че лявата му ръка е най-хладна тогава, когато останалите бършат нервно потни длани и не смеят да погледнат коша.

Лукойл успя, защото най-после случи на чужденец треньор, който не робува на чуждото. Е, на Йовица Арсич също му трябваше време, за да го проумее – мина през ада на загубения четвъртфинал за купата миналия сезон. Опари се от прищевките на примадоната Перо Антич и от неконтролируемата лудост на Уили Дийн. Извади слонски нерви в месеците, в които българите бяха на терена, но бяха слаби. Арсич обаче знаеше, че преди да заиграят, те трябва да си повярват, а за да си повярват – първо той трябва да го направи. Аврамов вършеше глупост след глупост, Веселинов влизаше и излизаше като на хандбален мач, Банев се луташе объркан. Арсич осъзна, че каквото и да прави, никога не бива да повтаря грешката на предшествениците си Лукаич и Докузовски – да посегне на капитана. В момента, в който този конфликт бе потушен, Лукойл тръгна нагоре. Без дрязги и без цупене. Ненужните си тръгнаха, останаха само колективните играчи – тези, за които не е проблем да преглътнат собственото его в името на отбора.

Именно егото дойде в повече на Левски. Като това на Джейсън Кроу, който приемаше всеки кош на Лукойл във финала за лична обида и тръгваше да се надиграва сам. Докато той чупеше стойки на паркета, на пейката Асен Великов гледаше тъжно. Да, сега ще попитате защо не вкара накрая онази тройка. Ето ви отговора: защото не си вярваше, защото цял сезон никой на него не му вярва.

Много преди да загуби финала от Лукойл, Левски загуби лицето си – българското. Единственото по-страшно усещане от загубата на някаква си тенекиена купа е прегърбената походка на смачкания психически син капитан Стефан Георгиев, който бърше сълзи и прегръща преродените си приятели от Лукойл.

Владислава ЛАЗАРОВА (TV7)

Следвай ни: