Йоканович: В Испания Стоичков ни посрещаше като братя

Йоканович: В Испания Стоичков ни посрещаше като братя

Славиша Йоканович е роден на 16 август 1968 г. в Нови Сад. Започва да играе в едноименния отбор, после тръгва към големия футбол с Войводина (1988-1990), с който става шампион. Преминава в гранда Партизан (1990-1993), с който завоюва титла и купа. 7 години е на високо ниво в Испания - в Овиедо (1993-1995), Тенерифе (1995-1999) и Ла Коруня (1999-2000), с който завоюва и единствената в историята на Депортиво шампионска титла на Испания досега. Преминава в Челси (2000-2002). Завършва кариерата си в Мурсия през 2004 г. За националния отбор (Югославия и Сърбия) дефанзивният халф има 64 мача и 10 гола между 1991 и 2002 г. Титуляр е на световното във Франция през 1998 г. и на Евро 2000. През 1992-а е в отбора, класирал се за европейското в Швеция, но изваден от турнира по политически причини заради войната. Започва с треньорството в третодивизионния Атлетико (Пинто) през септември 2007 г. След само 3 месеца поема Партизан и го извежда до два поредни дубъла - титла и купа. Напуска и близо 3 г. е извън професията. През 2012 г. поема тайландския Муангтонг Юнайтед и го прави шампион без загубен мач. През юли 2013 г. пое Левски. Славиша Йоканович даде първото си обширно и различно интервю, откакто е в България, за рубриката "Шампиони на масите" на "24 часа".



- Господин Йоканович, рубриката ни е за шампиони, кой е най-големият шампион, с когото ви е свързал спортът?
- Най-големият шампион на нашето време за нас, които сме от Сърбия, е Новак Джокович. А за футбола? Не знам. Аз съм играл със световни шампиони като Десаи, Лебьоф, Мауро Силва. За мен най-големият шампион, с когото съм играл, е Джалминя.

- Как станахте футболист, кой ви откри, кой ви заведе на стадиона в Нови Сад?
- Никой не ме е открил. По онова време всички играехме или футбол, или баскетбол. А на стадиона ме отведоха моите приятели от училище, с които играехме футбол на улицата по цял ден. Извикаха ме с тях, показал съм някакъв талант и треньорът ми каза да остана. Малко хора знаят, че аз не съм юноша на Войводина, а съм започнал във ФК Нови Сад. С него съм играл две години в първия отбор, но във втора дивизия. В Нови Сад съм бил 8 години, там съм изграден като играч, във Войводина вече съм бил истински футболист.

- Какво си спомняте от титлата с Войводина (Нови Сад) под ръководството на Люпко Петрович?
- Аз бях млад играч и имах честта да играя в първа лига с Войводина. Имахме отлична сплав от перспективни и по-опитни играчи. Играхме добър футбол - твърд, снажен, як. Направихме изненада и спечелихме първенството на стара Югославия с Люпко Петрович. Люпко е кръвопиец, който работи, работи, работи. Изцеждаше ни. Издържахме на натоварванията му и това доведе до резултат. А след нас Люпко направи много хубава кариера.

- Как се играеше футбол по време на война? Имали ли сте някои екстремни ситуации, когато бяхте в Югославия?
- Аз напуснах през 1993 г. и не хванах войната. За щастие аз и семейството ми не усетихме военните условия. Нямам преки наблюдения, както някои други играчи.

- С какво помните годините в Партизан, с който завоювахте титла и купа?
- Когато бях във Войводина, в Югославия беше нормално да се стремиш да идеш в Цървена звезда, Партизан, Хайдук или Динамо. Това бяха целите на играчите от по-малките клубове. Войводина вероятно беше петият клуб след тази велика четворка. Партизан е велик клуб. Съперничеството със Звезда е голямо. Имах честта да играя дерби пред 100 000 души или пред 50 000 на нашия стадион. Футболът пред такава публика се изживява по различен начин. Аз играх в Партизан, който беше добър отбор, но имахме за съперник Цървена звезда, който беше европейски и световен шампион. Борихме се, бяхме добри, но реалното е, че те бяха по-силни от нас. След този момент много от нашата генерация си тръгнаха от страната заради политическата обстановка - аз, Пежа Миятович, Бърнович. Ако бяхме останали още 4-5 г., както те бяха градили отбора си, може би щяхме и ние да направим голям успех в Европа. Но при всички случаи Партизан е велик клуб с армия от фенове. Сега целият сръбски футбол е в упадък. Никой няма време да прави отбор, публиката е малко. 85 процента от държавата подкрепят Партизан и Звезда. Те са повече, въпреки че ние никога не го признаваме. (Смее се.) Непрекъснато се въртим в кръг, но най-добре ще е, ако и Партизан, и Звезда, и Войводина стигнат до приватизация. В момента сръбският футбол по-скоро преживява. Всичко е от ден до пладне, затова страда качеството.



- Помните ли за колко пари ви продадоха в Овиедо?
- Бях на 26 г. и исках да изляза извън страната. Мислех, че ще изляза за една година, а те станаха 10. Но Партизан си взе своите 2,5 милиона долара. И така - излязох за година-две, а генерално не се върнах вече цели 20. А уж всичко беше просто да ида да се спася в чужбина.

- Имате цели 7 години - 208 мача и 31 гола, в испанската Примера дивисион, Испания ли промени живота ви? Днес изобщо не приличате на типичен балканец, а на широко скроен западноевропеец...
- Аз съм роден тук, аз съм балканец. Но имах шанса да живея на различни места и да видя много неща. И не бих казал, че всички са по-хубави от тук. Футболът ми даде шанса да събера впечатления и да добия опит. И до днес нямам никакъв проблем, че само за два дни реших и дойдох да живея в България. За някои други неща са ми трябвали месеци, за да взема решение. Нямам никакви планове, но ако утре трябва да замина някъде - нямам проблем. Знам, че по всички краища на света има хора, които се борят за живота си. Навсякъде има и отлични хора. Навсякъде съм намирал нещо хубаво. Моята цел е да работя и да живея добре. Сега се чувствам така. И съм сигурен, че и в бъдеще ще е така. Винаги когато отиваш на ново място, срещаш нещо различно, което ти се струва странно. И тогава ти трябва да се пригаждаш към мястото и хората, а не да чакаш те да го правят. 20 г. живея по белия свят - Испания, Англия, Тайланд, България, Сърбия. Във всички места видях по нещо. Мога сам да преценя кое е добро и кое лошо.

- Кои са най-хубавите ви спомени от Овиедо, Тенерифе и Ла Коруня? Вероятно историческата титла с Ла Коруня засенчва дори и дългия престой в Тенерифе?
- В Овиедо може би играех най-добрия футбол. Когато пристигнах, бях в златните си футболни години. Имах възможност да ида в други отбори - Реал (Мадрид), Барселона, Атлетико (Мадрид) се интересуваха. А когато бях в Тенерифе, постоянно ме продаваха. Искаха ме, а Тенерифе не ме даваше. Или аз исках, а мен не ме искаха. С Тенерифе играхме полуфинал за купата на УЕФА, треньор ми беше Юп Хайнкес. Депортиво беше отбор, в който не играех водеща роля. Имаше много качествени играчи. А аз имах шанса да съм година и половина в този отбор, който беше до двата най-силни в Испания 5-6 г. Депортиво стигна и полуфинал за КЕШ. Имаше големи мачове като 4:0 над Милан. Аз вече не бях там, но закачих от тези 5-6 златни години. Спечелих с тях титлата. Единствената, която имат. И трудно скоро ще спечелят друга.

- През 1997 г. с Тенерифе биете Барселона с 4:0 след ваш хеттрик. Помните ли този мач срещу гранда, за който по това време играе Христо Стоичков?
- В онзи мач Стоичков не игра. Но играха Роналдо, Гуардиола... Имаха отлични футболисти. Боби Робсън беше треньор. Моуриньо беше помощник. Беше ми лесно да направя хеттрик, тъй като два от головете бяха от дузпи. Докато бях в Испания, съм бил 10 дузпи, и 10-те ги вкарах. Не пропуснах и в този мач. Говореше се много за хеттрика, тъй като не е типично за играч на моя пост да вкара три гола. Затова, като стане дума, си премълчавам, че два гола са от дузпи. Не им показвам и видео. (Смее се.)



- Всъщност познавате ли се със Стоичков? Какво е мнението ви за него? Отпреди като играч и сега – като треньор?
- Не го познавам добре и лично. Когато отидох в Испания, той вече играеше там. И винаги ни посрещаше по специфичен начин. Познаваше се с Радомир Антич, който ми беше треньор. Посрещаше ни с “Ей, къде сте бе, сърби”. Беше силен характер - на терена и извън него. Много е популярен и известен особено в Испания. Със сигурност бе от футболистите от световна класа. Треньорската му кариера почти не я познавам. Със Селта имаха доста проблеми, после отиде в Южна Африка, но нямах възможност да следя треньорската му кариера. Но личното ми усещане е за човек, който винаги ни посрещаше, все едно посреща братя. Така се и отнасяше към нас.

- След титлата с Ла Коруня преминавате в Челси. Играете до имена като Дзола и все още действащите легенди Лампард и Тери. Как се стигна до трансфера ви на “Стамфорд Бридж”? Имаше ли и други сериозни оферти?
- По това време нямаше оферти, а и аз нямах намерение да напускам. С Ла Коруня играехме в Шампионската лига. В началото се контузих и не започнах сезона в Испания. А когато вече се възстанових, Челси имаше нещастието да се контузи Роберто ди Матео и трябваше да му се намери заместник. Търсеха кой да запълни тази дупка. Клаудио Раниери ме знаеше още от Испания и ми предложи. Не мога да кажа, че съм бил много заинтересован, но ми отправиха предложение, на което не можех да откажа като играч над 32 години.

- За успех ли се приемаше тогава класирането на Челси в Купата на УЕФА, преди да дойдат шампионските милиарди и цели с Роман Абрамович?
- Две години влязохме в Купата на УЕФА. В личен план това бяха две слаби години за мен. Дойдох на 32 г. и малко, не бях достатъчно свеж за футбола, който се играе в Англия. Английският футбол е най-интересният и затова съжалявам, че не влязох малко по-рано в него. Малко ме е яд. Въпреки че в Челси имаше доста играчи около 30 г. За Челси винаги ще си спомням като много голям клуб, в който всички изпитвахме респект. Но имах някои дребни проблемчета с феновете. Дадох каквото можех, и си тръгнах, когато ми приключи договорът. С това може да се каже, че ми приключи кариерата.

Преди мен Челси спечели последното издание на КНК и ФА къп. 5 г. преди това “Челси” беше далеч от някакви успехи, по мое време вече имаше амбиции. Но имаше големи проблеми и дългове. Около година, след като аз си тръгнах дойде Абрамович и той вкара Челси на нивото, което е в момента. Но и за мен онзи моят “Челси” беше истинският. Сегашният ми е малко изкуствен. Но при всички случаи Абрамович заслужава голям респект, както и всички, които сега работят в клуба. Вече са в първото ниво на световния футбол - спечелиха и Премиършип, и Шампионската лига. Щастлив съм, че ги виждам на това ниво.

- Играхте за Челси в мачовете срещу Левски – 3:0 и 2:0, за Купата на УЕФА през 2001 г., сетихте ли се за тях, когато ви се обадиха да поемете българския клуб? И помните ли изобщо с нещо онези срещи, вероятно тогава са били просто едни лесно взети две европобеди?
- Всички казват лесно, лесно, но във футбола лесни неща няма. Сещам се и за двата мача. В крайна сметка първият беше точно по време на атентата на 11 септември в Ню Йорк. И беше отложен заради това. Няма как да го забравя. В София пък ме поканиха на пресконференцията. Някои хора си мислеха, че като говоря сръбски, говоря и български, сякаш са еднакви. На самата пресконференция се уверих, че не е така. Те ме питаха нещо, аз им отговарях нещо. Гледахме се учудено...
В Англия Гудьонсен игра отлично, вкара 3 гола и бихме. Левски нямаше достатъчно шансове. А след първия мач вече може би нямаше и амбиция. И бихме 2:0 и в София. Сега разбрах, че след този мач Левски е имал дерби с ЦСКА. Като си говорим сега, и ми казаха, че дербито е станало техният приоритет. И са го спечелили.

- Имахте ли български приятели, преди да дойдете за треньор на Левски?
- Не. В Мадрид имах възможността да се срещна с някои българи, които обаче не са футболни хора. Истината е, че не съм поддържал контакти с хора от България.

- Кой ви запозна с Наско Сираков? С него сте били и заедно на бенефиса на Синиша Михайлович?
- Да, с Наско съм се срещал и когато бях в Челси, и за бенефиса. Като се замисля,
Наско е единственият българин, когото съм познавал.

- Бяхте част от голям отбор на Югославия с Драган Стойкович, Синиша Михайлович, Деян Савичевич, Предраг Миятович, Саво Милошевич – кой беше най-големият пич от тях и кой - най-добрият футболист?
- Всеки си има своите качества, своя характер, своите добри и лоши страни. Но бяхме отбор от качествени играчи, от който се очакваше повече, отколкото постигнахме. Но на едно място се събраха различни неща - като политика, война, това-онова, един отбор, една държава, после друга държава, хайде, вече не сме заедно, разделяме се. Голяма бъркотия. Всъщност дебютирах на световно първенство на 30 г. А за европейското първенство в Швеция бях на 23. Това е моментът, в който можеш да си купиш опит и на 30 да се възползваш. Но аз, както и много други - като Пежа Миятович, Синиша Михайлович, за първи път играхме на световно на 30 г. Две години по-късно бяхме на европейско. А бях на 32 и напрактика кариерата ми беше приключила. Имаше дискусия дали сме можели да спечелим нещо повече... Но каквото станало - станало. Сега има приказки какво би било, ако не бяхме политически разделени, ако треньорът беше друг, ако не ни бяха върнали от летището в Швеция, за да участва Дания...



- Кой мач за националния отбор няма да забравите – може би стигането до осминафинал на световното във Франция през 1998-а или до четвъртфинал на Евро 2000 в Белгия и Холандия?
- Завършихме 10-и в света на първенството във Франция. И пак се говореше за изпуснат шанс, защото загубихме в 90-ата мин от Холандия. На европейското минахме групата. Паднахме тежко от Холандия с 1:6. Е, аз не играх. Ако играех, може би щеше да е 1:5. (Смее се.) Холандците ни изхвърлиха и от европейското, и от световното. Аз играх, когато загубихме на световното 1:2 в последната минута. А на европейското гледах от трибуните, защото получих червен картон срещу Испания. Но ни измъчиха много повече, когато ни биха 2:1.

- Много бързо пробихте в треньорската професия – след само 3 месеца стаж поехте Партизан и го доведохте до два поредни дубъла. Втората титла взехте с 19 точки преднина, изведнъж пишете писмо до феновете и напускате, защо? И защо 3 години стоите извън треньорството...
- Тръгнах си, защото амбициите бяха да се влезе в Шампионската лига, а аз влязох два пъти в Лига Европа. Когато български, сръбски, хърватски отбор влезе в Шампионската лига, е въпрос по-скоро на шанс. А не да се поставят амбиции, все едно всяка година играем там. Аз опитах два пъти, но не успях. И след 2 години и 4 трофея реших да си тръгна. Имаше огромен натиск, всички казваха как може да не влезем в Шампионската лига. И реших да оставя мястото си на друг. Но при всички положения Партизан е мой отбор. След отпадането от Шампионската лига водих отбора в плейофа за Лига Европа с Жилина. След 1:1 в Белград бихме 2:0 в Словакия. Влязохме в Лига Европа и тогава си тръгнах, тъй като вече не виждах потребност да бъда там. Известно време почивах. Отклонявах офети. В един момент исках да работя само в Испания, но никой не искаше да ме покани. И в един момент се появи офертата от Тайланд.

- Как се стигна до авантюрата в Тайланд – станахте шампион и с Муангтонг Юнайтед без допусната загуба?
- Като ме поканиха, и им казах: Вие бъзикате ли се с мен? Какъв футбол в Тайланд? И в началото отказах. После започнаха да ми пращат видео, снимки с материали и мачове. И ми ставаше все по-интересно. Събрах мислите си, стегнах се и реших да отида. В тази година и половина, в която бях там, видях, че навсякъде се играе футбол. Да, в Тайланд не се играе толкова качествен футбол като в някои европейски отбори. Но Тайланд вече е в най-добрите 8 отбора в Азия. Победиха Китай с 5:1. Техният футбол е много далече от европейските фенове, но и там се играе. Всичко е на сериозно ниво, влагат се пари и имат желание да се развиват. Там се обогатих и професионално, и личностно. Имах и възможност да живея добре. Ще си остане като хубава авантюра. А не на последно място - имах успех. Спечелих шампионската титла без загубен мач.

- Какво беше най-странното нещо, което ви се случи в Тайланд?
- Бяха много. Там е съвсем нормално президентът на клуба да стои на пейката, което за мен беше тотална изненада. Но нашият президент не се мешаше. Имаше обаче президенти, които загряваха вратарите. Друг пък на полувремето свиреше на китара и изнасяше концерт. Случи ми се да си карам колата и да налетя на слон. Изненада ме много. Все пак Банкок е 15 милиона жители. И все пак сме сред сгради, а не в гората. При нас слонът е някаква атракция - можеш да се снимаш с него, а в другия край на света, както си шофирах една вечер, налетях на слон на пътя. Разтърках си очите и се чудех дали не ми се привижда.
Истината е, че животът в Азия е коренно различен. На висока почит са уважението и спазването на йерархията. Аз бях уважаван като футболен треньор, видях как се уважават по-възрастните, шефовете, от които зависи нещо. Всички можем да научим много от хората от този край на света.

24 часа


Carlsberg "Домът на Феновете" е новата секция на Sportal.bg за игри. С регистрацията си Вие ще можете да персонализирате Вашето съдържание и да участвате в нашите игри за страхотни награди.

Регистрирай сe

Още от БГ Футбол

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти