За хората с достъп до интернет и свободно време ще предложа интересно упражнение. Влезте в Уикипедия и напишете името на ФК Парма. Кликнете на “Играчи”. Сега би трябвало да гледате на поднадпис “Първи отбор”. Там има 30 имена.
Сега натиснете “page down”. Натиснете “page down”. Натиснете “page down”. Натиснете “page down”. Натиснете “page down”.
Това би трябвало да оправи работата. За онези без уебдостъп пояснявам. Под списъка с 30 играчи на първия отбор има друга секция “Под наем”. Тя съдържа 109 имена. Следват играчи на Парма в Губио, подхранван клуб от Серия С1. И нови 16 имена. После иде ред на Горица – втори подхранван клуб, част от словенската Първа Лига, и още 22 имена.
Следващата част е загадъчното “Играчи с договори” (предполагаме, че са без клуб) и списък с петима злощастници. Накрая стоят играчите на Парма “Съсобственост с други клубове”, в която се появяват още 44 имена.
Парма изкара нещо, което може да бъде определено като “заето старо лято”. Италианският вестник “Ла Република” изчисли, че повече от 300 транзакции са се състояли на минималната цена от около 7 млн. евро. Парма няма пари, но има план. Там прибират играчи и ги пускат другаде да се развиват – подхранвани клубове, търговски партньори. Ако нещата сработят, си прибират печалбата; ако ли не, нищо не е изгубено. Това е върховната промяна от трансферен пазар към стаден пазар.
Този подход може и да е здравословен за финансовия баланс на клуба, ала дали е здравословен за футболистите или футбола? Бърз поглед към много от имената разкрива изумителна траектория от заеми, съсобствености, размени, договорки. Как може да бъде добро за клубовете да стават така взаимнозависими? Предполага се, че те трябва да са съперници, дори врагове, а не партньори. Вместо това Парма се замесва в мрежа от услуги и съюзи.
Тази година, след като подобен проект на Удинезе въвлече Уотфорд, Футболната лига и Премиър Лийг въведоха правила за ограничение на възможния брой преотстъпени играчи от всеки клуб извън Англия. И все пак поне Уотфорд и Удинезе няма как да се срещнат в официално състезание, докато досегът на Парма засяга клубове в същата страна, често даже в същия ешалон.
Междувременно УЕФА не прави нищо да се противопостави на все по-мъглявия свят на собствеността върху правата на футболистите. Наскоро Мишел Платини говори за нуждата от обръщане на внимание върху собствеността у трета страна – почти осем години след скандала с Карлос Тевес. ФИФА остава незасегната дори и сега.
Що се отнася до играчите, масовата продукция на кое и да е ниво не помага. Големият футбол е съсредоточен върху елита, не върху масите. Това важи особено за ниво младежи. Години наред Арсенал спори, че политиката на Премиър Лийг за наличие на отбор във всяка възрастова група е контрапродуктивна.
Клубовете трябва да движат тим до 15 години от, да речем, 16 или 20 момчета, въпреки че ясно съзнават, че само половината от тях имат шанс за професионална кариера. Останалите са пълнеж и са там само за да може да съществува отборът при контузии, изпити или училищна екскурзия.
Когато дойде моментът да се предложат професионални договори, останалите биват отлъчени, въпреки че никога не са пропуснали тренировка или мач, а са пренебрегнали другото в живота си заради футбола. Тези момчета не са допуснали никаква друга грешка, освен тази да не са достатъчно добри; а техният клуб вероятно е знаел, че това ще се случи, още преди сума ти години.
Арсенал защитава позицията, че са нужни по-малко лиги и състезания, както и че е нужно размиване на възрастовите граници, така щото ако даден клуб има седем добри 14-годишни и осем добри 15-годишни, да може да ги събере заедно и да уговаря мачове срещу други клубове с подобна политика при собствени условия. Сиреч, ако има само по девет момчета, да се играе девет срещу девет.
Акцентът така ще пада върху качеството, не количеството, върху работата с най-добрите от най-добрите, а не със запълващи квотата. Мнозина треньори на детско-юношеско ниво в Англия смятат, че местните футболисти губят своя път между 11- и 16-годишна възраст, когато най-одарените не получават нужното внимание и наставление за интензивна работа.
Каква е вредата, ще запитат застъпниците на статуквото, като пускаш само една шепа момчета на година да следват различна мечта? Все пак късно развиващият се играч може да обърка очакванията и да избие сред каймака. Да, но това може да се случи и иначе. Скаутите все още обикалят кварталите в търсене на онез, що са се изплъзнали от мрежите им.
За всяко разкрасено грозно патенце обаче ще имате 100 момчета, чието учение е оставено на заден план на основата на фалшиви обещания. Момчета, които се провалят на изпити, защото тренират и пътуват два пъти седмично без реална перспектива за бъдещето. Момчета, които биха били по-добре, ако си пишеха домашните и играеха футбол с другарчетата си в училищния отбор.
Неизменно настъпва критичната точка, както миналия сезон в Уотфорд, когато достатъчността се превърна в прекаленост. Уотфорд имаше осем футболисти от Удинезе и лигата спря подобни бъдещи намерения. Сега, на следващата среща на холандската Еередивиси, техническият директор на НЕК Неймехен – Карлос Аалберс, ще повдигне въпроса за шестимата преотстъпени от Челси във Витес, като миналата година бяха трима. Аалберс се страхува от прогресия до 9-10, докато клубът от Арнхем оперира почти като захранван от “сините” клуб, ставайки изкуствено силен и пренебрегвайки нуждата да подхранва собствени таланти, какъвто навремето бе Рой Макаай.
Томаш Калас, чешки защитник, се завърна наскоро на “Стамфорд Бридж” от Витес и е несъмнено по-добър заради опита, така че знаем какво се крие зад политиката на Челси. Техническият директор на лондончани Майкъл Еменало обяснява: “В холандската лига се играе по желан от нас начин, а и когато Витес иска играч под наем, всъщност го пуска в игра.”
И все пак това не взема под внимание какъв ефект от политиката на Челси може да има върху холандския футбол. Миналия сезон, с трима “сини”, Витес стана 4-ти и се класира за Лига Европа. При наличието единствено на Патрик ван Аанхолт от шестимата преотстъпени в момента, в реванша от 3-тия квалификационен кръг на ЛЕ тимът бе елиминиран от румънския Петролул – тим толкова “впечатляващ”, че падна с 5:1 от Суонзи в следващия си мач от евротурнирите.
Витес се докопа до ЛЕ със само точка пред Утрехт и две пред Твенте. Несъмнено кадрите на Челси ще да са направили разликата. И все пак какво добро прави това на холандския футбол, ако клубът без наетите легионери бива изхвърлен от евротурнирите? Това вреди на точките за коефициенти на страната и следователно на бъдещите й позиции за поставени отбори.
Този сезон Витес е 8-ми след 5 кръга, но с еднакъв брой точки с 3-тия Твенте. Аякс е 4-ти. Влиянието на Челси няма да убеди Аякс, че славната му академия е безсмислено начинание, ала може да обърка други. Щом Витес може да бъде направляван като предучилищна група на Премиър Лийг, защо не и ние? Ами ако Витес спечели титлата? Може да се случи – все пак Уотфорд бе много близо до промоция от Чемпиъншип, докато не бе спряно входящото текучество от наети. В кой момент връзката с богат благодетел изпреварва като правилен път към прогреса търсенето на млади таланти в твоя район?
После иде ред и на въпроса с третата страна в собствеността. Ако Челси настоява дадените под наем играчи да играят редовно, за да гарантира бъдещи договорки (а това със сигурност бе загатнато в думите на Еменало), какво е това, ако не намеса на трета страна? Това е все по-сериозен въпрос в Европа и в системата за преотстъпване, и в други договорки, отдавна поставени извън закона в Премиър Лийг.
Тези теми – наеми, академии, детско-юношески футбол, голям бизнес – може и да изглеждат твърде далечни една от друга, но са взаимосвързани. От състава от 226 играчи на Парма, през претрупаните количествено академии в Премиър Лийг, анклава на Челси в Холандия, та чак до безвластните стоки в Порто – футболът трябва да погледне сериозно към наболелите въпроси. Нещата стигнаха твърде далеч. Купуваш повече, плащаш по-малко. Как иначе би могло да приключи всичко това, освен със срив?
Мартин Самюъл, “Дейли Мейл”