Властелинът на грандовете

"Предполагам, че първенството ще бъде интересно до последния кръг, което вас трябва да ви радва. Футбол Про Медия предлага това - интересно първенство". Кирил Домусчиев излиза с леко намръщено, но спокойно лице от ВИП-а на стадион „Българска армия”, след като неговият Лудогорец за пореден път си тръгва от София непобеден при гостуването си на иначе любимия му ЦСКА. Тази простичка реплика, изречена от собственика на „зелените” преди 2 месеца обаче не спираше да се доказва с всеки следващ изигран мач от първенството, с всеки изминал кръг в баш майсторската „А” група, с все по-нарастващата интрига в битката за шампионската титла. За втора поредна година Лудогорец си играеше на котка с мишка с претендента за златния пояс на футболна България. Не, не – не бъркам, по някакъв неведом начин през тази пролет Лудогорец изнесе римейк на екшън-трилъра от 2012 г., но просто в поддържащата роля имаше рокада: вместо Митко – Тошко, пардон, вместо ЦСКА, този път Левски получи възможността да крачи по червения килим под шампионските прожектори и светкавици. И не, съвсем не се шегувам като казвам, че лентата „Шампиони 2012” е огледална на „Шампиони 2013”... със съвсем леки промени в „сценария и актьорския състав” все пак. Ще попитате защо и как така?



15 МИГА ОТ ПРОЛЕТТА
Първата прилика между двата шампионско-шампански сезона за Разград - Лудогорец започва да куца със стопяването на последния зимен сняг, поддържайки жива интригата за титлата в „А” група, като и в двата случая това води до „Финал на финалите”, до „Български Супербоул” или простичко казано до директен двубой за титлата. Справка 1: преди година авансът в първенството е пропилян след серия от 3 (три?!?) последователни загуби и лидерската палка е връчена на ЦСКА, само за да наблюдаваме най-директния и интересен завършек на роден футболен шампионат от демократичните промени насам. През 2013 г. пък разликата с губещия къде що свари точки Левски се поддържа (не изкуствено, надявам се) в диапазона 2-4 пункта, само за да видим „гола, който направи Господ левскар” и извел „сините” с 1 точка пред съкрушения Лудогорец, но последван от „най-истинския и честен” финал на първенството, приравнил българската „А” група с испанската Примера дивисион и нейния любовен триъгълник от средата на 90-те години Реал Мадрид – Тенерифе – Барселона. И в двата случая Лудогорец сам си усложнява шампионската задача дотолкова, че накрая радостта на „Арена”-та заслужено граничи с еуфорията при триумф за КЕШ.

ВЯРА, НАДЕЖДА И... СКРЪБ
Втората и основна прилика. Засятото зрънце надежда, че ЦСКА/Левски може да вземе златните медали без на практика да има футболните достойнства за това (като при „червените” през 2012 г. твърдението важи в по-малка степен), покълва до средата на пролетния полусезон. После пораства под формата на вяра сред „червената”/”синята” общност, че ЦСКА/Левски ще стане шампион. След последния кръг едната половина от България потъва в траур заради „най-драматично пропуснатата титла в историята си”, докато другата тържествува от кеф и злорадство на гърба на първата. Справка 2: преди година 8 точки преднина за ЦСКА се стопяват до контактната разлика от 2 пункта преди „Финала на финалите” на „Лудогорец Арена”, решен от гола на Миро Иванов и тройната задруга на гредите зад Урош Голубович. През тази кампания пък Левски е докоснат от футболното провидение при гола на Станислав Ангелов в 93-ата минута срещу разградчани на „Георги Аспарухов”, но скъпоценната точка в повече е пропиляна с ритуално самоубийство-реми със Славия, където като капак на всичко гилотината е спусната от свой – Везалов. И в двата случая – феновете на единия гранд са на прага на инфаркта (в последния случай буквално), докато вечните им съперници поливат провала на врага така, сякаш „нулевият сезон” за своите е всъщност златен требъл. И двата пъти на триумфалните снимки в пресата пише „Лудогорец (Разград) – шампион на България за сезон...”



ГАРВАН ГАРВАНУ ОКО МАЙ ВАДИ
Третата и последна прилика. Да те удари свой боли най-много. По стечение на обстоятелствата обаче и ЦСКА, и Левски са покосени от „своя Брут” там, където най-малко очакват. Справка 3: през миналия сезон ЦСКА губи титлата след поражение с 0:2 срещу Миньор в Перник. Не теория не, но на практика... Вярно, че на "Стадиона на мира" може да падне всеки (поне преди тазгодишната финансова криза и тоталното обезкървяване на „чуковете”), но не и когато собствениците на клуба са родом от града на Кракра. Това Димитър Борисов и Иво Иванов да не могат да „спечелят” мач в Перник е все едно Тодор Батков да не „подкара” реанимобила на Славия, когато трябва. Опа-а-а, второто правило също се оказа, че има изключение. Двубоят, който „избели” реномето на вековната „стара дама”, ако не за 100, то поне за последните 10 години, се състоя едва преди седмица. При това на "Герена", при това с основната заслуга на двама „сини” синове – Вили Вуцов и Георги Петков. Веднага дамгосани с клеймото „Юда” и „поп Кръстю”, двамата спечелиха своя реванш срещу Тодорбатковизма, а вендетата на Гошо вратаря с пръста-мустак влезе завинаги в родния футболен фолклор. Изводът е стар колкото света – няма вечни приятели, има вечни интереси. В конкретните случаи куфарчета... Грешка – кафе почерпка от Лудогорец.

Можем да направим аналогия и с рикошетите при гола на Кристовао Рамос във Вечното дерби през пролетта на 2012 г. и при попадението на Пелето срещу „орлите” от Разград, отклонило се в крака на Бургзорг. Още и с гредите на Грънчов, Попов и Присо за ЦСКА на „Лудогорец Арена” и тези на Илиян Йорданов на Герена. Но няма смисъл. Те са просто детайли в общата картина, а тя е, че Лудогорец наистина направи първенството по-интересно и интригуващо за обикновените футболни фенове и по-болезнено за двата столични гранда. Двуполюсният модел беше разчупен и от Литекс, но проектът на Кирил Домусчиев наистина внесе неподправен стил в битката със „сини” и „червени”. Някои ловешки прийоми ги има и в поведението на „зелените”, но сравнението между двата отбора, спечелили последните 4 шампионски титли на България, е тема на друг анализ.



Кирил и Георги Домусчиеви обаче натриха по невероятен начин носовете на бившите си колеги от ръководството на ЦСКА, с които работеха до 2010 г. на „Българска армия”, както и на настоящия си партньор по телевизионна линия от Левски. Как го направиха, че да бъде толкова интригуващо, драматично и... рейтингово можем само да гадаем. Не, че в първенство като „А” група е нужно да се висш математик, за да пресметнеш приблизителния точков потенциал на всеки отбор и да си направиш сметката доколко да настъпваш газта, но двете шампионски развръзки за Лудогорец граничат с филмите на Алфред Хичкок. Със сигурност Кирил Домусчиев не е магьосник, Нострадамус или пък... Дейвид Копърфийлд, както би казал един от многото директори в ЦСКА. За 2 сезона в елита обаче той безапелационно се превърна във Властелина на грандовете, които цифром и словом имат по една победа над неговия Лудогорец (за ЦСКА 2:1 за Купата в Разград и за Левски 1:0 преди 2 седмици за първенство). „Средствата, които се влагат в един клуб, не са пропорционални на резултатите. Не значи, че ако даваш повече, задължително ще си шампион или ще играеш по-добре. Трябва да се търси балансът”, констатира босът на разградския клуб, без да уточни дали е стигнал до този извод на базата на личния или на горчивия чужд опит. Отговорът обаче ще разберем в предстоящия трансферен прозорец и в предварителните кръгове на Шампионската лига.

ВЛАДИМИР ИВАНОВ, ТЕЛЕВИЗИЯ SPORTAL.BG