Как Сити разкри защитата на Тотнъм

Андре Вилаш-Боаш не може да бъде обвиняван за първия гол на Манчестър Сити в мача с Тотнъм, дошъл след само 13 секунди игра при лошо изчистване на Юго Лорис. Оттам насетне обаче “шпорите” бяха удивително разтворени, постоянно оставяйки разкрити централните си защитници и повдигайки така сериозни въпроси за своя подход към сблъсъка.

Първата задача на лондончани трябваше да е протекция на център бековете – Майкъл Доусън винаги изглежда изпитващ неудобство при високо изнесена защитна линия, а Юнес Кабул правеше първия си старт на шампионатен мач от 15 месеца насам. При това те се изправяха срещу горещия нападателен тандем в лигата – Серхио Агуеро и Алваро Негредо.

Макар Сити в общи линии да играеше във формация 4-4-2 при владеене на топката, Негредо се дърпаше в дълбочина, за да помага в битката срещу тримата централни полузащитници на Тотнъм. Това остави Агуеро на върха на атаката и му позволи да използва скоростта си за намиране на пространството зад защитата на “шпорите”. Негредо спринтираше напред да се присъединява към него, а по-дълбоката му позиция бе заемана от Самир Насри, който се движеше опасно навътре към центъра отляво.

При все че Сандро играеше ролята на опорен халф и опитваше да пази защитата, бе разкриван срещу бегачи от полузащитата, тъй като Паулиньо и Люис Холтби бяха преминавани твърде лесно. Великолепното изчистване от Сандро срещу Насри в началото показа уменията му в шпагатите, но бразилецът бе принуден да прави цяла серия отчаяни влизания, за да спира бързи контраатаки. Той преживя наистина бедствено първо полувреме, включващо автогол и инцидент с повръщане, пък и бе ограничен от жълт картон още в 20-ата минута. След това се нуждаеше Паулиньо да стои в дълбочина до него и да поделя задълженията на опорен полузащитник, докато Тотнъм се опитваше да се върне в мача.

Имаше други проблеми за централните защитници – Ян Вертонген и Кайл Уокър атакуваха често от позицията си на бекове, което караше Доусън и Кабул да се изтеглят в широчина при бързите контраатаки на Сити. Уокър помагаше на “шпорите” да пробиват отдясно и силата му е в офанзивата, ала Вертонген е по природа централен бранител и Вилаш-Боаш можеше да го използва по-предпазливо, осигурявайки покритие на защитата на лондончани.

Друг проблем за Тотнъм бе разкъсването на център бековете им при владеене на топката, като един от халфовете се връщане в линията на отбраната. Това е смислен ход при изграждане на атаки отзад срещу нападателно дуо, но имаше бедствени последствия, когато “шпорите” бяха хващани в крачка при преходи между двете защити. Така се случи при втория гол, когато Холтби, на хартия най-атакуващият халф на гостите, за кратко се озова в средата на защитната тройка и не последва бега на Агуеро.

Удивително, Тотнъм доминираше в притежанието на топката. Сити обаче бяха напълно щастливи от тази ситуация, защото им позволи да издърпат съперника дълбоко в собствената половина, преди да последва мощна контраатака. Дали Агуеро спринтираше зад защитата, дали Хесус Навас атакуваше десния фланг, дали Насри и Яя Туре бурно пробиваха центъра, оставеното на “гражданите” пространство бе наистина невероятно. Решението на Вилаш-Боаш да мине към 4-4-2 на почивката с влизането на Еманюел Адебайор вместо Холтби отвори съвсем мача и разкри дори повече Сандро, Доусън и Кабул.

Треньорската философия на Вилаш-Боаш не може и не бива да бъде отписвана само на основата на един мач. Щипка прагматизъм и предпазливост обаче се изискваше – това не трябваше да се превръща в подобно унижение.

Майкъл Кокс, “Гардиън”

Следвай ни: