Тази история съм я разказвал и друг път. Но сякаш от нея започна всичко. Стартира приказката, топлеща фенските сърца вече две десетилетия.
Беше преди предпоследния мач от световните квалификации за Мондиал 94. Националите направиха на 8 септември на стадион „Васил Левски” 1:1 с Швеция и класирането изглеждаше илюзорно, тъй като конкурентът ни за едно от двете първи места Франция трябваше да изиграе два домакински мача, единият от които срещу България.
Преди поредната тренировка на стадиона в Драгалевци (там се провеждаха заниманията на „лъвовете” по онова време) аз и един колега от единствената тогава телевизия взехме да говорим на Димитър Пенев, че е време да мисли за стратегия с оглед предстоящите следващи квалификации за континенталния шампионат в Англия. Пенев обаче ни се скара, като твърдо бе убеден, че българският национален тим имаш шанс да се класира независимо от всичко. Така и стана, а точно с тази случка започва разговорът ни с треньор №1 на ХХ век Димитър Пенев две десетилетия след великия успех на „Парк де Пренс”:
- Не, не – не ви се скарах. Просто си говорехме футболни неща. Казах ви, че трябва да изчакаме да приключат всички мачове и тогава да коментираме. След като дойде краят теглим една черта и започваме да броим точките. Така ще се види, кой се е класирал за световното първенство и кой не е.
- Всичко това обаче изглеждаше невъзможно с оглед оставащите срещи на всички отбори. Франция бе далеч по-близо до класирането на световните финала. Ала чудото все пак стана…
- Много време мина. Връщаме се двадесет години назад, а това не е никак малко. Всъщност трябва да обърнем внимание на друг двубой. Иде реч за мача Швеция – Франция. Аз присъствах лично на срещата, а там бяха още тогавашният президент на УЕФА Йохансон и президента на Германския футболен съюз Егидиус Браун. Мачът беше повече от драматичен и завърши 1:1. В 88-а минута французите поведоха, а малко по-късно Жинола пропусна да удвои резултата. После шведите изравниха и мен веднага ме попитаха какво мисля да правя за последния сблъсък в Париж. Споделих същото, което бяха казал и на вас, че трябва да се изиграят всички мачове, след което да се броят точките. Отиваме в Париж и ще играем, както сме го правили досега. Ще направим всичко по силите си, за да победим пък каквото стане. Трябва да завършим квалификациите по един достоен начин.
- Скрихте отбора в Германия, за да се подготвите на спокойствие. Кога разбрахте, че Емил Костадинов и Любослав Пенев нямат визи за Франция?
- На вечерята в последния ден от пребиваването ни на немска земя помолих администратора Христо Йосифов да провери паспортите на всички футболисти. Знаете, че използвахме на спокойствие малка база за деца и юноши до Франкфурт, където всичко беше перфектно. Помните, че тогава в България демокрацията постоянно беше на вратите на резиденцията в Бояна и не можехме да бъдем спокойни. Още повече, че нямахме възможност и нормално да тренираме. Хората бяха тъжни, налегнало ги беше безпаричие, икономически бяха зле … нещо подобно на сегашното положение, двадесет години по-късно…
- Да се върнем все пак към паспортите.
- По онова време вадехме по два паспорта на футболистите в такива случай. С единия паспорт те пътуваха, за да работят в клубните си отбори из Европа, а с другия се движеха за мачовете на националния отбор. Правехме това, за да не стане грешка, но пък тя се случи точно в този момент. Бяха взели неправилните паспорти на Любо и Емо. Те нямаха френски визи. Успяхме с ръководството на федерацията да покрием случая и започнахме да търсим вариант как да излезем от положението. В последния момент Боби Михайлов предложи да пробваме с преминаване на френско-германската граница през Мюлуз, където той играеше в местния отбор с Гошо Георгиев. Обадихме се на Гошо, а Христо Йосифов нае един мерцедес и с него ги прекара през границата. След това Емо и Любо преспаха в квартирата на Георгиев и се присъединиха към нас в Париж. Те дори бяха пристигнали в хотела преди официалната делегация. Хубавото бе, че дори вашите колеги не разбраха какво се случва. Едва след като се уверих, че „операцията” е преминала успешна споделих с част от журналистите, че ги няма, защото са без паспорти. Истината всъщност излезе наяве доста по-късно. Но признавам, че се притесних много.
- Да се пренесем на "Парк де Пренс". Какво споделихте на играчите на почивката, след добра игра и равен резултат, който не ни устройваше за класирането?
- Пак ще се върна към лагера във Франкфурт. Там показахме колко единни сме всички – футболисти, треньори, ръководство и технически персонал. Настройката на играчите бе, че точно в този момент могат да си вдигнат цената на международния пазар, както и разбира се да издигнат авторитета на българския национален тим и на родния футбол като цяло. Това им говорехме с Краси Борисов непрекъснато. Още повече, че някой от тях бяха в период на предоговаряне с клубовете си от Европа и този мач им даваше огромен шанс да получат много по-добри условия. Казвах им – сега е моментът да станете по-големи! Същото споделих и на почивката. Към края на мача, когато резултатът продължаваше да бъде 1:1 някой от пейката подхвърли, че всичко е свършило. Аз обаче отговорих, че такъв резултат с отбор като Франция не е срамен. Колегите пък предрекоха моята смяна заради провалените квалификации. Вдигнах рамене и промърморих, че такава е съдбата на треньора. Точно в този миг Жинола получи възможност на изпълни пряк свободен удар пред нашата врата. Александров го събори, независимо, че подсказвахме да не го пипа. Чак сега взехме да се тюхкаме и да мислим, че всичко е приключило. Ала за наш късмет Жинола не би директно, а прехвърли защитата. Топката попадна в Кременлиев. Той подаде на Балъков, следва пас към Пенев и така кълбото стигна до Костадинов. Една невероятна атака, осъществена за секунди и завършила с велик гол. Всички скочихме от пейката и тръгнахме към терена. Аз изостанах, тъй като при скока разтегнах мускул на единия прасец и се контузих. После накуцвах няколко дена. Никога през живота си не съм се контузвал така, а то стана от напрежение (смее се). Иначе съм убеден, че на „Парк де Пренс” победихме повече от заслужено. Французите все пак не губеха за първи път у дома в онези квалификации. Припомнете си, че преди този мач Израел победи пак във Франция, след като губеше с 0:2. Всъщност въпросната победа на Израел ни крепеше през цялото време и ни даваше сили, че и ние може да направим нещо подобно. Не трябва да подминаваме и факта, че победата над „петлите” даде изключително високо самочувствие на нашия отбор. Това самочувствие е в основата на успехите по терените на Съединените щати, в европейските квалификации след това и на самия шампионат на Стария континент в Англия.
- Нека да си припомним и какво стана след победата в съблекалнята. Доколкото си спомням голям проблем се оказа премията в размер на нечуваните 50 000 долара…
- Да, имаше подобна история. Седмица преди мача се събрахме и уточнихме всичко със старото ръководства на федерацията. Става дума за Валентин Михов, но по това време и пловдивските брокери (б.р. Христо Данов и Христо Александров) вече работеха за централата. Започнахме от премия 6000 долара на човек, след което успяхме да я вдигнем на 10 000 долара. Имало е още една среща без мое участие, на която са договорили още две хиляди отгоре и официалната премия за победа в Париж беше 12 000 долара. Като свърши мача представители на федерацията казали на Михов да ни обяви премия от по 50 000 долара и никой от нас не можеше да повярва. Не можехме да проумеем, че това е възможно, ама го казаха. Дойдоха и проблемите, тъй като федерацията нямаше тези пари. Забави се плащането и се създаде напрежение. Функционери обикаляха частни и държавни фирми, за да събират обещаните суми. Така се получи едно разместване, вече нямаше доверие към ръководните футболни кадри. Във федерацията имаше толкова много нови хора, разни преподаватели и хора от други професии, ама нещо не вървеше. Най-много пострада Вальо Михов и то без да има вина. Знаете, че в България често се случват подобни размествания, както в други части на земното кълбо се местят пластовете … Всичко обаче премина. Българинът знаете, че може да се оправя всякак. Може да върви бос, може и с обувки. Може да работи, може и да не работи. Това прави българинът…
- Беше интересно и прибирането на отбора в София тогава…
- Да, с официалният самолет си дойдоха само Хубчев и Янков. Президентът на Левски Лафчис ме помоли да ги освободя, понеже имало оферти за тях от гръцки клубове и трябва да преговарят. Пуснах ги да пътуват задължително с анцузи. Други 14 футболисти пък си тръгнаха по клубовете направо от Париж. С нас на вечерята бе и Ромарио със съпругата си и жената на Стоичков. Ние останалите двама – трима играчи и спортно – техническото ръководство, се прибрахме чак след едно денонощие и никой не ни обърна внимание на летището. Разбрахме, че предната вечер министри са посрещали журналистите (смее се).
- Как ще празнувате на 17 ноември 2013 година?
- Вече всичко е уговорено. Ще се съберем на обяд в хотела на Иван Василев, бивш футболист на Локомотив Сф, в Бояна. Уговорено е с БФС, разговарях и с Боби Михайлов. Ще поканим тези, имащи отношение към класирането за световното първенство в САЩ през 1994 година. Ще бъдат и ръководителите от онова време. Само имам един проблем. След всичко, което се случи през последната година се чудя как да подредя Боби Михайлов и Христо Стоичков. Решил съм да ги поставя, както бе при мен по ред на капитаните – Михайлов, Стоичков и Трифон Иванов. Така всички заедно да организираме отбора на тържеството. Мисля, че те са големи и зрели хора и ще си подадат ръка. Никога навремето не са се доказвали с това кой е по-голям на терена. Вярвам, че и в неделя ще е така. Успявах да ги сплотя тогава, трябва да го направя и сега. (б.а. – Христо Стоичков няма да бъде на тържеството, тъй като по това време ще бъде в чужбина).
Александър Гигов