"От скрина": Най-тежкото пътуване на националния отбор

"От скрина": Най-тежкото пътуване на националния отбор

Помните ли екшън комедията от края на 80-те "Среднощно препускане", в която Робърт Де Ниро и Чарлз Гродин обиколиха половин Америка, преследвани от ФБР и мафията? В средата на миналия век в истинско приключение, но кошмарно, на път се впуска цялата българска делегация от спортисти, които трябва да представят родината на Олимпийските игри в Мелбърн. В т. ч. и футболната ни олимпийска селекция, която към този момент реално е съставена от всички играчи от националния отбор.

Историята започва на 8 ноември 1956 г., когато футболистите на Стоян Орманджиев и всички други наши олимпийци се изкачват по самолетната стълбичка на пистата на аерогара "София". След това българите се настаняват в креслата на самолета на белгийската авиокомпания "Сабена" и одисеята започва. "От малките кръгли прозорчета махахме на изпращачите. Самолетът направи голям кръг над София и скоро тя се изгуби от погледа ни. (…) Поуспокоихме се. Извадиха се книгите за прочит. Тук-там се чуваше весел глъч. Формираха се и "карета" на страстните картоиграчи", разказва в мемоарите си легендарният десен защитник Кирил Ракаров.

Първата спирка на самолета с българските национали e в Атина. Там играчите изчакват около час, докато заредят резервоарите с гориво, след което следва ново излитане. Машината се понася над Средиземно море, за да стигне до столицата на Судан Хартум. В Африка бъдещите медалисти от Мелбърн изкарват една нощ и отново са натоварени на четиримоторния самолет.

Следва полет до западния бряг на Персийския залив - Бахрейн, където момчетата на Орманджиев и останалите олимпийци "убиват" време в разходки по летището, докато бъде извършено ново зареждане на летателната машина. И отново в облаците. Новата дестинация се казва Пакистан. "В Карачи ни наредиха да си вземем най-необходимото от багажа, натовариха ни на рейсове и ни откараха в една полуразрушена мръсна сграда извън града", спомня си Ракаров. Всъщност оказва се, че българите са закарани в сграда, предназначена за карантинни пътници. Мизерията е пълна - по стените има плесен и дори трева. Навсякъде лазят различни насекоми и зелени гущери.

"Поради това, че нашите документи за ваксинации против тропически болести носеха дата, по-късна от действителното ни ваксиниране и се установяваше, че инкубационният период не е минал, трябваше да бъдем изолирани до минаването на този период. Предстоеше ни да прекараме три тежки дни в този затвор. Ужас", разказва още Кирчо Ракаров.

Мръсните легла и старите чаршафи карат националите да опитат неуспешно да спят върху куфарите си на пода. "До късно играхме карти и вече съвсем изтощени, седнахме на куфарите си и като допряхме гърбовете си, дочакахме утрото", добавя някогашният бек. Видели и усетили мизерията, шефовете на делегацията ни хващат първата кола на сутринта и отиват до центъра на Карачи, където да уредят по-скорошното заминаване на спортистите. На вечерта българите отново са на борда на самолета, с който поемат към индийския Мумбай (б.а. - по онова време Бомбай).

И тук обаче нещата не минават гладко. С наближаването на индийска територия в пилотската кабина идва информацията, че местните власти отказват да приемат българските национали, които са опрeделени като "опасна група". Така среднощната "разходка" до Индия завършва с връщане в Пакистан. Отново в Карачи. На тази авантюра в Азия би могъл да завиди самият Индиана Джоунс от "Храма на обречените". В крайна сметка нашите отново са настанени в коптора, а по-късно през деня дори правят импровизирана тренировка в близкия двор.

Още същата вечер обаче самолетът отново цепи мрака в облаците. Този път в посока Мианмар (б.а. - тогава Бирма). И сега обаче спокойствие няма. "Трябва да е било някъде след полунощ, когато усетих силно друсане и се събудих. (…) Напрежение и страх беше изписано по лицата на всички. Самолетът се люлееше като лодка. Пропадаше внезапно и пак се издигаше. Скърцаше, пукаше, пращеше", връща се към онази страшна нощ Ракаров.

Спортистите са шашнати съвсем, когато стюардът започва да им раздава надуваеми спасителни жилетки. От прозорците на "гърчещия" се самолет нашите виждат само мрака, идващ от тъмните води на Индийския океан. Обясняват на националите, че след като самолетът се приводни, ще остане на повърхността 20 минути, преди да потъне. "През това време започнете да скачате без паника във водата", разяснили от екипажа. И тогава като по някакво чудо машината е овладяна и бурята остава встрани. Олимпийците си отдъхват. Няма да се мре.

След кацането в Рангун, днешен Янгон, никой от състезателите не иска да сяда отново в самолета. Налага се лично председателят на Българския олимпийски комитет генерал Владимир Стойчев да повишава глас, за да може всички да отидат по местата си. Новият полет откарва нашите до Сингапур. Дотам пък българите прелитат над действащ вулкан. Следва кацане в столицата на Индонезия – Джакарта, откъдето след ново зареждане на гориво българите литват към Австралия.

Още с пристигането на Зеления континент спортистите ни са нападнати от комари. Това обаче все още не е Мелбърн, а пристанищният град Дарвин в Северна Австралия. На вечерта Ракаров и колегите му изтръскват хубаво леглата си, за да няма някой скрил се скорпион под завивките, но скоро след това идва нова голяма атака от комарите. Спасението е ваната, която се пълни с хладка вода и в която играчите дремат до сутринта. На другия ден е последният етап от пътуването - от Дарвин до Мелбърн, което в цифри е около 4000 км.

С това кошмарните патила на родните спортисти свършват. След няколко дни българските футболисти печелят бронзовите медали, а борецът Никола Станчев става първият българин в историята със златен медал от Олимпийски игри.

За мнения, препоръки и идеи относно рубриката, моля пишете на: filip.drumchev@sportal.bg или в групата От скрина във Facebook

Всички материали в "ОТ СКРИНА" тук!

Още от От скрина

Виж всички