)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
,fit(968:545))
&format=webp)
Те започнаха да пълнят тротоарите на булевард “Анфийлд”, на няколкостотин метра от Портите Шанкли, над два часа преди първия съдийски сигнал. Тези на завоя на улицата близо до хотел “Станли Парк”, където знаеха, че автобусът на отбора им ще трябва да забави скоростта си, бяха в дълбок транс. Мнозина носеха знамената, които по-късно щяха да вземат със себе си на трибуната Коп, където толкова много слава е чествана в миналото. “Накарайте ни да мечтаем”, бе надписът на едно от тях. “Има светлина, която никога не гасне”, се четеше на друго.
Чувството бе като на парада на Деня на светците. Вместо икони те носеха знамена с извезани изваяното лице на Бил Шанкли и добродушните черти на Боб Пейзли. И когато автобусът премина по своя път към онова, което щеше да се превърне в най-вълнуващия, най-емоционално заредения мач на сезона, поддръжниците на “червените” изгубиха себе си в първични окуражаващи ревове сред жестове със стиснати юмруци.
Нещо се случва в Мърсисайд, което отприщи плам, пленителен със своя интензитет. Този тип плам – красив и страстен, е суровият антидот на ерата на готовите сандвичи в ресторантите на стадионите, заплашваща да кастрира Премиър Лийг. Този тип плам може да извади от релси онези, които не са му свикнали. Този тип плам така изуми Манчестър Сити, че тимът изглеждаше неспособен да мисли през първото полувреме на загубата с 3:2. Този тип 
плам кара играчите на Ливърпул да се чувстват като свръхчовеци и изпълни очите на капитана Стивън Джерард със сълзи след края на мача.
Шанкли – човекът, който изгради съвременния Ливърпул, навремето говореше за футбола като нещо повече от въпрос на живот и смърт. Емоционалният епос, разигран два дни преди 25-ата годишнина от трагедията на “Хилзбъроу”, бе препълнен с тези теми. Ако обаче искате да разберете защо има толкова голяма радост от случващото се в този футболен клуб, трябва да приемете, че става въпрос за прераждане. Невероятният поход на Ливърпул към титлата е част от изумителен сбор от събития, така характерни за този град и за този клуб.
Семействата на 96-те привърженика, убити на трибуните Лепингс Лейн през април 1989 г., се приближават все повече и повече до постигането на справедливост за любимите им хора след агонизиращо страдание, продължило четвърт век. И докато опечалените бащи, майки, синове и дъщери стоят прави в очакване в съдебната зала в Уорингтън да бъдат прочетени сърцераздирателни думи в почест на онези, които те изгубиха, техният клуб израства отново.
Изминаха цели 24 години, откакто този велик клуб спечели лигата за последно, и мнозина бяха започнали да се чудят дали славните дни въобще някога ще се завърнат. Ерата “Премиър Лийг” бе главно за Манчестър Юнайтед, ала също за Арсенал, Челси и Манчестър Сити. Ливърпул бяха кралете, които модерният футбол забрави, но сега, най-сетне, са близо до заемането на място отново сред елита. Нещо изгубено така за дълго – племенната гордост, твърдението за Ливърпул като най-великия клуб в Англия дори – е на ръба от възвръщането.
Денят започна с представяне на венец от беловласите прежни герои на Сити – Тони Буук, Майк Самърбий и Джо Кориган – към Кени Далглиш и Йън Ръш като почит за жертвите от трагедията в Шефийлд. Сити също изигра своята роля. Те отделиха цяла страница в програмката си за мача като уважение към починалите, а феновете им издигнаха знаме с надпис “YNWA 96”. А в миговете преди старта, докато играчите на Ливърпул се окуражаваха взаимно, оглушително изпълнение на химна “Никога няма да крачиш сам” обзе 
въздуха. Не е като това да са забравени ритуали, просто са изпълнявани с подновена страст сега когато тимът е толкова близо до 19-ата си титла.
През първото полувреме Сити просто бе изметен. Новата вълна на Ливърпул – Рахийм Стърлинг, Филипе Коутиньо и Даниел Стъридж – бе твърде бърза за гостите, а Стивън Джерард и Луис Суарес бяха просто твърде добри. Джерард игра така, сякаш знаеше, че това е мачът на живота му, ключът към осъществяването на последната му голяма амбиция в клубния футбол. На единия край на терена той сложи топката на главата на Мартин Шкъртел от корнер за 2:0. На другия капитанът се хвърли самопожертвователно в шпагат, с който лиши Един Джеко от гол.
И дори когато Сити си проправи път обратно в мача, дори когато направи Ливърпул алармиращо уязвим в защита, дори когато изравни резултата, “червените” пак намериха начин да победят и да си подпечатат славната победа с 3:2.
Когато всичко приключи, Джерард не можеше да сдържа емоциите си. Той постави ръка на лицето си в опит да прикрие своите сълзи. По-късно сподели, че последните минути от мача са минали тъй бавно, че сякаш времето е течало назад. Докато часовникът отмервал секундите, мислите му летели към великите моменти в неговата кариера и най-големите мачове, в които е 
участвал. Никой обаче, призна той, не се усещал като по-голям от този.
Сега остават четири двубоя, включително титаничният сблъсък с Челси на “Анфийлд” след две седмици. Четири двубоя между Ливърпул и титлата.
Една велика сила отново се мобилизира на “Анфийлд”. В историята на човечеството събитията текат на вълни. Ливърпул е хванал най-високата.
Оливър Холт, “Мирър”
Carlsberg "Домът на Феновете" е новата секция на Sportal.bg за игри. С регистрацията си Вие ще можете да персонализирате Вашето съдържание и да участвате в нашите игри за страхотни награди.
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)