Интервюто с Тевес: Живеех сред убийства и наркотици

Карлос Тевес и Дарио Коронел имаха много общо. И двамата са родени в една година, израснали са в един и същ квартал и, не е изненадващо, споделяха страст към футбола. “Заедно бяха динамит”, консенсусно твърдят щастливците, видели в действие тандема от младежки отбори като Ол Бойс, Санта Клара и Вийя Реал.

Дотолкова неразделни били те, че често прекарвали цели дни само един с друг. Всичко това се променило, когато Кабаняс, така наричали Коронел заради приликата му с тогавашния играч на Бока Хуниорс Роберто Кабаняс, бил избран в младежкия тим на Велес Сарсфийлд. Тъй като Тевес не бил, двамата прекарвали повече време отделно, макар че нарастващата привързаност на приятеля му към местна улична банда в крайна сметка направила раздялата постоянна. Саботирайки обещаваща футболна кариера, Коронел поема по пътя на въоръжените грабежи и търговията с наркотици, преди да отнеме живота си 17-годишен, когато е обсаден от полицията.

Историята на Коронел е близко свързана с тази на квартала Ехерсито де Лос Андес, по-познат като Фуерте Апаче – един от множеството жилищни комплекси с високи панелни блокове, изпълващи някои от най-необлагодетелстваните райони на Буенос Айрес. Нито пък историята му е тъжно изключение. По улиците на комплекса, в който са наблъскани 30 000 души, мнозина хлапаци поемат по подобен трагичен път. Тевес обаче прави така, че да не е сред тях.

Човекът, когото наричат Ел Апаче, съумява да устои на изкушенията на престъпността и лошата компания, за да изкове кариера на професионален футболист. В момента радващ тифозите на Юввентус и Серия А, Тевес често използва отпразнуването на головете си, за да почете живота на онези, които при целия си положен труд и саможертви, не успяват да се отскубнат от тежката среда. В пространното си интервю за FIFA.com аржентинецът говори за своите корени, за оформилите детството му истории и за още куп други интересни неща.

-         Карлос, след като сте живял в различни градове по света, как намирате Торино?

-         След осем прекарани години в Манчестър получих много топло посрещане в Торино. Хората тук са много ведри, в контраст с други части на Италия като Рим и Неапол, където страстите са далеч по-нажежени. Тук животът е много добър и най-лесно се приспособих. Това е и заради езика, който разбирам малко по-добре. В Англия тази част ми беше много трудна.

-         Липсва ли Ви Аржентина?

-         Да, определено. Винаги са ми липсвали приятелите и семейството, още от самото начало. За щастие, постоянно имам гости, тъй че невинаги съм сам. Los pibes (моите стари дружки) винаги са ми били зад гърба, където и да съм бил. Представете си моите приятелчета от Фуерте Апаче в Англия! Имам безброй истории. Всеки път щом излезехме там, все се случваше нещо забавно, обичайно около езика. Винаги е доста забавно.

-         Трудно е за някого, който е израсъл в напълно различен свят – например в Европа, да си представи какво нещо е Фуерте Апаче. Как бихте го описали точно?

-         Трудно е да накараш хората да разберат какъв е животът там, ако не са минали през нещата, през които аз и други от там сме. Затова хората могат да си мислят каквото си поискат. Човек просто не може да влезе в главите на други хора и да им каже: “Вижте, минах през трудни моменти”. Невъзможно е да обясня всичко, на което улицата ме е научила, а то е доста.

-         Има ли някое определено изживяване, оформило детството Ви?

-         Цялото ми детство бе трудно, тъй че не става въпрос за едно конкретно събитие. Живеех на място, където наркотиците и убийствата бяха част от всекидневието. Преживяването на трудни моменти, дори като много малък, те кара да узрееш бързо. Според мен това способства всеки да избере своя собствен път, а не просто да приема поетия от другите преди него, та аз поех по своя. Никога не съм одобрявал наркотиците или убийствата и за щастие можах да направя личен избор.

-         Говори се, че приятелят Ви от детинство Дарио Коронел е бил точно толкова талантлив като Вас, ала не е имал късмета да направи своя избор. Така ли е?

-         Не мисля. Както казах, всеки сам решава какво ще прави. Той имаше всичко нужно да бъде успешен колкото мен, ала избра различен път – престъпност и наркотици, което означаваше в крайно сметка, че вече не е между нас. Наистина вярвам, че всеки избира собствения си път в живота, а той – и това няма нищо общо с късмета – избра по-лесния вариант.

-         Да! Той е, или поне беше, най-добрият ми приятел. Бяхме заедно по 24 часа на ден, макар че накрая отидохме в различни клубове. Но бяхме винаги заедно по цял ден.

-         Като че децата, израснали в по-бедни квартали, са белязани, дори и от медиите. В Аржентина го виждате в места като Фуерте Апаче, Сиудад Окулта или Вийя Карлос Гардел. Като расъл в подобен район, какво мислите по въпроса?

-         Не мисля, че подобно отношение важи само за медиите – всеки мисли това. Ако дете с качулка мине покрай място, което е било току-що ограбено, хората обвиняват веднага него – това е общоприето в Аржентина днес. Преди престъпниците имаха принципи: ще те ограбят, но ще те оставят да си идеш. Сега са до един надрусани: даваш им исканото, а те пак те убиват. Младежите днес вече нямат ценностите, които аз помня. В миналото рискуваха главите си, но след кражбите се прибираха право у дома. Днес крадците са надрусани и пак поемат риск, но различен тип: вече мислят само за собствения си живот, а не за този на другите.

-         Има обаче и друга страна на тези квартали с хората, на които Вие посвещавате головете си. Какво може да бъде сторено за промяна на негативния имидж на подобни места?

-         Трябва да покажем на хората, които мислят лошо за тези места, че има и добри хлапета във Фуерте Апаче и Сиудад Окулта, както навсякъде в Аржентина. Не всички хора са лоши. Аз се измъкнах от там, а има и други успели. Не за всекиго това е лесно. Всъщност е невероятно трудно, но съдбата на всекиго е в собствените му ръце, както винаги казвам. Трябва да доказваш на хората, че не всички сме еднакви.

-         Вярно ли е, че сте си мислил за всички тези неща, за да се мотивирате по пътя към “Олимпиащадион” в Берлин за четвъртфинала на Мондиал 2006, като сте гледал германците по улиците?

-         Да, вярно е. Отивахме към стадиона и, макар че в тези моменти си винаги замислен, този път беше напълно различно. Никога преди не ми се бе случвало и не се е повтаряло оттогава. Внезапно се бях изпълнил с енергия и си казах: “Днес трябва да дадеш всичко от себе си на игрището, защото си дошъл от място, от което е много трудно да се измъкнеш”. Помислих си за това как играехме с парцалени топки и подобни неща. Мислите просто ме връхлетяха. Всичко ми бе в съзнанието.

-         Израстването в подобна среда ли Ви направи днешния играч и боец?

-         Не зная дали има връзка. Винаги съм играл по моя начин, или поне съм се опитвал. Винаги казвам, че докато преди играех с топката, сега играя футбол, а това е нещо напълно различно. Не зная обаче дали изживяванията ми са ме направили този играч от днес. Може.

-         А на кое се наслаждавате повече: на играта на футбол или на ритането на топка?

-         На ритането на топка! Играенето на футбол ми е работа, а когато риташ, се забавляваш с приятелите, няма стрес. Когато трябва да играеш футбол, го правиш с ясното съзнание, че много повече неща зависят от мача – било пари, било съотборници, било чувствата на привържениците. Крие се много напрежение зад това.

-         Носите “десетката” на легенди на Ювентус като Мишел Платини, Роберто Баджо и Алесандро дел Пиеро. Тежи ли Ви?

-         Лично аз не го усещам. Макар че е нещо важно за мен, не се поставям под допълнително напрежение от носенето на екип, обличан от толкова много идоли на Юве преди мен. От самото начало не се притискам да се чувствам достоен за “десетката”. Иначе просто щях да полудея и да не мога да си върша работата като хората.

-         Накрая да Ви попитаме за Копа Америка, в която сте имали толкова малко късмет в миналото с двете загуби във финали с Бразилия през 2004 и 2007 г. плюс изпуснатата решаваща дузпа срещу Уругуай през 2014-а. Още ли Ви гложди?

Следвай ни: