Помните, разбира се, думите на Де Ниро, изречени през кървава, разчупена усмивка в посока на смлелия го от бой съперник. Големият актьор е напълно превъплътен в образа на Джейк ла Мота. Току-що са минали 13 адски рунда и мачът е спрян поради опасения за живота мy. Как въобще Джейк е на краката си, е пълна мистерия. Лицето му е слузеста мусака от съсиреци и отворени рани, а масивни кръвоизливи са превърнали очите му в две тесни цепнатини. Джейк бе свалил гарда си още в петия рунд, превръщайки се в беззащитна мишена за най-добрия боксьор, познат на човечеството. След толкова години прожекцията на прословутата черно-бяла сцена продължава… в колективното съзнание на всеки, който е гледал шедьовъра на Скорсезе “Разяреният бик”.
Казват, че след прочутото убийство на Джими Дойл на ринга великият Шугар Рей Робинсън никога вече не е бил същият боксьор и го е било страх да използва цялата варварска мощ на ударите си. Но в този февруарски ден, познат в боксовата история като “кланицата в Деня на свети Валентин”, Робинсън определено бе направил всичко по силите си не просто да победи, а да убие омразния Джейк ла Мота. Не успял дори да го нокаутира... “Не можа да ме събориш, Рей... Не можа да ме събориш!”
Скорсезe пресъздаде момента по изумителен начин. Киносалонът бе празен... защото всички зрители до един бяха пренесени непосредствено до ринга в Чикаго в далечната 1951 г. Кадър по гениален кадър, без да използва цвят, големият режисьор бе превърнал целулоида в тотално сетивно преживяване, в... атмосфера. Разреденият полумрак, оскотялата публика, петната по ринга, потната влага, устните, мляскащи миризливи пури, подгизналите шорти, пръските от слюнки и кръв, хилещите се светкавици на архаичните фотоапарати и двамата гладиатори, разбира се – търсещи отчаяно неустойчивата слава и себе си сред погълнатия от тютюнев дим боксов ринг.
Cценитe са заснети и монтирани по неповторим начин, но “Разяреният бик” е един от любимите ми филми по друга причина. Голямата схватка се развива извън ринга. Джейк ла Мота е човек, изтъкан от комплекси, които удрят без задръжки и ръкавици. Наричали са го Бронкския бик, но всъщност Ла Мота е абсолютна развалина. Фантомни фобии, пороци и ревност са го съсипали до такава степен, че дори приятелите и роднините вече не могат да разпознаят човека, когото някога са обичали, и са го оставили да изживее разрухата си в самота. Човек не може да не си каже, че самоубийствените му двубои с Шугар Рей Робинсън са някаква форма на самобичуване и опит за изкупление. Наскоро прочетох автобиографията на Джейк, върху която е базиран филмът, и си изясних още някои неща.
Съдбата на Ла Мота ми напомни за хотел „Плиска“, който не можах да разпозная това лято. Фасадата я нямашe – там, където е имало стаи, зеeхa празни рани, през които виешe вятърът. Някога това място е било обитавано, казах си, но днес има само спирка, носеща името му, на която хората идват просто за да сменят рейса си. Хотелът не съществува, но вече е твърде късно да бъде дадено ново име на спирката. Отдавна няма светлина в прозорците на Бронкския бик… Има само спирка с неговото име. Доколкото разбирам, днес емблематичния хотел не съществува, но упоритата сграда не е била съборена и е реставрирана в бляскав бизнес център…По някакъв странен начин, горе-долу същото се случи и с Джейк ЛаМота.
Спомням си, че когато гледах филма за пръв път, имаше някои неща, които разбрах, и някои, които не съм успял да схвана до ден днешен. Това, което осъзнах със сигурност, бе, че заглавието “Разяреният бик” не се отнасяше за Джейк ла Мота, а за нещо друго, което той така недалновидно си бе избрал за съперник. Едно от нещата, които ме озадачиха, бе решението на Скорсезe да снима в черно-бяло. Защо?! Вярно е, че лишени от цвят, кадрите придобиват документално, архивно усещане, но дали това бе основната причина? Тогава нямахме интернет и жадуваната суровинна информация се процеждаше скъпернически през Желязната завеса предимно върху страниците на списанията „Паралели“, ЛИК и „Киноизкуство“.
Оставих мистерията да се маринова неразгадана във времетo, защото по-важнитe въпроси като че ли винаги ca били свързани конкретно с Джейк. Защо Ла Мота не бе убит на ринга, отказа дори да бъде нокаутиран, оцеля в неравната битка с алкохолизма, реставрира живота си етаж по етаж, надживя Шугар Рей Робинсън с повече от четвърт век, написа няколко книги, миналата година се ожени за седми път и дори сега, докато вие четете тези редове, все още диша равномерно и се радва на деветдесет и третата си Коледа? “Не можа да ме събориш, Рей, не можа да ме събориш!” Някои хора умират от гнойна ангина, други хвърлят пешкира, без да са нокаутирани, а трети… трети явно са конструирани така, че да не могат да бъдат съборени нито от собствените си саморазрушителни пороци, нито от Шугар Рей Робинсън, нито дори от всемогъщия живот. Безсмислено е и дори е смешно да ви препоръчвам “Разяреният бик”. Сигурно вече сте го гледали поне пет пъти. Същото се отнася и за епоси на спортна тематика като “Огнени колесници”, Hoosiers, “Роки” и т.н.
Въобще нямаше да ви досаждам, ако наскоро не ме бе разтревожила мисълта за това колко ли съществена част от живота ми е прекарана в гледане на филми. Ако сумирам всички часове, прекарани пред екрана, дали ще става дума за месеци или по-скоро... години? Абсолютно прахосничество ли е това маниакално киноугодничество? Трябва да има поне някаква малка полза от едно самозабравило се филмотечно зомби и затова реших да се заровя в прашните купчини на паметта си с надеждата да намеря някое и друго стойностно заглавие на спортна тематика, което може и да не сте гледали. Всичко е субективно, разбира се, но ето десет не толкова известни филма, които лично аз бих препоръчал поне на себе си:
Футболът... Но не този на Роналдо и Меси, на сър Алекс и Ван Гаал. Не този под светлините на „Бернабеу“ и „Маракана“. Не, тук става дума за съвсем друга игра...
По някакво странно стечение на обстоятелствата, преди няколко години се озовах на премиерата на този филм, без да знам абсолютно нищо за него. Бях последният човек, който си тръгна от киносалона. Седях едновременно натъжен и усмихнат в полумрака и си мислех за толкова много неща, които, кой знае защо, нямаха нищо общо с футбола. Pelada e прекрасна документална авантюра - обикновен, непретенциозен пътефилм, който обаче разполага с нещо много рядко в днешно време: обезоръжаваща искреност. Двама бивши играчи - момче и момиче, ще обиколят света в търсене на играта в нейния най-изчистен вариант… и може би ще открият нещо повече. След като са играли цял живот в училищни, клубни и колежански отбори, героите на филма Люк и Гуен са на прага на прозрението, че няма да могат да осъществят голямата си амбиция да бъдат сред шепата богоизбрани футболни професионалисти. Филмът ги заварва на перона на живота - еднопосочният влак, в който се е настанила мечтата им, заминава завинаги. Но вместо да махат с бели кърпички, Люк и Гуен решават да тичат след него... По целия свят! Двайсет и пет държави. Две раници. Една топка. Две камери. Никакви пари. И една простичка идея - да играят! Да играят навсякъде. Но не по стадиони и фризирани игрища. Гуен и Люк искат да открият неразказаните истории и безименните герои на кварталния футбол. Помните ли го? Онзи, който започва още в детството - с гумената топка от 4.50. Който господства по прашните улици, кратерни площадки и училищни дворове. С който сме израснали, който жулеше коленeтe ни, който ни научи на импровизация и въображение.
В Бразилия наричат кварталната игра “пелада”. Преведено от португалски, това означава “голота”. Едва ли има по-подходящо име, и то не защото има гол в думата „голота“. В квартала играта действително е напълно съблечена. Съблечена от пари, лъжи, машинации и условности. Това е последното място, където все още живее духът на аматьоризма. Махалата е селекционер, мениджър, съдия и кодекс. Играта е просто игра за всеки, който я обича искрено, и това я прави далеч по-могъща от всякакви лиги, организации и институции.
Някъде в опустошено от бедност и престъпност бразилско гето, застаряващ механик ще спре меко топката с бирено коремче и преди да е паднала в калта, ще я прати с гръмотевично воле в горния ляв ъгъл на вратата, сглобена от три дъски. Измъченото му лице ще се озари в слънчева усмивка.
Някъде в невъобразим затвор в Боливия, наркотрафикант ще мине с елегантен дрибъл между двама професионални взломаджии, ще изпрати свистящ външен фалц във вратата на разкаял се убиец и само за миг топката ще го понесе със себе си отвъд пропиления мy живот и отвъд решетките.
Някъде сред човешкия термитник на Шанхай, на оживена улица, бивш банкер, наричан А.К., ще се впусне в зашеметяващо жонгльорско танго с топката и ще накара тълпата да онемее от възхищение. Някъде на прашна площадка в Техеран... Някъде на покрива на небостъргач в Токио... Някъде на границата на Израел и Палестина... Някъде в калчищата на Киншаса... Някъде... където е играта. Или, с други думи, навсякъде. Да, Гуен и Люк ще отидат на всички тези места. И колкото и да е невероятно, ще тичат след топката с всички тези хора от всички краища на света. Не е нужно да знаеш езиците им, защото футболът е великолепен симултанен преводач.
Пелада. Има наистина такава игра. Гола, дива, свободна и щастлива. Имало я е дълго преди ФИФА да започне да продава световни първенства на битака, имало я е, преди футболът да бъде олигавен в мазна сепблатерщина, имало я е преди продадените мачове, корупцията, бюрократщината, интригите и циничната гавра със зрителите. Имало я е и винаги ще я има.
Едно от най-хубавите качества на този филм е липсата на назидателност и подсладители. Играта не винаги е романтичният общ знаменател, който така ни се иска да бъде, и филмът разкрива както силата, така и безсилието на футбола, когато стане дума за догми, предразсъдъци и вендети. Гуен и Люк се въздържат от изводи и обобщения - оставят всеки от нас да ги направи за себе си и окото на камерата остава безпристрастно. Лично аз бях очарован както от този скромен документален филм, така и от неговите герои. Те са отказали да бъдат спонсорирани от Nike и ФИФА и са създали филма си с подръчни средства, заеми от приятели а докато са обикаляли света, са се хранили с евтина, консервирана храна. Наистина - не може да кръстиш филма си “Пелада” и след това да го облечеш във външно влияние.
След прожекцията Гуен каза нещо интересно: “Ние не очаквахме нашето малко филмче да има такъв ефект върху нас самите. По пътя към играта дори разочарованията ни обогатяваха. Норман Мейлър беше казал, че по някакъв странен начин растежът зависи от това да бъдеш винаги в движение, било в едната или в другата посока”. Уж става дума просто за момче и момиче, гонещи едно малко кълбо по повърхността на друго, по-голямо кълбо, но има някакво чисто благородство в целия този проект, което го прави далеч по-многозначителен. Когато в края на филма Гуен и Люк - две усмихнати хлапета, цели в прах и драскотини, най-после се прибраха у дома, те изглеждаха... спокойни и щастливи. Сякаш знаеха, че както повечето възрастни деца, които срещнаха по пътя си, те най-после са успели да съблекат играта и тя никога повече няма да им се изплъзне. Това са двама човека, които вече не гонят влака на мечтите cи, защото са в него… Bинаги в движение.
Никога. не съм предполагал, че филм на тема голф може да се окаже толкова динамичен, атрактивен и поглъщащо увлекателен. Нещо повече - спокойно бих го поставил в десетката на най-добрите филми на тема спорт, които някога съм гледал! Някой беше казал, че голфът не е спорт, а просто една прекрасна разходка, но... напълно опропастена. Тъй като не съм привърженик на тази игра, допуснах кардиналната грешка да подходя към филма с предубеждение. Бях сложил летвата почти до земята, но с всяка следваща сцена се налагаше да я вдигам все по-високо и по-високо. Накрая търках очи и не можех да повярвам, че току-що съм гледал филм за голф – една уж опропастена разходка, която обаче ме остави без дъх.
Това е една майсторска във всяко едно отношение продукция. Историята, сценарият, режисурата, операторството, монтажът, актьорите - всеки елемент е рафиниран и ухае на професионализъм. Филмът следва изумителната действителна история на двайсетгодишния аматьор Франсис Уимет и кулминира с легендарното му и неправдоподобно участие в престижния турнир US Open през 1913 година. Няма да говоря повече конкретно за самата феноменална история, за да не опороча възможността да ѝ се насладите в рамките на филма. Ще кажа само, че в нея има много повече от голф.
Шая Лебьоф е великолепен в ролята на Уимет, но и останалите, по-неизвестни актьори, са перфектни. Може би най-голямото постижение на филма е озадачаващата лекота, с която сценарият изгражда пълнокръвни, триизмерни образи в рамките на няколко минути. Дори най-незначителният, петрепликов герой е плътно, дишащо, истинско човешко същество, заслужаващо съпричастието на зрителя. Сценарият гравитира в опасна близост до почти всички спортно-кинематографични клишета, но някак си успява да не се сблъска катастрофално с тях и остава до края в орбита. Някой ден се надявам да стисна ръката на автора Марк Фрост, който е свършил великолепна работа.
Не бях впечатлен, а по-скоро поразен от режисурата, хореографията и монтажа на голф сцените от турнира! Тези кадри трябва да се изучават във филмовите академии. Не вярвах, че е възможно да създадеш напрежение, ритъм и красота в екранното описание на нещо толкова тромаво и специфично, каквото е една игра на голф. Повярвайте ми - не е необходимо дори да знаете правилата, за да се насладите на този неочакван филм. Каква беше изненадата ми, когато установих, че режисьор е актьорът Бил Пакстън! Кой ли е предполагал, че точно досадникът Чет от “Нечиста наука” ще еволюира до такава степен, че да се превърне във великолепен режисьор. Кой знае защо, този филм малко или повече тъне в неизвестност. Ако ви се отдаде възможност, гледайте го! Имам чувството, че ако не друго, ще ви достави далеч повече удоволствие от една опропастена разходка…
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
,fit(968:545))
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)