Интервюто със Симеоне: Атлети не е отбор, а фамилия

Интервюто със Симеоне: Атлети не е отбор, а фамилия

Тренировката на Атлетико Мадрид е приключила, но Диего Симеоне отива във фитнес залата. Това е ритуал, който прескача малко пъти, защото освобождава съзнанието му и го изпълва. Обяснява своя Атлети и своето разбиране на играта, без да отделя двете неща от своя живот. Припомня разчувстващите думи на болния журналист Карлос Матайянас, описващи симбиозата между топката и всекидневния живот. Ел Чоло изчита текста пред своите играчи, изпълнен от емоция. На входа на ресторанта, където се провежда нашата среща, са се струпали дузина искащи автограф привърженици.

-         Виждате ли опасността да бъдете обожествен заради това, което представлявате за Атлетико?

-         Не. Джосеп Гуардиола ми каза веднъж, че Барселона като клуб прави значими всички, и възприех напълно тази идея. Никой не може да се чувства по-голям от клуба. Чувствам се много обичан и уважаван, дори много пъти хора от вечния съперник те поздравяват и ценят работата ти. Истината е, че това го чувствам двойно по-силно, защото не е лесно да виждаш положителни неща у съперника, а мнозина ги виждат.

-         Но Вие сте символът на антимадридизма…

-         Откакто играех, никога не ми е харесвала думата „анти”, защото когато говориш за „анти”, сам преставаш да бъдеш значим. Винаги съм вярвал в това да подсилваме нашето, а не да сме анти каквото и да е друго.

-         Какво си мислехте и очаквахте, когато анализирахте настоящия си състав?

-         Този сезон ни трябваше малко повече световъртеж, защото се идентифицираме повече със скоростната игра. Затова и взехме Лусиано Вието, Джаксън Мартинес, Анхел Кореа… Знаем, че Оливер Торес след престоя си в Порто ни дава огромни надежди да стане почти естествен заместник на Арда Туран. Идването на Яник Караско ни дава огромна скорост в преходите защита – атака, но той има какво да поправя тактически. Затова днес се приближаваме повече към схема 1-4-3-3, защото Караско събуди тази възможност за нас да имаме световъртеж в играта, без да губим реда. Изисквам обаче от него да вкарва голове, защото има отличен удар и е добър един на един.

-         С тази система въведохте за по-постоянно високото пресиране…

-         Най-добрият начин да съединиш множество талантливи играчи е да ги накараш да пресират близо до противниковото наказателно поле, защото не искат да се връщат назад в защита. Единственият правилен ход за тях е точно този, защото си връщат топката, разиграват я и нахлуват в пеналта, както когато играят с приятелите си.

-         Чувствахте ли, че това превъоръжаване на отбора Ви изправя пред изпитание като треньор?

-         Аз съм изправен пред постоянно изпитание, откакто взех един полет на 25 декември преди четири години, защото исках да върна Атлети сред най-добрите в света. Как? Като се съобразявам с есенцията на клуба, защото всеки отбор си има история и е много трудно да я промениш. Можеш да кажеш: „Искам да играем като Барса”. Но не сме Барса и никога няма да бъдем. Много е трудно да привнесеш тази форма на игра за вечни времена, тъй като за вечни времена остават историята, есенцията, онази сила, която те е направила голям клуб по твоя си начин.

-         Кое е най-трудното при превъоръжаването на отбора?

-         Най-трудното въобще в живота е да се преобразуваш и да се задържаш на върха, а най-трудното във футбола е да намериш мястото, където искаш да стоиш. Ние събрахме много хора, които искат да са на мястото, на което са. Диего Годин и Хуанфран поискаха да останат, Габи продължава да ни тегли напред, Филипе Луиш, Оливер и Фернандо Торес искаха да се върнат, а Антоан Гризман вече е част от семейството… Ние сме повече семейство отколкото отбор, и то истинско семейство. Естествено, и ние имаме вътрешни проблеми, има футболисти, които се сърдят и ще се сърдят, задето не играят. Може би аз съм таткото, а дядовците са Мигел Анхел Хил и Енрике Сересо.

-         След критиките за лошия мач в Астана Вие казахте, че Атлетико значи контраатака и всеки друг начин на игра би значел объркване. Отборът на дубъла обаче не беше контраатакуващ…

-         Не си вярвайте – ние играехме много директен футбол с пасове направо към Кико и Любо Пенев, които не бяха много бързи, но имаха огромна интелигентност и виждане за играта. Не градяхме играта от задни позиции, бяхме много по-директни. Имахме Пантич, който играеше между линиите, но мисля, че аз вкарах 12 гола, а Каминеро – 11. Това е истинска лудост, при положение че идвахме отзад, а Хели и Тони също изникваха от фланговете.

-         Като играч малко пъти подавахте топката назад…

-         Винаги съм имал представа, сбъркана или не, която и като треньор опитвам да внуша най-вече на халфовете. Тяхната първа цел е да намерят „деветката” или най-добрия футболист на отбора. Ясно е, че понякога не остава друго, освен да отвориш терена с пас настрани, но първата мисъл за атака трябва да е да даваш топката на най-добрите си играчи, на голмайстора, на онзи, който те прави да играеш по-добре. В нашия случай това са Коке и Гризман. Ако като халф започнеш да мислиш първо за Хуанфран, за Филипе, за Хименес, за Савич, за Годин… не само връщаш назад атаката, а и губиш време за намирането на най-добрия ни играч.

-         Направихте така, че отборът да играе за Радамел Фалкао, после за Диего Коща, после и за Марио Манджукич. Сега играе за Гризман. Това може ли да затрудни „деветките” да вкарат голове, както става в момента?

-         Не го преценявам от тази гледна точка. Такива са обстоятелствата, така ги следваме. Джаксон можеше да вкара седем гола, Фернандо още седем, Вието пет или шест. Проблемът е в точността в завършващата фаза, защото положенията ги имаха. Ако ги нямаха, щях да се тревожа. Но е факт, че се нуждаехме от тези голове, за да растем още повече.

-         Не мислите ли, че дезактивирахте ефекта „Торес”, когато след двата му гола срещу Реал Мадрид за купата го пратихте на пейката?

-         След този мач играхме в Ейбар и Манджукич вкара два гола – не вярвам да съм сбъркал в това. Фернандо значи работа, сърце, авторитет, дълбочина. Трябва му само да вкара своя стотен гол, за да свали тази психическа тежест от плещите си.

-         Гризман вече звезда ли е?

-         Това да е звезда се крие в цялата му амбиция и бунтовнически дух. Онова, което винаги ми е харесвало у него, е приемането на идеята, че полагането на усилие не принизява таланта, а го подсилва. Това е белег на благородство. Проблемът е с онзи тип, който гледа себе си и се покрива. Онзи, който е благороден, го приемаме, ако ще да е лош футболист.

-         Как обяснявате спада и последвалия възход на Коке?

-         От мача с Бетис има огромно възходящо подобрение. Миналия сезон беше непостоянен, но важността му не подлежи на съмнение. Не греши в идеята за играта – може да сбърка само в точността, но не насочва играта на една страна, когато трябва да го стори на другата. Нормално е да израства като футболист и като човек, затова и му дадохме една от капитанските ленти и му казахме, че излиза от етапа на талантливото хлапе, което едва започва да расте. Вече не е онзи Коке, който се е представил добре само защото е направил два добри паса към Диего Коща.

-         Саул Нигес Ви спечели в Леверкузен, когато удържа до края и беше на ръба от припадък, нали?

-         Не, печели ме, когато му слушам изказванията или го гледам в съблекалнята. Не ме печели на терена, защото зная какво има там. Той е благороден, силен, работлив, буен, твърда глава… Вече не казва: „Трябват ми повече минути”, а „Оценявам получените минути в Атлетико, защото отборът стига до целите си, когато всички се борим заедно.”

-         А когато казва, че не иска да играе на фланговете?

-         Сега не го казва, по-добър е като характер. Как обаче да не може да играе на фланга, когато има добро водене на топката и удар от средно разстояние, усет за правилния бяг…? Да се играе в центъра е много трудно. И на Коке му е още трудно, а пък аз съм първият, който иска той да играе там. Центърът е много голям. Не е случайност, че най-добрия Габи виждаме на 30 години, най-добрия Тиаго Мендеш – на 34, че Андреа Пирло играеше ходом на 35 в Ювентус, че Чаби Алонсо продължава да е най-добрият, че Серхио Бускетс има калкулатор в главата. Не е лесна работа да се играе в центъра.

-         Габи Ви реши проблема с контузията на Тиаго…

-         Той се приспособява добре, защото има скорост, защото излиза бързо в преходите защита – атака и губи малко топки.

-         А Матиас Краневитер?

-         Свързвам образа му с този на ранния Хавиер Масчерано или Матиас Алмейда. В какъв вид ще дойде е неясна територия за нас и тепърва чакаме да видим. Той е много трудолюбив разбивач, подреден, има много неща за подобряване, защото е млад, а и както вече казах, не е лесно да се играе в центъра. Това е като да дадеш някому детето си, за да пресече улицата – не можеш го даде на когото и да е.

-         А Вие как се съчетавахте с Фернандо Редондо като двойка пивоти в националния тим на Аржентина?

-         Много добре ни се получи на Копа Америка 93 и за нещастие не можахме да спечелим Мондиал 94 поради разни обстоятелства. Бяхме различни във всяко отношение. Той искаше да играе, а аз – да атакувам; аз се трудех и подавах повече вертикално, а той бе по-талантлив и повече поставяше пауза при изнасянето на топката. Винаги ме разсмиваше, защото ми казваше: „Хайде да играем!”. Давах му топката, а той не ми я връщаше и му казвах: „Хайде да играем, когато аз я имам у себе си!”. Но добре струваше, че не ми я даваше на мен, а на Марадона.

-         Малко говорите за Марадона…

-         От него се научих на страстта, с която изживяваше тази игра. Най-много ме впечатли, че никога никой негов съотборник не каза лоша дума за него. Това ще рече, че той винаги се е отнасял с огромно уважение към хората, с които е бил заедно. В Севиля ме водеше вкъщи при тогавашната си жена Клаудия почти всеки ден да ме хранят. Бях на 22 години, сам, а това са неща, които не се забравят.

-         Минали сте през съблекални с играчи с голяма тежест…

-         Много добре беше, че бях при Руджери, Марадона, Гойкоечеа, Тата Браун, Джусти, Чечо Баптиста, Басуалдо, Енрике… Те първи ме поставиха на мястото ми, защото ако се закъснее с това, изпускаш пътя. Няма да се уморявам да го казвам: ако в живота си благороден, си благороден и в работата си; ако искаш да извлечеш полза в живота, искаш да извлечеш полза в играта; ако си боклук извън съблекалнята, си боклук и вътре в нея…

-         А Вие какъв сте?

-         Прозрачен, какъвто ме виждате отвън. Лицето ме издава: за нещастие, ако вляза на някое дразнещо или тъжно място, ми личи. Казват ми да си променя фасадата, но ми е трудно.

Ладислао Мониньо, „Ел Паис”

Още от Футбол свят

Виж всички