История на каяка в бърза вода

Индивидуален спорт, който се практикува групово. Сам си в каяка и ако бедстваш, се надяваш ​другите да те спасят. Гребането с лодка в реките, езерата и морето е от време оно. Каякът в първия му оригинален вид се смята, че е направен преди около 8 000 години на сибирското крайбрежие при Юпик като вид отворено кану, а оттам дизайнът открадват алеутите и инуитите и го затварят. Използват и пикочни мехури на тюлени, с които са били доста стабилни на бурните води. Хитро, нали, Беър Грилс? Още не си го пробвал?!

След това Херодот, 484-425 ПХ, написал в дневниците от пътешествията си за лодка, която била донесена от Армения във Вавилон. Лодката имала дървена рамка, върху която били опънати кожи. После нямаме никакви данни, докато не се появява руснакът Григорий Иванович Лангсдорф, който докладвал за едно от своите околосветски пътешествия, че да се кара ескимоски каяк било много лежерно и елегантно.

Естествено има намесен шотландски боец и това е Джон МакГрегър. Когато се върнал от Северна Америка, направил 6 лодки, базирани на ескимоските каяци. Били тежки 36 кг. Годината била 1860-та. Шест години по-късно същият човек издава книга, която става първия кану/каяк бестселър. Книгата се казва "A Thousand Miles in the Rob Roy Canoe". Голям хит за своето време.

След това идва индустриалната революция. 1905 г. немският студент по архитектура от Лайбциг Алфред Хойрих изобретява сгъваемия каяк и го кръщава "faltboot", и то на немски. Рамщайн да го беше кръстил. Успява да навърти над 100 000 километра! 1907 г., Алфред Клепер, храбрият шивач от Розенхайм усилва конструкцията и го прави пригоден както за пътешествия, така и за бялата вода. И тъкмо започнал да вижда каньони, дотогава не виждани от човек, дошла Първата световна война. Край на прогреса.

1920 г. е подемна за бързата вода с разглобяемите лодки, наричани вече на английски folboats. И някак си така австриецът Еди Ханс Павлата преоткрива ескимоското преобръщане (връщане в начална позиция, а именно отгоре, когато се обърнеш с каяка, без да го напускаш). Започва ерата на първите каякарски филми и книги, както за приключения, така и за обучения и гидовници. През 1933 г. Адолф Хитлер започва да развива каяк клубове. Да си беше останал само с тази дейност, Адолф! След това идва Втората световна война и отново дупка до 1946/48, когато съюзниците от войната започват да шетат из немските реки с немските си лодки. Отново клубовете се възраждат и през 1952 г. излиза книгата с най-голям успех от този род литература "В каньоните на Европа" - Ин ден шлюхтен Еуропа. Снимките са уникални, със страхотни истории, но уви, с малко информация за реките като условия, класове и места за излизане. От това, което пише там, на Валтер Френц му е било само до описване. Това си е било като Еверест за Хилъри. Три години по-късно е направена първата лодка от фибростъкло. Тези лодки са по-маневрени и здрави, но бидейки зависими от транспорта, много каякари, пътуващи с автобуси и влакове не ги одобряват. Но нямат избор. Твърдите черупки стават все по-популярни заради възможностите за нови експедиции.



На края на 60-те, от адвенчър каякът в бърза вода става хардкор. Тогава навлиза и екипировката за безопасност - каски, жилетки, специални облекла и обувки. 1973 г. започва ерата на съвременния каяк. Тогава е направен и първият полиетиленов каяк в Калифорния. Повече няма да се налага да поправяш лодката си всеки път след или по време на спускане. Вече може да използваш камъните като участници в стратегията на карането на каяк в бърза вода. Това вече прави спортът и по-достъпен. Все още лодките са дълги над 3 метра.

1980 г. е революцията в уайтуотър каяците. Легендарната (и от няколко години вече несъществуваща марка ESKIMO) пуска първия модел с дължина 2,2 м, Topolino. Тополиното извежда спорта до невъобразими до тогава преминавания и постижения със своята здравина и маневреност. Също като Голф II. Така всъщност и катастрофите се вдигат, но това е неизбежно при масовизацията. Днес, 30-40 години по-късно, каяците за бърза вода изглеждат доста футуристично в сравнение с онези първи лодки. Оформили са се различчни типове каяци за различна вода: крийк - обемни овални лодки с дължина около 2.60 м, за спускане по големи и буйни реки; ривъррънинг - подобни на крийк лодките, но олекотени и с по-плоски дъна за забавление по сложни реки; плейбоут - сплескани лодки. с които можеш да правиш различни фигури, като това да изправяш лодката на кърма или нос; сърф каяк - лодки, чието дъно е като сърф дъска; родео каяци - разновидност на плейбоута, но много къси, около 1.70, с които можеш да правиш салта и какво ли още не. Карането е изнесено до невъобразими неща, като най-високият скочен водопад преди 5 години - 58 м. Да не говорим за сложните препятствия в тесни и стръмни реки или наистина големия дебит на Инга, приток на Конго с вълни като стени. Добрата новина е, че освен големите постижения и ужасно страшните водопади на смъртта, в каяка има една огромна част с не толкова страшни, но не по-малко красиви места, и с година-две упорити тренировки и подходящи учители, може да постигнете много.

Не така обаче стои въпросът с пионерите на каяка в бърза вода в България. По най-добрите спомени на очевидци, нещата се развиват горе-долу така. От Международната регата по Дунав - ТИД се инспирира и създаването на клубове по воден туризъм. Бидейки партийно време, Партията отправя директиви да се организират състезания по воден слалом. Първите такива са направени през 70-те години и са именно със споменатите сгъваеми лодки, известни като Пухове, на името на марката Пух. Също като Ксерокс и Гедоре, но в каяка. И като Флекс. Състезанията се провеждат между бързеите "2 от 4" (защото от четирима оставаха двама) и Каскадата (известен още като Помаковата, По маковете, Казана, Седефчо дебне и др.) на река Струма. Състезания по слалом се организират и на язовири с поставени бочки. Било е ядене и пиене, да откраднем и да изхарчим едни пари. Разбира се, не всички са били така настроени. Имало е радетели и наистина радващи се на това, което правят - това са младите ентусиасти. През 1991 г. се прави и първият слалом с Тутраканки. Това са първите лодки от фибростъкло у нас, произведени в гр. Тутракан, които са бледо копие на стар модел на фирмата Летман. Но все пак е лодка от ново поколение. Следва слаломно състезание между отборите на различните клубове в страната на р. Искър при Карлуково. Кой победил и кой паднал, не се знае, но им е било весело.



1992 г. водният слалом става олимпийски спорт и през 93-та в България се сформира национален отбор. Отборът е от 6 човека. Васил Флоров (Васко Флоров), Петко Манолов (Петкан), Тодор Якимов (Тоше), Иво Журналиста (Журналиста) и още две момчета от Тутракан и Силистра, чиито дири не успяхме да открием. По същото време към тях се присъединява Станимир Станимиров (Чачи). Та, петимата известни карат каяк в бързи води и до днес с променлива честота. Със сформирането на националния отбор се купуват и 5 лодки за воден слалом. Това са лодки по тогавашните стандарти - дълги 4 м и специално проектирани за воден слалом. С две думи - Ферари. Участват и в няколко състезания в Македония и Сърбия. Купуват се и още няколко още по-добри лодки от Чехия, на които казват патета. Отборът просъществува до 2000 г. и спира да е такъв поради липса на средства. Нов милениум, нов късмет.

Паралелно и хич не обичащ партийните напътствия на каякарското поприще действа сам Николай Христов, известен още като чичо Ники или Ники Часовникаря. Ники Христов по това време е около 30-годишен и влюбен в каяка до живот. Основава "Кану клуб София" и започва сериозно да радетелства за бялата вода. Поправя часовници 6 месеца и 6 месеца кара каяк. Как успява и с какви ходове, никой не знае, но основното беше трудолюбие и жажда за каяк. Сега вече е "пенсиониран" и обикаля със своя ван, колело и каяк, където му е кеф. Да е жив и здрав!

От началото на 80-те чичо Ники започва да разработва с чешкото си пате и други реки, освен известните по това време Дунав, Струма, Янтра и останалите по-големи. През 84-та спуска горното течение на р. Арда за една седмица. Това е страхотно постижение, като се има предвид, че там е сложно и се изискват доста умения. Десет години по-късно Петко и Ники се спускат отново и едната лодка се счупва безвъзвратно. Покрай пътуванията си в Германия, Николай Христов става представител на легендарната фирма Prijon, която е една от първите фирми за каяци, и то качествени. Именно в началото на 90-те той внася и първата полиетиленова лодка за бърза вода - Prijon Taifun. Тази оранжева лодка сменя няколко собственика, като всеки се учи на нея. Сигурно е все още жива и когато направим музей на бързата вода, тя ще е на входа. След това идват и още лодки. Няколко Prijon-а - Canyon и Invader, легендарното Topolino и др.



Около Ники се заформя една група от хора с желание да карат, но все още без много технически възможности. Участват заедно с всички Кирил Макаров, Данчо Карашев, Сашо, Данчо Молекулата. Интернетът не е навлязъл и цялото обучение е на проба-грешка. И много страдание. Има вече ежегодно провеждаща се "Седмица на бързата вода". Кара се всичко, което тече - разбира се, под строгия контрол на Ники, за това в колко часа се влиза и никой да не пуши. Нищо! 

В края на 90-те се появява свежа кръв от запалени каякари, които някак си със Шоко, заформят ново течение в каяка - плейбоутинга. Това са Милен Захариев (Милски) и Боян Николков (Бенгата). Започва ерата на късите лодки, сърфирането и фигурите. Карането започва да се променя и стига нови висоти. Всички изброени до тук лица, включително още няколко души, допълващи групата на ентусиастите, сътворяват основите до 2003 г. По това време чичо Ники е гуру. Петкан, Чачи, Милски, Бенгата и Шоко - богове.

На хоризонта на Струма, неподозиращи за съществуването на други хора, занимаващи се толкова навътре с бързи води, се появяват Ясен Желязков (Яската) и Дамян Кирилов (Демо). На каякарската поляна те отиват със Светльо Симеонов (Чичака) и Иван Добрев (Ванката Фотографа) и там срещат всички тези хора. Срещат не само тях, но и Борис Барзов (Барзов) и Димитър Манев (чичо Манчо). С тях са и Филип и Пламен Цонови. Не просто син и баща, а баща и син. Филип, тогава на 15 години, за няколко години прогресира и записва единственото участие на български каякар на едно от най-емблематичните състезания за бърза вода - Adidas Sick Line. Евала!



Женското присъствие в каяк средите е ознаменувано от Полина Поманова (Поли) - крайъгълният камък на женкото каяк съсловие. Макар че и преди нея има женски присъствия, които впоследствие излизат от реките, като легендата Гергана, която се споменава винаги с добро и съжаление, че не кара вече. Та, с течение на годините, тези хора дотолкова си стават другари, че се получава едно своего рода каякарско семейство. Групата започва да се събира всеки четвъртък в клубната кръчма "Спорко" и някакси, ей така на шега, наричат себе си Каяк Келеш Холдинг. Всеки четвъртък, отивайки на каякарска кръчма, те казват на половинките си, че отиват да се разберат къде ще карат каяк през уикенда и всеки път, когато ги попитат след това: Какво се разбрахте?, те отговарят: Разбрахме се да се чуем утре.

Настава период на небивало веселие и "забавление" по реките. Карат се реки като Рилска, Чепинска, Чепеларска, Влахина, Благоевградска. Едни хора идват, други си тръгват. Почват да валят всякакви лодки по форма, фирма и цвят. Нивото на каране се вдига и пред Холдинга се изпречва въпроса: какво ще караме, когато сезона свърши? Същевременно групата се вълнува и от безхаберието при строенето на ВЕЦ-ове и от това, че толкова много хубави реки вече са съсипани безвъзвратно.

Каякарите са достатъчно понабъбнали като численост от единомишленици, за да могат да заявят присъствието си. За да участват активно в опазването на реките, както и да могат да покажат "лице", се сформира БКО - Българско каяк общество.  През 2007 г. холдингът заминава на посещение на р. Соча, Словения, където става ясно, че искаме такива реки и у нас. Перлата на Европа за каякарите променя коренно мирогледа на българските каякари и те започват пътувания към реки извън България, особенно в летния сезон, когато у нас нищо не тече. Заповат да се карат реки в Австрия, Италия, Босна, Черна гора, Франция, Непал, Макдония, Албания, но р. Соча остава винаги в сърцата и никога вече не е пропусната за посещение, независимо от турнето.

Наскоро бе отворен и след това затворен първият български каяк-магазин, което говори за това, че все още спортът има накъде да се развива. Към момента Българско каяк общество има над 100 члена, като 30-тина човека са активно каращи каяк в бърза вода. Силна група се оформи във Варна, Пловдив и Стара Загора. Всяка година от 2008 г. насам, БКО организира Събор на бързите води в дефилето на Кресна по р. Струма в началото на септември. Събитието има забавно-състезателен характер, като освен че събира всички каякари на бързи води от цяла България, осигурява и много семейни водни забавления с насоченост към децата. Всяка година се организира и курс за бърза вода, от който винаги остават по няколко човека, които идват в голямото семейство на Каяк Келеш Холдинг. Чувствайте се добре дошли, ако ви влече пороя.

Дамян Кирилов-Демо, списание "360"
360mag.bg