Лишена от последна прегръдка с мъртвия ѝ син

Лишена от последна прегръдка с мъртвия ѝ син

Маргарет Аспинал изгуби сина си Джеймс в трагедията на стадион „Хилзбъроу” през 1989 година. Тя е председател на Групата за подкрепа на семействата на жертвите от „Хилзбъроу”. CNN представя нейната гледна точка за случилото се в 27-те години, докато британските съдебни власти най-сетне свалиха вината за трагедията от феновете на Ливърпул след куп съзаклятнически действия от страна на полиция и правителства от времето на Маргарет Татчър насам.

„Не мога да опиша колко съм благодарна на Господ, че ме избра за майка на Джеймс. Той бе първородният, най-големият от петте ми деца, и бе красиво дете и чудесен син: много мил, много щедър, много помагащ на братята и сестрите си. Всяка жена би била горда да е негова майка.

Един ден се прибра вкъщи с подарък за татко си, макар че не му беше рожденият ден. Беше китара. Татко му го попита защо си е похарчил спестяванията за него, а Джеймс отвърна: „Тате, ти беше толкова добър към мен 18 години и това е моят начин да ти покажа благодарността си. Когато свириш на нея, винаги си ме спомняй!”.

Той работеше на половин работен ден и плащаше вноски за китарата всяка седмица – ето какво момче беше. Но тогава се обърна и към мен и ми каза: „Не се тревожи, мамо, и ти не си забравена. Изплащам едно нещо всяка седмица и ще го получиш за рождения си ден.” Така и не разбрах какво ми беше замислил – рожденият ми ден предстоеше чак през септември…

Той бе ходил на мачове на Ливърпул само пет-шест пъти. Честно казано, повече беше фен на Крис де Бърг и дори ми бе казал в онзи ден, че ако Де Бърг е имал концерт, е нямало да отиде на мача. Помня колко беше възбуден сутринта – това беше първото му футболно гостуване. Гледах го как върви по улицата и едно странно чувство ме превзе. Помислих си: „Ето го красивия ми син.” Исках целия свят да знае, че аз съм неговата майка..

В 15 часа чух зълва ми да крещи от другата стая, че има проблеми на „Хилзбъроу”. Помислих си: „Защо ми казва това? Къде е това Хилзбъроу? Джеймс отиде в Шефийлд.” Тя обаче ми обясни и аз отидох да видя екрана. Там всички тези хора се опитваха да прескочат оградите и видях да изнасят някого на носилка пред вратата. Честно казано, реших, че съм видяла Джеймс да лежи проснат на терена – дали беше той, или не, не зная. И започнах да крещя пред телевизора: „Защо никой не им помага?”. Зълва ми се стресна и ми каза да изключа телевизора, защото ме е треснала параноята.

Съпругът ми Джими също бе на мача, но отделно от Джеймс. После чух по радиото, че седем души са умрели, а бройката на жертвите расте. Опитахме се да се свържем със спешните телефонни линии, ала без успех, така че звъннахме на автобусната компания, с която Джеймс пътува. Свързахме се чак към 8 часа вечерта и оттам ни казаха, че всички пътуващи с тях са на линия. Мъжът ми го търсеше из цял Шефийлд, но след новината, че Джеймс би трябвало да е наред, се прибра. Веднага щом се прибра го изтиках обратно в колата да идем да посрещнем сина ни на автогарата.

Изчакахме всички автобуси и след последния, около полунощ, можете да си представите какъв стрес ни превзе, когато го нямаше. Казах на Джими, че трябва да се върнем до Шефийлд, защото Джеймс сигурно ходи из улиците замаян. Споразумяхме се да ми звъни на всеки кръгъл час с новини. Звънна в 1, 2 и 3 часа, след което му казах: „Моля те, не се прибирай без сина ми, остани и го открий!”

Той бе обиколил всички болници и сега бе в един физкултурен салон, за да провери и там. Не се обади в 4, нито в 5 часа. Към онзи момент аз вече бях в истерия, пълна истерия. До 6 часа вече не можех да издържам, затова излязох да поема малко чист въздух. И тогава видях да докарват съпруга ми, обвил глава в ръцете си.

Започнах да му крещя: „Моля те, моля те, не ме настигай!”, и зачуках по всички съседски врати да ми отворят да се скрия. Бях ужасена, че ако ме настигне, ще ми съобщи, че синът ми е мъртъв. Обърнах се назад и видях своя съпруг коленичил да плаче. Беше напълно разбит. Каза: „Нямам думи. Не знаеш какво преживях там.”

Не зная как се добрах до вкъщи, ала помня, че крещях. И докато крещях, просто дочух бедните ми малки дечица на горния етаж да плачат: „Какво й става на мама?”. Помислих си: „Трябва да им кажа, че брат им е мъртъв. Как да им кажа, че брат им е мъртъв?”.

Затова реших да се върна в Шефийлд с мъжа си. Милият, това му беше третият курс. Преди да излезем, му казах: „Вземи палтото на Джеймс! Ще му е студено, а той не обича да му е студено.”

Въобще не помня пътуването, но когато пристигнахме, бяхме заведени в една голяма стая с купища крещящи и плачещи хора. Обърнах се към Джими: „Защо всички тези хора плачат за моя Джеймс? Те не познават моя Джеймс.” Тези бедни хорица оплакваха любимите си.

Един човек ме попита: „Готова ли сте, г-жо Аспинал?”, а аз си помислих: „Готова за какво?”. Отведе ни в тъмна стая със слабо осветление, завеси и стъклен параван. Вдигна завесите… и там лежеше синът ми на носилка. Поисках просто да отида и да го прегърна. А те не ми позволяваха. Помолих ги: „Моля ви, моля ви, просто да го прегърна! Толкова много го обичам, нека само го прегърна! Трябва да му покажа, че майка му е тук. Ще му облечете ли палтото, та да го прибера у дома?”. А онзи глас ми отвърна: „Съжалявам, г-жо Аспинал, той вече не Ви принадлежи. Сега принадлежи на следователя.” Мисля, че тогава изгубих разсъдъка си напълно. Закрещях: „Не, той е мой! Откакто му изрязаха пъпната връв, никога не сме се разделяли. Вие разбихте всичко!”.

И до днес не мога да забравя онези думи: „Той вече не Ви принадлежи.” Това е най-ужасното нещо, което можете да кажете на една майка. Не ми дадоха възможност за последно да прегърна моя син – това ми се е запечатало в съзнанието и никога няма да го простя!

За да съм честна, обвинявах Господ за случилото се. Никога не обвиняваме Господ, когато нещо чудесно ни се случи, нали? Винаги хубавото е изцяло наша заслуга. Когато нещо лошо ни сполети, първият виновник е Господ.

Само след няколко дни обаче вече знаех чия е вината. Веднага щом чух новината, че причина за трагедията са пияни фенове без билети, си помислих: „Лъжи! Пълни лъжи!”. Явно бе за мен, че някой не си е свършил работата и че се готви покриване на виновниците.

Когато полицията от Западен Мидландс дойде у дома ни, първият въпрос към мъжа ми беше: „Бяхте ли пил?”. Знаехме, че се опитват да изградят определена картина. Джеймс не бе пил, а съпругът ми почти никога не пие като цяло, пък все пак бе разпитан все едно е пияница. По този начин са се отнесли с всички семейства на жертвите и са ги карали да чувстват вина, ако любимите им са пили по едно преди мача.

Неспирно ме питаха дали пазя отрязъка от билета на Джеймс. Мозъкът ми веднага заработи и отвърнах с въпрос: „За какво ви е отрязъкът?”. Те казаха, че искат да разберат може би по кое време е пристигнал, а аз отсякох, че за това не им трябва отрязъкът, тъй че няма да го получат. Целта им бе да кажат, че Джеймс е отишъл на мача без билет. Щяха да вземат отрязъка и никога повече нямаше да го видим.

От самото начало знаехме, че ще опитат да прехвърлят цялата вина на феновете, и точно това сториха. Всъщност доста добре се справиха. Само дето в плановете им не влизаше готовността за битка докрай на семействата на жертвите, феновете и оцелелите. Битка в името на тържествуването на правдата.

Истината винаги е значела много за мен. Моята майка винаги ми е казвала: „Предпочитам крадеца пред лъжеца.” Навремето си мислех, че трябва да е луда заради това ѝ становище. След случилото се на „Хилзбъроу” обаче разбрах какво е имала предвид. Можеш срещна честен крадец – знаеш, че е крадец, и точка. Лъжеца не можеш позна, когато пресече прага на дома ти. Според мен тази огромна лъжа и смъртта на моя син и неин внук съкратиха пътя ѝ до смъртта.

Вече нищо около „Хилзбъроу” не ме изненадва, но онова, което най-силно ме потресе, бе новината, че са правили кръвни тестове за алкохол на всички починали и са ровили за евентуални техни криминални досиета. Ето колко низко бяха паднали – да се опитват да ги изкарват пияници и престъпници, докато лежат на бетоновия под. Не мисля, че има достатъчно дълбока дупка, която да измери тази низост.

След 1989 г. бе много трудно за всички семейства. Бе адски дълго пътешествие, адска битка. Преживяхме разпити, съдебни преразглеждания, частни дела – въобще всичко. Опитахме всеки законов начин в тази страна да стигнем до истината и не беше лесно. На моменти ти се иска да се предадеш. Аз никога не пропуснах среща на нашата група, никога не пропуснах бдение. Изпуснах обаче да видя как растат останалите ми деца. Когато се случи трагедията, те бяха много малки. Сякаш съм затворила очи само за един миг и когато съм ги отворила, ето ги тях с техни собствени деца.

Онзи ден малката ми внучка звънна в кабинета на Групата за подкрепа на семействата от „Хилзбъроу” и ми каза: „Ти все си в този кабинет и никога не те виждаме. Все правиш нещо за другите семейства – защо не може да си дойдеш вкъщи и да правиш такива неща и за нас?”. Това ме накара да осъзная, че причинявам и на тях същото, което причиних на моите собствени деца – не бях насреща.

Няма такова нещо като справедливо възмездие за погубен живот. Ако ме бяхте запитали преди 25 години, лично аз бих отишла да обеся, удавя и разчленя мнозина от замесените по онова време хора. Слава Богу, надживях това.

Но вярвам в честността, почтеността, истинността и отговорността. Хората трябва да си получават заслуженото, да бъдат назовани по име и посочени с пръст за стореното онзи ден и за онова, което правеха след това.

Справедливата присъда е онзи подарък, който искам да отнеса на Джеймс, когато един ден отново го срещна. Това искам и само това мога да сторя за него. Точно за това и се борих.

Нямам думи да изразя благодарността си, че бях избрана да родя и отгледам това чудесно момче. Просто нямахме достатъчно време заедно.”

Маргарет Аспинал

Още от Футбол свят

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти