Йордан Йовчев: Тренирам всеки ден, на халките не се качвам

Йордан Йовчев е роден на 24 февруари 1973 година в Пловдив. Единственият гимнастик в историята, който се класира на шест поредни олимпийски игри, като завършва кариерата си след тези в Лондон през 2012 г.

Носител на 4 медала от олимпиади. От Сидни през 2000 г. се завръща с бронзови на земя и халки. 4-години по-късно е сребърен на халки и бронзов на земя.

Печели 13 отличия от световни първенства. През 2001 година в Гент (Бел) е първи на халки и земя и трети в многобоя. Два златни медала има на същите уреди от Анахайм (САЩ) през 2003 г. Сребърен медалист на халки от Сан Хуан (САЩ) през 1996 г., с две вицешампионски титли на земя и халки от Дебрецен (Унг) през 2002 г. и сребърен медалист на халки от Орхус (Дан) през 2006 г. и Лондон (Анг) през 2009 г. Има бронзови медали на халки от Сабае (Рум) през 1995 г. и Щутгарт през 2007 г., и многобоя от Тиендзин (Кит) през 1999 г.

От европейски първенства има 1 златен, 6 сребърни и два бронзови медала през кариерата си.

Най-добър спортист на Балканите и България за 2003 г. №1 на България и за 2001 г. Има второ място в анкетата през 2004 г. и влиза в десетката още 4 пъти - 1999, 2000, 2002 и 2007 г. Най-добър гимнастик в света за 2003 г. в класацията на международната федерация.

Определен е за Мъж на годината за 2004 г. От 2013 година е кавалер на орден “Стара планина I степен”.

След края на кариерата си става президент на федерацията по спортна гимнастика. След това е заместник-министър на спорта. Завършва спортното училище в Пловдив, а от тази година взе диплома и от НСА.

Женен, има един син Йордан-младши.

- С какво се занимава един пенсиониран гимнастик?

- С много работи. Върнах се да работя заедно с Енчо Кирязов във фондацията, която направихме. Тя е за насърчаване на млади таланти. За мен е от изключителна важност това, което правим. Паралелно подготвяме и световната купа по гимнастика, която е от 10 до 16 май във Варна. Това също отнема доста време. Този път ще сме сами, без акробатиката. И ще дойдат доста елитни състезатели. И трябва да се представим на ниво, както се очаква от България.

- Липсват ли ти състезанията?

- Не. Изобщо. Ако искаш ми вярвай, но откакто съм се отказал, не съм се качвал на халките. Тренирам всеки ден. Минавам през всички уреди, но халките ги оставям настрана, пропускам ги. Не съм се качвал на тях, откакто се отказах. Само за шоу. Не мога още да си причиня това. Мнозина смятат, че спортът е удоволствие. Но в повечето моменти е болка, неприятности. Елитният спорт е отвратителен. Може да ти нанесе повече травми, отколкото очакваш. Особено ако си прекалил с издевателствата над тялото. Това са най-тежките моменти.

- Кои?

- Когато главата работи, а тялото не може. Тялото си има жизнен път, има си ограничения. И когато се опитваш да направиш нещо, което си правил цял живот, а не можеш, се чувстваш безпомощен. Няма по-тежки моменти в живота на един спортист.

- Ти имаш ли такива?

- Много. Особено през 2012 г. То не бе счупена китка, скъсани мускули. Едва ли имаше контузия, която да ме подмине. Но стиснах зъби и продължих. Трябваше да направя едно последно състезание. Пък и бях вече преживял доста неща, за да се откажа точно преди олимпиадата. Зъбите ми паднаха от стискане. Но продължаваш да тренираш, искаш да си във върхова форма на всяка цена.

- Защо? Едва ли някой щеше да се разсърди или пък да те обяви за предател, ако се беше отказал през 2012 г.?

- От страх. Страхът от излагането е огромен. Може би така сме били възпитани. Не беше важното да отида само на олимпиадата. Трябваше и да постигна нещо. Нашето поколение не ходеше на туризъм. Така бяхме готвени, така приемахме нещата. Радвам се, че не се изложих в Лондон. И това бе най-голямата ми награда. Едно седмо място понякога е по-важно от златен медал.

- Защо избра точно гимнастиката за свой спорт?

- Не бях аз. Тя ме избра. Навремето такава беше системата. Треньорите ходеха по училищата и избираха деца за спорт. При мен дойде Иван Славчев и той ме покани в залата. И като влязах в нея, нямаше излизане. Около мен летяха някакви хора, правеха салта, пируети. Просто бях едно прехласнато хлапе. Пък и исках да съм интересен, актуален. Лесно е да си в някой модерен спорт като футбола. Аз бях гимнастик. Правех невероятни неща. И така станах гимнастик.

- След тебе обаче настана потоп.

- Не е така. И сега имаме таланти. Проблемът беше, че никой не помисли какво ще се случи, когато Йовчев спре да се състезава. А на моята възраст хората отдавна бяха приключили с кариерата си. Заради това се получи тази дупка.

- Колко ще ни отнеме да си върнем позициите?

- Според мен ще ни трябват поне два олимпийски цикъла. Значи може да имаме подготвен състезател през 2024 г. Такъв, който да е на ниво. Преди това трудно ще се получи.

- Имаме ли такива таланти?

- Не знам дали трябва да говоря за това. Има прекалено много условности. Как ще реагират на тренировките, колко ще издържат в залата, как ще реагират родителите. Спортът ни е изключително сложен и травматологичен. Трудно се издържа. Особено в началото. И можеш лесно да се прекършиш.

Всичко е огромна компилация. Дали ще попаднеш на добър треньор. Той как ще подходи към таланта. Дали ще издършиш тренировките. Няма ли да ти хареса нещо различно, което е нормално за младите. Има прекалено много неизвестни, преди да обявиш, че имаш състезател на световно ниво. Особено в днешния спорт, който е направо брутален.

Иначе таланти имаме. Не знам дали трябва да ги споменавам. Но ето един Дейвид Хъдълстоун показва изключително чувство към гимнастиката. Но той е тук, семейството му е в САЩ. Така трудно се издържа и мога да разбера как се чувства.

При момичетата имаме Елизабет Василева. Готви 4 нови упражнения, които ще носят нейното име. Страхотна състезателка, но вече се натрупаха контузии.

- На твое име колко упражнения имаш?

- Остана само едно. То е силово на халки. Първоначално имах четири, но след това казаха, че останалите три били модификация на други. Това не е най-важното. Важното е да останеш в гимнастиката.

- Какъв е най-големият проблем в гимнастиката ни в момента?

- Липсват треньорите. Предпочетоха да отидат в чужбина, където вече са направили големи школи. Ето един Божидар Храбров има такава в Лос Анджелис. Галя Маринова прави състезателки, които са в националния отбор на САЩ. Там този спорт е изключително популярен. Зала има във всяко училище. У нас имаме три за цяла София. “Левски”, ЦСКА и “Раковски”.

Но най-големият проблем е сложността и травматологичността на спорта. Младите трудно издържат.

Натиснеш ли ги малко и бягат. Заради това казах, че трябват много компоненти, за да се стане състезател от световно ниво. Надявам се, че и младите ще го разберат и ще постигнем нещо.

- Ти също остана в САЩ след олимпиадата в Атланта. Защо?

- Бяхме трима. Имахме предложения за турнета и шоута с най-големите звезди. Надя Команечи, Барт Конър. Такъв шанс не се изпуска. Заради това се решихме на тази стъпка. Пък и материалната част беше доста по-добра, отколкото в България. Мислихме доста, но в крайна сметка решихме да рискуваме.

- Трудно ли ви беше?

- Как да не ни беше трудно. Батето, бог да го прости, още преди олимпиадата ни обясняваше. Момчета, ако сте решили да оставате - учете. Не го послушахме и доста се озорихме. Това е все едно да се учиш да ходиш наново. Трябваше първо да овладеем езика. След това да се научиш на всичко. Как се търси адвокат, за да изкараш зелена карта, как да си купиш кола. Но в крайна сметка всичко си заслужаваше. Ако не беше тази авантюра, отдавна нямаше да съм в гимнастиката.

- В смисъл?

- Да участваш в шоупрограма трябва да си изключително подготвен. Там не се търпят второразредни неща. И тренирах здраво.

Реално аз бях спрял със състезанията за около 2 години. Но като тренираш за шоуто, започваш да си мислиш, че можеш да направиш това и на състезание. Видях втория си шанс. И така в един момент реших да се върна в гимнастиката. И се оказах доста по-силен от преди. Може би, ако не бях заминал, след Атланта щях да приключа. А успях да се задържа на върха още толкова години.

- Кой момент в кариерата ти никога няма да забравиш?

- Олимпиадата в Пекин. Това бе големият ми шанс и го пропилях. В предпоследния елемент от съчетанието. Който е задължителен и заради него намаляваха оценката доста. Бях изключително подготвен. Имах съчетание, което бе невероятно трудно, но не го бях правил и на тренировка цялото. С по-лесното съчетание станах втори на квалификацията. И имах дилемата да избера него или да рискувам всичко. Доста мислих тогава. Но в крайна сметка реших да рискувам всичко заради титлата и златния медал. Допуснах елементарна грешка. Такава, каквато доста рядко се прави. Но така ми е било писано.

- Значи подареният златен медал на Тамбакос в Атина вече е забравен?

- Не е забравен, но не е толкова на сърце. Ние, гимнастиците, сме особени хора. Нещо като каста сме. Защото сме постоянно заедно. Минава едното състезание, идва другото. И пак сме същите. Познаваме се отлично. Всички знаят другият какво може. Преодоляваме заедно всички трудности и препятствия. С някои сме по-дълго заедно, отколкото със семействата си.

Просто тогава регламентът бе такъв. Имаш право да разгледат само твоето съчетание, не и на съперника. И го гледат, обясняват ти и ти доказват, че оценката е справедлива. Аз за моята оценка нямах никакви претенции. Но не можех да предизвикам разглеждане на неговата. Решиха така да направят и го постигнаха.

На мен ми стига жеста на Юри Кеки, който показа на цял свят кой е по-добрият. Кой е №1 в света в този момент. За него остана тъжната усмивка на победителя.

- Чуваш ли се с Тамбакос?

- Редовно. В месеца поне веднъж. В момента е преподавател по гимнастика в университета на Атина. Много приятно момче.

- С кои гимнастици поддържаш най-добри отношения?

- От моето поколение...

- Точно кое поколение?

- Да, прав си. Смених няколко поколения. Да приемем тогава “златното поколение”. С Иван Иванков, със Сергей Немов, с Юри Кеки. Четиримата поне през три месеца се събираме заедно на едно място. Да поговорим, да се повеселим, да си спомним старите времена. Това са хората, които чувствам най-близки от чужденците. От българите са много.

- Как още те търпи съпругата ти?

- Не знам. Трудно. Изключително е трудно целият ти живот да бъде насочен само към един от нас.

Защото всичко винаги е било заради мен. Сега, като се замисля, това продължава. Разкрачен съм между два континента. Те със сина ми са в Хюстън, аз съм тук. Но и заради това успях. Защото без тяхната подкрепа едва ли щях да постигна това, което направих през кариерата си.

- Как се развива синът ти?

- Много добре. Продължава да играе тенис. Един от най-добрите е в щата при 14-годишните. Миналата седмица победил на един турнир племенника на Анди Мъри в два сета, и то убедително. Станала голяма история в САЩ. Все пак е роднина на Мъри.

Георги Банов, "24 часа"