Иван Марков: Сега отново съм зад българския флаг

- Бях предимно вкъщи. Намирах си работа отвреме навреме. Все пак трябва да се заработват средства по някакъв начин. Много лошо бе, че отрязаха заплатите и цялата работа бе голяма хамалогия. Пак трябваше да се боря с живота.

- Явно е така.

- Да, всъщност може да се каже, че бяха и 11 кг. Но според мен това е нормално. Моето телосложение не е такова, че да стоя по 88-89 кг постоянно. Винаги съм си бил слаб. Всички тези килограми съм ги трупал с много храна по пет пъти на ден по две порции. Общо взето беше трудно качването на килограми, свалянето ми е малко по-лесно.

- Може би в Лозана са разбрали, че до някаква степен вината не е в нас, но също така ние сме отговорни, че сме закупували такива продукти. Явно има някакъв въпрос на интереси, не съм много сигурен.

- Да, това наистина е много голяма загуба. Беше ми надеждата да се оправя за цял живот. Вече бях натрупал опит и рутина. Не беше като на първата Олимпиада - първо състезание след четири години почивка и да не знаеш къде се намираш. Сега бях на пет състезания, на четири от тях се представих доста добре.

- Пикът още не е отминал. Мисля, че даже в момента може би съм по-силен. Вече съм на 28 години, точно мъжката сила навлиза в мен. Мисля, че поне още три-четири години ще мога да направя нещо интересно на подиума. 

- Полека-лека по тясната пътека, както казва брат ми. (смее се)

- Наскоро си говорих със старши треньора. Попитах го как стоят нещата, все пак имаше някакво разследване. Каза ми, че властите са стигнали до нещо, някой явно го е направил нарочно, може и без да има мотив. Няма как да попадне това вещество в тази хранителна добавка. Според мен собственикът на фирмата няма мотив да го направи, тъй като седем години сме работили с него без никакъв проблем. И на Олимпиадата давахме проба, и на всички останали състезания, но никъде пробата не е била положителна. Не знам какво се случва - или са дадени някъде много пари, или пак е въпрос на интереси. Наистина нямам представа. Докато не се разнищи този случай докрай и да се каже кой е виновникът...

- Истината е една - пропуснахме Олимпиадата, наказан съм за втори път. Благодарен съм, че не съм наказан доживот, защото имаше и такъв вариант. До някаква степен имах късмет, че същата година наложиха нов правилник, според който имаш право да си хващан три пъти.

- Дори и да ми беше свършило наказанието преди началото на Игрите в Рио, пак нямаше да участвам, защото така или иначе забраниха на отбора да бъде на тази Олимпиада. Имахме си извоювана квота и все някой можеше да отиде и да се бори за нещо. Но да сме благодарни, че пак сме на подиума и ни се дава шанс.

- Като гледах, резултът беше доста силен. Наистина беше голям фурор за иранеца. Няколко дни преди Олимпиадата, на някакъв турнир в Техеран той е изтласкал 220 кг и това се зачита като световен рекорд. Досегашното постижение бе 218 кг. Но най-вероятно може би щеше да има борба, даже 100 % съм сигурен. Само трябваше да съм здрав! По пътя, по който бях тръгнал и по начина, по който тренирах тежестите вървяха много добре. Не искам да се изхвърлям, но може би щях да го бия. Но все пак е състезание и нищо не се знае. Можеше пак да си изтърва щангата зад главата. Това са само догадки, няма как да разберем.

- Благодаря за това.

- Да, казах го по телефона, не мога да се сетя на кой журналист. Беше плод на емоция. Наистина много кофти го преживях. Да ме накажат без да съм виновен. Късметът ми е такъв. Като цяло за държавата много хора са на едно мнение. Просто не искам да коментирам повече - да не излизам "черната овца". Има някои неща, които съм казал и не се гордея с тях. Но това е плод на емоция и всеки може да го направи. Сега отново съм зад българския флаг.

- Всъщност, не. След този случай нямах, а и преди това също. 

- В момента, да. Сега бих отишъл, защото ми е последен шанс. Зависи от условията, защото в крайна сметка дори и да отидеш в някоя друга държава никога няма да се държат с теб, както го правят вкъщи. Въпреки че тук условията не са такива, каквито са навън. Всички знаят, че много спортисти са отишли в чужбина, защото заплащането е по-добро. А след случката от 2008 г., четирите години, в които бях наказан, аз не исках да вдигам за друга държава. Не можех да понеса мисълта, че ще бъда първи, ще чуя химна на друга страна и ще ми бъде хубаво. Тогава беше така. Сега нещата са много сериозни. Трудно е, в момента и парите са голям фактор специално в България. Нямам предложения, но ако изкочи нещо, може би ще се замисля. Няма да забравя как Румен Теодосиев ми каза, че никога и никъде няма да се държат така с теб, както го правят тук, в България. И с други треньори съм говорил, които са работили в Азербайджан. Казват ми, че не е така, както е у нас. 

- Не, в момента се подготвям без никаква заплата. Отникъде няма пари.

- Не, и спонсори няма даже.

- Приятели, заеми...

- Първото ми състезание е на 16 декември в Катар - "Интернационал купа". Има някакъв награден фонд. Това ще е първото ми международно състезание, след това е европейското първенство догодина. 

- Сполучливите опити са доста, несполучливите - почти ги няма. Тежестите са добре. За сегашното телосложение са направо перфектни. Даже старшията се бъзика: "Защо не останеш на 77 кг? Ти си готов!" Но е много опасно да се сваля на 77 кг. Мисля, че при моя ръст на 99 % ще се контузя. 

- Явно е възможно, докато не свършат всички проби. Ако са провелили иранеца и поляка, и евентуално египтянинът също е дал проба, вече няма как да стане. Но има вероятност след още четири години, да излезе нещо. Защото техните проби ще се държат още четири години. И ако тогава реактивите ги сменят и да са по-подобрени, да се хваща с по-задна дата, може и да стане нещо. Ще изкачаме да видим, живот и здраве. 

- При нас страхът го има повече. Лично мен, треньорът, а и всички в отбора много ни е страх да използваме такива работи, защото проверките са постоянни. Това минало, което е записано за България е нашата брадва. Ние нямаме право да взимаме абсолютно нищо. 

- Все още виси и въпросът с глобата от 500 хиляди долара.

- Да, това е много лошо и много ме притеснява.

- По принцип се опитвам да не го мисля. Гледам само напред. Надявам се отговорът да е положителен и да няма глоба. Принципно не трябва да има глоба. Защо да има? Цял свят разбра, че не сме виновни. Ето - наказаха ни, не участвахме на Олимпиадата. Защо трябва да мъчиш една държава, да ѝ искаш толкова много пари, при положение, че не са виновни? Доколкото знам на самия монитор, където излиза колко си взимал, границата е била толкова мъничка, че е трябвало да се загледаш. В организма е имало толкова малко станозолол, че даже не може да ти навреди. Но всъщност показва, че си взимал. Хората го казаха - на 12 човека се е падало по едно хапче на ден.

- Не мога да си го обясня. При положение, че нашата федерация в момента е толкова бедна. Не е като преди да има много шампиони и да има голям бюджет. Това е все едно да биеш вързано куче. Нормално ли е това? Според мен искат да ни затрият от този спорт и повече да не съществуваме. Страх ли ги е от България? Не мога да разбера. Нито в момента сме толкова силни, нито можем да бъдем толкова силни.

- Според мен един елитен спортист винаги трябва да е с личния си треньор, който го е взел от малък. Както се казва - знае му майчиното мляко. Знае този спортист по какъв начин си извършва движението. Доста често се случва състезатели, които се събират в националния отбор, да идват подготвени и след един месец да им се развали техниката. Не може старши треньорът с още един помощник-треньор да гледат 15 човека и на всеки да казват: "Сега оттук изтегли така...". Няма как да има такова внимание. Винаги личният треньор обръща внимание на тези неща, които са доста по-важни от това да отидеш, да ти напишат една програма и да вдигаш по нея. В същото време, ако си вкъщи, го няма този режим - да станеш, да отидеш в ресторанта, храната да ти е подготвена и сервирана, за да ядеш. Когато сте седнали пет-шест човека, апетитът е съвсем различен. Нещата вървят по-добре, а и самата обстановка - когато в залата има примерно 15 човека, които вдигат щанги, ти се надъхваш. Примерно, ако съм в Бургас, има 5-6 момченца, но те са малки и няма как да вдигат много. Ситуацията е малко по-деликатна. Зависи от човека - колко професионално подхожда към нещата. Може би трябва да има около два-три месеца подготовка в собствения ти град, в клубна обстановка, но средствата, които ще използваш, когато си на лагер, да ти се изпратят. Да си в града си, но месец или 40 дни преди състезанието, да ни съберат всички заедно и да се види кой на какво ниво е. Не може днес да си на тренировка и утре направо се качваш на самолета. Старши треньорът да не знае как си. Мисля, че и двете неща трябва да ги има. 

- Това е много интересен въпрос. Специално за България този спорт все едно замря. Край! Хората не го харесват вече, не им е толкова атрактивен. Навън има много хора, които се занимават любителски с този спорт. Гледат клипчета, харесва им, интересно им е. Като бях в Лондон имаше 8 хиляди човека в залата в моята категория. Това беше нещо уникално. Не съм виждал такова нещо! Беше супер! В България е много слабо, но едно време от 10 човека, осем са ставали шампиони. Републиканските първенства са били по-силни от европейски и световни. В момента интересът специално към вдигането на тежести не е толкова голям. 

- Това е много ново. Ще видим на първото състезание. Предполагам, че ще бъде доста интересно, защото задължително ще трябва да минеш с един килограм повече от другия състезател. Ако една тежест се вдигне от двама човека, може би ще се зачита този, който е вдигнал първи. Това е все едно си с еднакво лично тегло. Ще видим на състезанието, тогава всеки ще се мъчи да вдига повече от другия. Няма да има сметки - колко килограма тежи този или онзи, както ме биха мен на Олимпиадата с 10 грама лично тегло. 

- Помага ми, защото е минал през целия този път, знае за какво става въпрос и споделя с мен неговите наблюдения - как да се преборя с всяка една ситуация. 

- О, да. Тези 18 месеца бяха като застой. Животът беше спрял, стоях на едно място. Само чаках да свърши наказанието, за да мога отново да започна.

- Съдейки по хората, които идват в залата, е в пъти по-добре от България. Специално към мен отношението е перфектно. Като отида там, хората ме поздравяват по улиците. Повече ме знаят, отколкото тук. 

- Като ме наказаха, аз не спрях да тренирам, а продължих да го правя. Имах надежда, че ще се оправят нещата и ще участваме на Олимпиадата. Не се получи. Тогава спрях за два-три месеца, после пак почнах, спирах, почвах...Може би не ме върна в някой клас, а в предучилищното. В момента нивото е добре. Мисля, че бързо навлязох във форма. Сега остана само отново да кача килограми. 

- Липсата на семейството ми.

- Спирам с мечтите вече! Гледам реално на нещата. Бачкаме и каквото стане. Ще правим каквото трябва, пък да става каквото ще. Стига с тези мечти! И 2008 г. си мечтаех, а нищо не стана. Сега за Рио пак си мечтаех, пак нищо не стана. И за Лондон си мечтаех и горе-долу се получиха нещата, но не беше това, което трябваше да стане. Вече с тези мечти...

- Е, тази съдба колко иска? Не мога да разбера! През 2008 г. ме наказаха за четири години, после за 18 месеца. Не мога да разбера какво трябва да направя, за да ми върне нещо. Питах се защо ми се случи това нещо? Явно съм направил нещо, но връщам лентата назад и не откривам нищо. Аз съм постоянно на лагер, постоянно проби. Няма как да си помисля да взема забранено хапче. И изведнъж... Все едно съм отишъл да си купя хляб от магазина, а вътре са сложили нещо. Всеки ми казва - съдбата трябва да ти върне това, трябва да ти върне онова, но няма - какво си направиш сам, това е. Ще блъскаме щанги, докато можем и ще проверим какво ще стане. 

- Естествено. Ако нямам подкрепа, няма какво да правя тук.