Елитът в Англия вече слага колективното над звездите

Индивидуалното срещу колективното, звездата срещу отбора: това е вечният конфликт във футбола и до голяма степен неговата привлекателност. Най-малкото защото и двете начала осигуряват на публиката наслада. Само си спомнете как едноличната мощ, умение и дух на Луис Суарес почти изведе Ливърпул до титлата в Англия или пък как убийствено интензивният отборен дух позволи на Атлетико Мадрид на Диего Симеоне равностойно да разменя удари с гигантите на Испания Барселона и Реал Мадрид.

Не за първи път този сезон този конфликт бе илюстриран в последния уикенд, когато добре смазаната машина на Ливърпул разчлени Уест Бромич Албиън на „Анфийлд” пред погледа на звездния си нападател Даниел Стъридж от пейката, а Пол Погба също бе свидетел, но от терена, на отнесения от Манчестър Юнайтед побой от Челси на „Стамфорд Бридж”.

Положението на Погба бе диаметрално противоположното на това на Стъридж: юберталантливата суперзвезда бе избран сред титулярите и в резултат тимът му пострада лошо, а асът на атаката не мръдна от пейката и неговите съотборници полетяха. Това доказва едно и също нещо: индивидуалният блясък може и да е нещо прекрасно, но колективността е далеч по-значима във футбола.

НИКОЙ НЕ Е В БЕЗОПАСНОСТ

Стъридж може и да изглеждаше самотник в съботната вечер, ала из цялата страна той имаше добра компания. Няколко часа по-рано Джейми Варди – чието превъплъщение в цар Мидас миналия сезон още предизвиква възхита, също се задоволи със статут на резерва, докато Шинджи Оказаки – архетипът за неегоистичен нападател, сновеше вместо него по терена. Кристиан Стуани и Абел Ернандес бяха голмайстори съответно за Мидълзбро и Хъл миналия сезон и помогнаха за изкачването им в Премиър Лийг, а и двамата не бяха титуляри в съботния ден.

Оливие Жиру подобно бе топреализатор на Арсенал предишния сезон, ала все още няма започнат мач през настоящия, като френетичният работохолик Алексис Санчес твърдо е взел позицията на водещ атаката. Идентично е положението от другата страна на северен Лондон в отсъствието на Хари Кейн, където вместо типичния нападател Винсент Янсен острието в предни позиции е универсалният и енергичен Сон Хюн-мин.

Също в Лондон, Сеск Фабрегас навремето си изкова с техника и виждане за играта репутацията на талант, около когото да се гради отбор (всъщност Арсен Венгер прекара половин десетилетие, правейки точно това), а тези дни почти не се вижда в Челси, до голяма степен заради несравнимата способност на Н’Голо Канте да си спуква дробовете в името на отборната кауза.

В Евертън Рос Баркли може и да е перлата в короната на своя клуб, но при Роналд Кумен е ту вътре, ту извън състава, а новият нидерландски мениджър почти не изпуска възможност да подчертае нуждата от това неговият плеймейкър да допринася не само с топката, а и без нея.

Най-поразяващият пример за новото явление бе видян миналата сряда, когато Манчестър Сити започна най-големия си мач от началото на сезона със Серхио Агуеро на пейката, а същото беше и в дербито с Юнайтед за Купата на лигата (макар че там е спорно дали титулярите бяха титулярите). Години от геройства и печелене на трофеи не осигуриха бронежилетка за Кун срещу принципите на Джосеп Гуардиола за индивидуална саможертва.

МОДЕРНИТЕ

Агуеро, Стъридж и сие могат да бъдат простени, ако в момента заглушават виковете си от болка, докато се чудят как тяхната доказана способност да печелят мачове на своите отбори (преди време това бе най-ценното качество във футбола) внезапно не струва и пет пари.

Не всички от тези изпаднали в немилост нападатели са пълни индивидуалисти, но имат една обща черта: всички те се нуждаят от това талантът им да е отправната точка за техните тимове, а не да е просто чарк от машината. Оставането им извън титулярите, неизбежно заради по-енергични и мултиталантливи алтернативи, отразява един колективизъм, който е фундаментът за новото поколение треньори в Премиър Лийг.

Не е съвпадение, че Юрген Клоп, Маурисио Почетино и Пеп Гуардиола напоследък не избират сред титулярите типичен голаджия за сметка на флотилия от упорити хрътки. Те заедно с Куман и Антонио Конте съставят контингента от ултрамодерни мениджъри в Премиър Лийг, обединени от догмата за динамизъм.

За всички тях тактическото ударение е върху високото пресиране и здравото тичане; представянето на играчите им се измерва също в кръв, пот и сълзи, освен в голове. И, както ще потвърдят Стъридж и Агуеро, колкото и високо индивидуално ниво да покажеш и колкото и мачове да решиш с личния си блясък, това няма да ти помогне, ако поставиш под съмнение светостта на колектива.

Методите на тези треньори не останаха незабелязани и от старата гвардия. Атаката на Венгер, навремето луксозно окомплектована от отпуснати техничари като Анри, Бергкамп и Пирес, сега се гради около нонстоп хвърчащия Алексис Санчес. Възходът на Стоук Сити пък съвпадна пряко с преместването от Марк Хюз на неспиращия Джо Алън напред до атаката и пращането на звездата Боян Къркич на резервната скамейка.

ЗА МЕЗЕ – ЖОЗЕ

Не всички от старата гвардия обаче са на тази вълна. Особено интригуващо е, че масираното оставяне на пейките на звездите идва точно когато се появиха дискусиите за това дали реактивната тактика на Жозе Моуриньо не го поставя в положение на анахронизъм в един спорт, който е все по-доминиран от напредничавите и агресивни треньори.

Моуриньовият Юнайтед към момента е изключението от гореспоменатата тенденция, а в неговата титулярна 11-орка се намира място не само за Погба, а и за разхождащия се Златан Ибрахимович, който не би играл при Клоп, Конте или… Гуардиола, колкото и голям футболист да е.

Не че мениджър, който с охота отне през годините жизнерадостта от съзидателни играчи като Джо Коул, Хуан Мата и Уилян, внезапно е станал флагманът на свободния индивидуализъм. И както един определен капитан на Англия би ви казал, португалецът далеч не е чужд на идеята да остави звезда на пейката в определени ситуации. Нито едно от двете неща обаче не улавя същината на въпроса: изумителната пропаст между системата на Моуриньо и използваната от останалите му елитни колеги.

Самото предположение, че идеологията на Специалния е отшумяла, чудесно ни напомня колко бързо минава времето във футбола. Когато пристигна в Англия през 2005 г., неговият Челси бе ужасяващо футуристичен с двойката си улични бойци централни защитници, крила светкавици и мощен централен нападател. Спечелването на лигата с 12 точки разлика и допуснати само 15 гола в онзи сезон е свидетелство за впечатляващия модернизъм тогава на португалеца.

НОВ ИЗГРЕВ, НОВ ДЕН

Но времената се менят: помните ли как бяхте зашеметени от формата „намерен филм” на „Проклятието Блеър”, или от престрелките на забавен каданс в „Матрицата”? В същия ред на мисли, годините след първото пришествие на Моуриньо донесоха серия копирачи: играта с един нападател стана стандарт, контраатаките – изумително бесни като скорост, играчите тип Макелеле – мейнстрийм. Не е нужно да мине много време, за да стане радикалното норма. Футболът не прави изключение.

Това не иде да рече, че методите на Моуриньо изведнъж са станали демоде – да победиш във футболен мач винаги ще е нещо подобно на това да одереш котка. Но при смяната на сезоните някои методи стават по-ефективни от други.

Моуриньо е нужно само да погледне към един определен свой предшественик, за да признае важността на преустройството. Ранните отбори на Алекс Фъргюсън бяха, в съответствие с митологията на Юнайтед, основани върху високоенергичната игра в атака, най-вече по крилата. По-късните превъплъщения обаче (по ирония съвпаднали с пристигането на Специалния на Острова) поставиха ударението върху двойката улични бойци централни защитници, светкавичните контраатаки и нападател в лицето на Кристиано Роналдо, който накрая напомняше повече на Дидие Дрогба, отколкото на Раян Гигс.

Само сравнете това с неговия съвременник Кени Далглиш, който започна втория си етап в Ливърпул с плавна, динамична, агресивна и умна игра в атака с Луис Суарес, Дирк Каут, Макси и Раул Мейрелеш, а изведнъж се върна към системата с две крила и таран, която свърши чудеса при Блекбърн в средата на 1990-те години, ала бе пешеходна и архаична, когато се съживи две десетилетия по-късно на „Анфийлд”.

Фъргюсън може и да дължи дълголетието си по свои думи на „ядене на правилната храна и пиене на правилното вино”, но ролята си изигра и умението му да съществува в среда на постоянно напредничаво обновление.

Алекс Хес, „FourFourTwo”

Следвай ни: