Игор Беланов: Стоичков имаше „футболна наглост“, без която не може да стъпиш на върха

- Да, казахте го точно – това е призвание! Защото, все пак, нещо съм постигнал в този живот и имам правото и привилегията да имам школа. И не страдам от излишна скромност. Затова моята „Златна топка“ винаги я показвам във всички училища и детски школи, които посещавам често. За да видят децата, че това е нещо реално и за не съм паднал от Космоса. А съм човек, който е изкарал същата тази школа, по същия начин съм ритал топката. Може би не точно по същия, но съм ритал топката в стената и съм мечтал да постигна нещо в този живот. Ще ми се и при тях животът да се развие така, че да сбъднат мечтите си! Макар че сега те са в по-добра позиция. За разлика от онези, моите времена, когато беше доста по-тежко и по-сложно.

- Имате и опит в политиката. Имате ли бъдеще там?

- Не, нямам бъдещи планове за политиката, а и не искам. Защото това е една голяма гадост, безкраен фалш! Да, казвам го смело и честно! Цялата лъжа, която се изсипва от политиците върху хората ме отврати. И когато го разбрах си казах „Такива гадости се пишат и вършат, а... човек не ги заслужава!". Тогава размислих и за себе си. Та аз съм направил такава хубава кариера! Хората ме помнят, уважават и ценят. А аз се забивам в блатото на политиката! Ужасно е! Там и добре да се държиш, винаги ще си лош, защото системата те прави такъв. И реших бързо и завинаги:“Повече с политика няма да се занимавам!“. И най-малкото, защото не ми е интересно.

- Вашите времена колко различни са от сегашните?

- Не усещам разлика. Поради простата причина, че детството ми мина без баща. Той загина в автомобилна катастрофа и аз останах сам с майка ми Израснах в интернат, но не спортен. Баба ми също ме е възпитавала много. Бягъл съм и бос по земята, но не за удоволствие... Затова не само се чувствам, но и съм много близък с децата, лесно контактувам с тях. Аз съм доказал през годините, че не летя като тях в облаците. И затова ги уча, че сам нищо не можеш да направиш, ако до себе си нямаш класни играчи, професионалисти. Нито Марадона, нито Стоичков, нито който и да било друг от големите звезди не може да успее сам във футбола! Колкото и да си супер, до себе си трябва да имаш футболисти на същото ниво, от същата класа, за да постигнеш наистина нещо стойностно и запомнящо се.

- Звездите днес обаче сякаш се чувстват на друга планета.

- Прави сте, но това няма да е вечно. Десетина години ще лети в облаците, а след това ще му се наложи да слезе на земята. Ще трябва сам да заработва. А в живота на някои им се получават нещата, а на други - не. Някои се пропиват, а на други просто им е много трудно. Който не е имал хубаво детство или просто няма кален характер, почти винаги пада духом. И това е много, много болезнено! Особено за нас, известните футболистите, които сме като деца. Дълги години в кариерата се радваме на постоянно обгрижване, защото за звездите всичко се прави! А след това изведнъж на никого не си нужен. Силните оцеляват, а слабите не. Но аз дори в подобни трудни моменти съм се старал да се държа, защото хората, които ме познават и обичат, не трябва да ме виждат паднал с лице в калта.

- Разкажете за славния Динамо (Киев), за Лобановски...

- Това беше феноменален треньор - строг, но професионалист. А неговата тайна не е никаква тайна. Лесно са разгадава - работа, луда работа. На тренировките ние гледахме и американски футбол. Преди всяка наша среща той ни пускаше мачове с американски футбол, където се чупеха кости, а играчите едва ли не се убиваха един друг. Така че не беше необходимо след това да ни настройва за какъвто и да било мач. Като изгледаме въпросното видео ние излизахме на терена с „Ей такива отворени очи“... И историята показва безпристрастно, че ни си е получавало. Не, не казвам, че сме чупили на някого нещо, но имаше желание. Сега младежта е друга, за което съжалявам. Едни искат, но други пък не искат да са в националния тим. Няма как да го разбера това. А при Лобановски такова нещо нямаше. Всички се стремяхме да попаднем в националния, за да се покажем пред света и да постигнем нещо значимо. Играехме заради феновете. Защото когато стадионът е пълен със сто хиляди зрители, които викат, няма как да не играеш на макс. Дори когато чувстваш, че не можеш да стоиш на краката си. Това е тайната - работа, тренировки в гората, издръжливост... Това обяснява защо на Световното в Мексико при 40-градусова жега победихме Унгария с 6:0 при тотална преса.

- Какво си спомняте от мача с Белгия на същото Световно?

- Можехме да стигнем далеч, но малко се престарахме. От същата тази преса се престарахме. Не бива при 40-градусова жега да правиш преса във всеки мач. Постоянно атакувахме, а средната ни линия леко се огъна. И ситуацията се усложни. Трябваше по-спокойно да започнем първенството, както го прави Германия. Бундестимът тръгва бавно, бавно, бавно, но постепенно увеличава оборотите, за да стигне до финала. Смятам, че и съдията имаше голяма вина. Иначе можехме да стигнем далеч. Повярвайте ми, защото играчите ни бяха кой от кой по-добър.

- Усещането ви, когато прегърнахте „Златната топка“?

- Съвсем нормално. Поради простата причина, че го заслужавахме. Още веднъж казвам, че „Златната топка“ не е само моя, макар че наградата е индивидуална. Нормално, има адреналин, има еуфория. Но без момчетата това нямаше как да ми се случи. Всъщност, един печели, но целият отбор работи за това.

- Има ли по-бърз играч от вас?

- За бърз не знам, но като класа през 1986 г. бях след Марадона на Световното. Това не е нескромност, просто ви казвам какво писаха вестниците тогава. Всъщност по-бърз може би нямаше, защото аз имах много голяма стартова скорост. Дори се шегуваха, че когато съм пробягвал покрай страничния съдия, той е хващал хрема. Да, с такава експресна скорост се движех.

- Кои прякори от феновете помните?

- Много са. Но най-често „Кълбовидна мълния“ и „Руската ракета“. Тези двата прякора получих на световното първенство в Мексико. Имаше още един - „СКИПИ“. Наричаха ме така, защото скачах надалеч. Бях с нисък ръск , но взривната ми сила беше добра и можех да скачам на далеч.

- Защо в Германия кариерата ви не се разви, както искахте?

- Много просто. След киевското "Динамо" попаднах в клуб, който беше на последно място. Тоест ние бяхме откривателите - Блохин, Беланов - бяхме първите от Съветския съюз, които отидохме там. При цялото ми уважение към историята на "Борусия“ (Мьонхенгландбах), там треньорът ми приличаше на търговец на метал, който скоро е приключил с търговията и се е хванал с футбол. Той ни хвърляше топките, както в детството ми го правеха. След Лобановски, след киевското "Динамо", да се отиде в такъв отбор беше грешка, но го разбрах по-късно. Можех да поиграя още две-три години в друг класен отбор, като киевското "Динамо", където да имам истински добър стимул и нужната мотивация и енегрия. Но вместо това попаднах в отбор, който е на последно място и това не беше за мен. При Блохин стана същото. Ако помните той отиде в Австрия, мисля в третодивизионен клуб. Както в киевското "Динамо" казват: „Минава година за три“. Тоест, ако аз съм играл в киевското "Динамо" 7 години, това прави 21“ . Така че много е сложно, много е трудно. Повярвайте ми, ние със сигурност бяхме световни шампиони в тренировките. Сто процента!

- В Германия имаше скандал с вас в магазин. Истина или измислилица беше?

- Беше измислено, скалъпено. Проблем имаше с мои приятели. Естествено в случая въпросните приятели реално не са нужни на никого. На местните медии им бе нужен Беланов. Но аз същият ден вкарах много красив гол, спомням си срещу "Байерн" (Леверкузен) и ми дадоха премия от 5000 марки, която веднага отидох да даря на болни деца в Германия. След това пресата пише: „Откраднал в магазина стоки за 2000 марки“. Та как краде 2 хиляди като дарява 5000 марки? Приятелите си тръгнаха от въпросния магазин, останах само аз. И моят адвокат ми казва: „На магазина и на медиите им трябва история. А вие бяхте наблизо и те го използваха“. За съжаление точно така и се получи.

- В един момент бяхте президент на футболния клуб "Вил" в Швейцария. Как се случи?

- Тогава в това начинание аз не бях сам, имах партньори. Беше ми интересно. Исках да направя школа на Лобановски в това малко градче, много класно градче, с 5 красиви терена. Инфраструктурата там бе много добра. Но за една година разбрах, че за тях на първо място са ските, след това тенисът, а футболът е на трето място. Отидохме там със свой устав, своя презентация, но се оказаха че те на никого не са нужни. В началото дадох интервю и казах, че ще спечелим Купата на Швейцария. Направихме го, като на финала победихме "Грасхопърс". Но радост не се видя."Благодаря" даже никой не ни каза. Разбрахме, че каквото и да направим, ние ще си останем чужди в тази страна. Нещо повече - смятаха ни за бандити всички, които сме от Русия и Украйна. Казвам го със съжаление, защото не беше правилно и честно. И дано с времето в днешния космополитен свят тези хора да си променят психологията.

- Бихте ли приели да станете треньор?

- Не. Не мога да бъда треньор, защото имам мек характер. На мен ми е жал за футболистите. Бил съм на тяхно място и знам, че само силните оцеляват, а на мен ми е жал за тези, които трябва да отстраня, да отпаднат. Треньорът трябва да бъде твърд, принципен, железен като Лобановски. Ако той някъде се беше огънал, сигурен съм, че нямаше да излезе нищо от нас.

 - Украйна пострада от война, но продължава да поддържа респектиращ стандарт във футбола?* - Така е, защото в страната продължават да правят футбол силни собственици като бизнесмените Ахматов и Суркис. Техните капитали осигуряват за клубовете пари и възможности. Домакинството ни на еврофиналите през 2012 г. помогна за подобряване на инфраструктурата, която е доста по-добра, от тази преди години. Сега например известната база „Конча заспа“ на "Динамо" в Киев разполага с 10 терена. Такава красота е там, такива хубави постройки има... Бихме направили чудеса, ако това го имаше по онова, моето време, повярвайте ми. Но трябва да призная, че в Украйна има и клубове, които не разполагат с този лукс. Но за отборите, които играят за влизане в Шампионска лига и Лига Европа, всичко е наред.ь

- Какво казахте на Христо Стоичков в дните на юбилея?

- Благодарих му, че ме покани, разбира се. През годините той винаги ми е импонирал, по простата причина, че и аз съм южен човек, израснал съм на морето. Затова и не са ми близки северните страни. На другия полюс са хора от страни, където има море, красиви жени. И където хората се усмихват, няма мръсотия, няма подлост. Радвам се, че той какъвто си беше, такъв си и остана. Не се големее, не лети в облаците. Бяхме при президента на България и той го награди. Това е уважение. Впрочем, преди дни и аз получих държавна награда, всъщност вече имам две. Много ми харесва, че освен страхотни качества, Стоичков имаше и тип „футболна наглост“, без която не може да стъпиш на върха. Той излизаше на игрището без да се страхува, чувстваше се като крал. Излизаше разкрепостен, и го нямаше това самоубийствено: „Ще стане или няма да стане?“. Това е психология, това е железен характер, това духът на победителя. Обеща ми да дойде в Одеса и аз го очаквам! Благодаря ви!