Петър Александров: Голяма чест бе, че се качих в самолета за Америка

Легендарният български нападател Петър Александров даде ексклузивно интервю за предаването „Код спорт“ по TV +. Той говори за кариерата си, живота и предизвикателствата в Швейцария, за славното американско лято и приятелството си със Сеп Блатер.

- Здравей, Петьо! Намираме те в старата сграда на ФИФА, вече колко години живееш в Алпите?

- През 1991 г. дойдох, така че съм тук вече 25 години. Горе-долу половината от живота ми е преминал в Швейцария.
- Значи може да се каже, че се чувстваш повече швейцарец, отколкото българин или това е невъзможно да стане?
- Мисля, че е невъзможно. Все пак българското си е българско. Там съм роден, там съм израснал. Това все пак не може да се забрави.
- Прибираш ли се често до България?
- Всяка година. Задължително ходим на морето, в Карлово също. Все още имам контакт с България.
- Нека да поговорим за футбол. Знаеш ли, че головият ти коефициент е повече от едно попадение на два мача, което е доста добра статистика?
- Да, знам, доста пъти се е писало. Това ме радва. Радостен съм, че успях да постигна нещо във футбола и то не е малко.
- Като какъв започна да играеш в Левски (Карлово) в началото?
- В началото играех като полузащитник, защото бях много дребен. Като юноша бях най-дребният в отбора, но за едно лято израснах. След това се ориентирах към поста централен нападател. Може би, защото вкарвах доста голове и треньорите ме виждаха на тази позиция.
- Как се научи да вкарваш голове?
- Не е много лесно да се обясни. Трябва да го имаш отвътре, а аз имах този нюх и това много ми помогна. Повечето от моите голове са в наказателното поле. Нямам от т.нар. "специални" попадения - от 20-30 метра. Вкарвал съм и такива, но повечето съм реализирал в наказателното поле, когато трябва да се направи някаква добавка или вратарят изпусне топката.
- На кого искаше да приличаш като малък?
- Все още съм фен на Левски, макар и не толкова голям, колкото бях като малък. Все пак съм от града на Левски и е нормално да симпатизирам на този отбор. Наблюдавал съм много мачове на Левски, дори съм бил на стадион "Васил Левски" и на "Герена" като фен. Няколко години по-късно трябваше да играя срещу тях, но това не ми е пречело. Вкарвал съм голове и на Левски, както и на Аарау - моят любим отбор в Швейцария. Може би най-много попадения имам точно срещу Аарау.
- И все пак на кого си искал да приличаш тогава? Предполагам, че на Георги Аспарухов...
- Не, не съм гледал на живо или дори по телевизията Георги Аспарухов. По това време моят идол беше Павел Панов, въпреки че не беше типичен централен нападател. За мен беше много голям футболист, който не само, че успяваше да организира играта, но и вкарваше много голове.
- Кой е твоят най-важен гол в кариерата?
- Трудно е да се каже. Бих отговорил, че моите най-важни четири гола са в един мач, след който станахме шампиони с "Аарау".
- Кой беше съперникът?
- Мачът беше срещу "Йънг Бойс" и то в Берн. Тогава бяхме на първо място, а те на второ. Ако ни бяха победили, щяха да се доближат до нас, а ние спечелихме с 4:1, като аз вкарах и четирите гола. По този начин станахме шампиони на Швейцария, което беше чудо.
- Помниш ли нещо друго от този мач? Как го отпразнувахте? Получи ли някакъв специален подарък?
- Не, не съм получавал специален подарък. Спомням си, че сегашният треньор на вратарите във Волфсбург Андреас Хилфикер ме носи на раменете си след мача. Сещам се, че бяха дошли много привърженици от Аарау в Берн. Все пак беше решаващ мач. А относно празнуването - имахме една дискотека "Конкорд" в Аарау, в която винаги празнувахме след мач.
- Знам, че Берн е градът на мечките. Ти явно си се превърнал в убиеца на мечките.
- Може би, да. А може би аз съм бил мечката, която е изяла техните малки мечета.
- Разкажи ни малко за твоята кариера. Ти стана легенда на Славия през 80-те години, беше един от първите от вашето поколение, който напусна България в посока Белгия, игра в "Кортрейк". Как стана това?
- Не знам дали съм легенда. Легенди са може би Чоко Василев, Александър Шаламанов, Андрей Желязков, Чавдар Цветков. Но аз съм горд с моите 100 гола, които съм вкарал за Славия. Така или иначе съм дал това, което съм могъл. Все пак съм изиграл 170 мача за Славия и съм вкарал 100 гола, което не е малко. Спомням си, че тогава бях 26-годишен. Имах много добра възможност да отида в "Кристъл Палас". Разговорите бяха в много напреднала фаза, но се случи така, че на дерби срещу Левски през април, счупих крак и мечтата да отида в Англия се изпари. Но както хората казват - всяко зло за добро. Три месеца по-късно, още бях с гипс и ми се обади Андрей Желязков и отидох в "Кортрейк". Той доста ми помогна, за да отида там.
- Малцина знаят за тази част от твоята кариера. Защо остана само един сезон в Белгия?
- Не че не ми допадна, всичко беше много хубаво. Научих много неща в Белгия. Това беше първият ми период в чужбина, което беше много важно. Почти един месец бях с гипс и след това трябваше да мине още един месец, докато започна да играя. Два месеца бях непрекъснато с отбора. Много съм благодарен на Андрей Желязков за помощта. Все още поддържам много добри взаимоотношения с него. Малко ще изляза от темата. Според мен Левски не е чак толкова добре, откакто освободиха Андрей Желязков.

- От Нова година започваш работа край цюрихското езеро. Какво ще ни разкажеш за новото предизвикателство?
- Имам удоволствието да започна работа във ФК Цюрих  - един традиционен отбор, многократен шампион на Швейцария. Миналата година изпаднаха, но взеха купата на Швейцария. В момента са на първо място в "Б" група, без конкуренция. Отсега започва да се гради отбор за следващата година за "А" група. За мен е едно голямо предизвикателство, а е и чест да те поканят от такъв отбор.
- Как се живее сред тези красоти?
- За нас, българите, е скучно. Всеки, който е бил при мен ми казва: "Как можеш да живееш тук? Толкова е скучно". Наистина е така, но толкова години съм тук и съм свикнал с всичко. Имам много приятели и ангажименти. Само мога да се наслаждавам на тези красоти.
- Стана голмайстор на швейцарското първенство и с Ксамакс, и с Люцерн. Помниш ли кои ти бяха конкурентите за тези призове?
- Джоване Елбер, Нестор Субиат... Все футболисти, които бяха изтъкнати голмайстори и то не само в Швейцария. Знаем, какво направи Елбер в германското първенство и в националния отбор на Бразилия. Бях на 32-33 години, когато станах голмайстор на Швейцария, но това не ми пречи. Като можеш да вкарваш голове, го правиш по всяко време. Неслучайно играх професионален футбол до 38 години в "А" група.
- Вероятно Аарау ти е любимият отбор, но как би ги градирал заедно с Ксамакс и Люцерн?
- За мен Аарау е като Славия. Тези два отбора винаги ще ми бъдат на сърцето. Аз съм почетен член на Аарау, ходя на всички мачове. Това, което ме разочарова, както и при Славия е, че от 15 години съм престанал с футбола, но никога не съм работил за Аарау. Работил съм в толкова много конкуренти на Аарау - отбори от "А" група на Швейцария.
- Значи от Славия не са те поканили през всички тези години дори само "на гости"?
- Да, и от Славия не са ме поканили. Не че ме изненадва, защото в България всичко е временно, но като влезеш в стадиона може би никъде няма да видиш моя снимка, въпреки че съм вкарал 100 гола за Славия.
- Ти си един от героите от "Парк де Пренс", но не останаха ли прекалено назад тези спомени от великото американско лято и от вашето поколение? Няма нови триумфи...
- Аз съм позитивно мислещ човек и винаги се надявам, че някога ще дойдат и тези времена. Пожелавам го от все сърце, но все пак трябва да сме реалисти и да знаем, че в момента футболът ни куца.
- Кои бяха най-хубавите ти моменти като национал на България? С кого от отбора беше най-близък тогава и с кого ти беше най-приятно да си партнираш?
- Аз съм човек, който не обича да се кара. С всички мои съотборници имам добри отношения и днес. Не може да се каже, че с някого съм имал проблеми в националния отбор по това време. Но с Боби, Наско, Гошо Георгиев, Цанко Цветанов, Златко Янков, Емил Костадинов бяхме една група, в която повече си говорехме - не само за футбол, но и за лични неща. Не мога да деля никой от моите съотборници.
- В Пеневата чета централните нападатели бяхте ти, Любо Пенев, Наско Сираков, Михтарски, Ивайло Андонов. Как се оцелява в тази конкуренция?
 - Голяма конкуренция. Всичките са добри футболисти и голаджии. Затова за мен първо е чест и голямо постижение, че успях да се кача на самолета за Америка. Все пак бях един от 22-мата най-добри футболисти по това време в България. Мисля, че беше заслужено, защото предишната година в "Аарау" бях най-добрият футболист в Швейцария, най-добрият чужденец при положение, че имаше имена като Джоване Елбер и доста други добри играчи тогава. След това изиграх половин сезон в "Левски" и за 10 мача вкарах 10 гола. Станахме шампиони и взехме купата. Мисля, че заслужено отидох там и успях да допринеса малко или много с нещо, за да станем четвърти в света.
- Яд ли те е, че не игра нито една минута?
- Имаше ли вариант да влезеш в някой от мачовете?* - Не, мисля, че нямаше такъв вариант, защото така вървяха мачовете. Горе-долу знаехме кои са 11-те, имаше двама-трима, които ги заменяха. След като отборът върви, не можеш да изискваш повече. Но както казах, дори и тези, които не играхме, все пак допринесохме с нещо, за да имаме тези успехи.
- Как се почувствахте ти и твоите съотборници, когато в края на годината Христо Стоичков взе "Златната топка"? Все пак той беше лидерът на вашия отбор.
- Като всеки българин - горд. Все едно, че аз съм я спечелил. Независимо дали е Христо Стоичков или някой друг. Ето, Димитър Бербатов е един от последните, които така да се каже, прославят България. Жалко, че в последно време нямаме футболисти от тази класа. Но винаги успехи на български футболисти и спортисти са ме радвали. Винаги ги приемам много добродушно и се гордеем, особено хора, които живеем в чужбина.
- Слушали сме много разкази за режима на четвъртите в света. Наистина ли отборът излезе от басейна и детронира световния шампион Германия?
- Наистина ние имахме свободен живот там, но естествено, че без тренировки и добра подготовка за мачовете, не може да постигнеш тези успехи. Всичко, което се пишеше и предаваше, може би хората искаха да си направят и малко пиар покрай нас. Но, както казах, всичко беше сериозно тогава.
- Кой беше най-големият мач на онзи отбор - четвъртфиналът с Германия, „Парк де Пренс“ или победата над Германия в София една година по-късно?
 - Може би това са трите най-специални мачове за това поколение. Тогава имахме много позитивен баланс, който сега е трудно да го постигнем.
- Ти беше на терена на „Парк де Пренс“. Разкажи ни нещо отвътре.
- Играх в последните 10 минути и бях човекът, който фаулира Жинола на ъгъла и получиха свободен удар. Тогава центрираха топката и всички знаем какво се случи. Понеже имах още сили, бях първият, който успя да повали Емил Костадинов на земята. Естествено радостта беше неописуема. Не знам дали ще се случи отново. Побиват ме тръпки.
- Имаше ли нещо като злокобна тишина от трибуните, защото все пак това е един доста голям и хубав стадион?
- Като вкарахме гола само в единия край на „Парк де Пренс“ имаше една българска група, всичко друго мълчеше все едно, че си на опера.
- Помниш ли колко минути играхте в продължението?
 - Помня - само една. Дори не знам дали имаше и една. Съдията беше шотландец, доколкото си спомням и не даваше никакво продължение. Ако беше сега, може би щяхме да играем пет-шест минути - докато французите вкарат гол.
- Знам, че си близък със Сеп Блатер. Как прие събитията около него в последните две години?
- Естествено всяко нещо има край. Сеп Блатер направи много за футбола и много за ФИФА. Според мен тези 2 млн. франка или долара, които той даде на Платини - това беше една от причините, за да се захванат с нещо. Мисля, че не заслужаваше такъв край.
- На колко церемонии на „Златната топка“ си бил?
- Не мога да се сетя, но мисля, че откакто церемониите са в Цюрих в последно време, на всички досега съм присъствал. Успявал съм да видя много хора и да разговарям с тях.
- А дали ще видим скоро някой друг българин на тези церемонии?
 - Надявам се. На церемонията през миналата година имах голямото удоволствие да бъде с Христо Стоичков. Дори той ме взе при групата на „Барселона“ след официалната церемония. Там бяха абсолютно всички, които бяха поканени. Беше много хубаво, благодарение на Христо.
- Да припомним, че тогава Лео Меси бе избран за пети път за най-добър футболист в света.
- Заслужено!
- Не писнаха ли малко Меси и Роналдо на футбола?
- Те са най-добрите, какво да правим! Кого да изберат? Няма други! Според мен те са без конкуренция в момента.
- Като един от най-големите голмайстори на България, какво мислиш за твърдението на мнозина по света, че „деветката“ във футбола малко по малко изчезва?
- Така е, потвърждавам го и аз. Аз съм треньор, който работи с нападателите във всеки отбор, в който съм бил. Във ФК „Цюрих“ ще бъда на същата позиция. Вече няма такива типични „деветки“, какъвто бях аз, Любо Пенев и да не изброявам толкова много имена. Футболът много се промени. Всеки треньор трябва да взима новото и да го внедрява.
- Останаха ли все пак „деветки“? Има ли някой, който ти харесва и прилича на теб?
- Златан Ибрахимович в момента е точно такава „деветка“. Има доста добра техника и може да играе на всяка позиция.
- Спомена за треньорската ти кариера. Как се развива тя? Знаем, че новото ти работно място е ФК „Цюрих“, а преди това?
- Доволен съм от това, което успях да направя досега. Естествено, можело е и повече, но никога не се знае какво ще се случи и какво ще дойде.
- Работи с Балъков в Цюрих. Защо не потръгнаха нещата в другия голям отбор на града?
- Не знам защо всички мислите, че не потръгнаха нещата? Все пак, когато Балъков пое „Грасхопър“ и аз дойдох с него, отборът беше по средата на таблицата. Преборихме се и след това играхме в турнира на УЕФА, при това в груповата фаза. Естествено, там нямахме големи успехи, но по едно време дори отборът беше на първо място. В един момент може би всички си помислиха, че „Грасхопър“ може да стане шампион. Имаше и други неща, които повлияха върху състоянието на отбора, но според мен тази част от треньорското минало на Балъков беше успешна.
- Най-известният щаб в националния отбор в последните години бе Пламен Марков, Любо Пенев и Петър Александров. Уволниха ви след три поредни ремита, едно от които беше срещу световния шампион Италия. Разочарова ли те този факт?
- Уволниха ни след единствената загуба, която имахме и то в един бенефисен мач, но според мен това беше предварително замислено и беше изиграно типично по български.
- Говорим за мача със Сърбия (6:1).
- Точно така.
- Като че ли след това страниш от българския футбол, никой ли не те е търсил?
- Аз не страня от българския футбол. На много хора съм помогнал и винаги ще го правя. Следя българския футбол и то много добре. Гледам почти всички мачове по телевизията, запознат съм с много неща в България. Сега имам швейцарски паспорт, а ние - българите искаме винаги чужденци.
- Може да се върнеш като чужденец в България...
- Да, може някой да каже: „Ето, има един чужденец“...
- Четвъртите в света бяха най-големите любимци на нацията. Защо стана така, че хората вече не ви гледат с добро око, а в интерес на истината - много повече с лошо?
- Не мога да кажа това нещо. Специално за мен, когато съм се появил някъде, винаги хората се отнасят с необходимото уважение към мен. Това, което Боби Михайлов направи и се издигна толкова високо в УЕФА, а и в средите на футболния свят, мисля, че постигна много. А че ние в България не можем да оценим това, е вече друг въпрос.
- Борислав Михайлов е президент на БФС, Йордан Лечков е първият му заместник, Емил Костадинов е член на Изпълкома и отговаря за юношеския национален отбор, Наско Сираков също е член на Изпълкома, Петър Хубчев пък стана национален селекционер. Всички те бяха великолепни играчи и герои на България. Какво се случи през новия век - българският футбол очевидно не върви?
- Сигурно вината не е само в тях. Не че ги защитавам, но виждаме в какво състояние е цялата икономика. На нас ни липсват бази, организация - първо в клубовете, което е много важно. Смятам, че тези хора, специално за националния отбор, са направили една добра основа, за да може да се развива футболът в България. Наскоро бе открит новият кампус, който е впечатляващ. Смятам, че оттук нататък трябва да се потърси малко повече вината в клубовете. В тях не се работи добре, а според мен българското първенство е един фарс в момента. Аматьорските отбори и групи в Швейцария имат повече зрители, отколкото на мачове в „А“ група в България.
- Как си го обясняваш? На кое точно казваш „фарс“?
- Фарс за мен е, че половината отбори от „А“ група не играят на собствените си стадиони. Играят пред 50-150 зрители. А това е „А“ група, футболистите са професионалисти. Трябва по някакъв друг начин да се изгради всичко това. Но, както вече казах, аз съм доста далеч от тези неща. Може би дори не трябва да ги коментирам, но мен ме боли малко или много. Честно ви казвам, когато гледам един мач, някой приятел е при мен и ме пита защо са празни трибуните, винаги му казвам, че са наказани да играят пред празен стадион.
- Какво от швейцарския футбол може да се приложи успешно в нашия?
- Организацията. Според мен без организация и дисциплина, абсолютно нищо не можеш да постигнеш. На какво се дължат успехите на „Лудогорец“? На добра организация, работи се професионално и с български треньор имаме успехи. Трябва да се направи една добра организация и да се работи, а аз съм сигурен, че на много от хората не им се работи.
- Кажи нещо повече за живота в Швейцария - за прословутото им спокойствие и ред. Наистина ли времето е спряло?
- Не може да се каже, че е спряло, защото тук трябва да работиш, за да преживяваш. Всички пари, които получаваш горе-долу отиват за живот. Естествено, държавата прави много за хората, а те трябва да правят много за държавата.
- Знаем, че наскоро ти се роди четвърто дете. Ти ли си бащата - рекордьор от четвъртите в света?
- Не съм се замислял (смее се). Може би, но съм много щастлив. Първите ми две дъщери се родиха преди 30 години, а тогава бях непрекъснато по мачове и имах съвсем малко време за тях. А сега дори бях безработен през последните пет-шест месеца и имах възможността да помогна на жена ми преди и след раждането на детето. Изживявам го много емоционално.
- Имаш три дъщери, но и син. Може ли той да стане бъдещият централен нападател на България?
- Всичко зависи от него. Интересува се от футбол, играе в местното село в юношеския отбор. Ако има качества и за по-нататък, ще продължи. Аз не съм човекът, който ще го бута, защото мен никой не ме е бутал, а всичко съм постигнал сам, благодарение на треньорите, които съм имал. Благодарен съм на всички тях.
- Какво си пожелаваш за 2017 г. и за бъдещето?
- Естествено, не само на мен и на моето семейство, но и на всички хора пожелавам да са здрави, да се уважават. Да се радваме на успехите, които имаме и да помагаме всичко това, което идва, да бъде по-добро, отколкото е сега. Да има повече усмивки по лицата, да виждаме повече радостни и по-позитивни хора.

Следвай ни: