Най-добрият ни състезател по таекуондо Владимир Далаклиев гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е орисан да пише славни страници в историята на олимпийското таекуондо. Тази година донесе първото отличие за България от световното първенство за мъже, завоювайки бронз от шампионата в Република Корея. Още преди 12 години стана ясно, че на родения в Благоевград талант му предстои бляскаво бъдеще на татамито. През 2005 година при кадетите спечели първия медал за страната ни на европейското първенство – бронз. Седем лета по-късно стана и европейски шампион за младежи. Успя да излезе по-силен, преодолявайки най-голямото изпитание до момента. Точно преди квалификациите за олимпиадата в Рио скъса кръстна връзка на коляното. Заради травмата пропусна най-големия форум, но е амбициран да дабютира на игрите в Токио през 2020-а. Преди седмица свери часовника си с европейският елит в олимпийското таекуондо, който се събра в столичната зала “Асикс Арена”.
- Здравей, Влади! Преди броени дни завърши европейското първенство по таекуондо, което се проведе в новото спортно бижу на София – „Асикс Арена“. На него ти взе сребърно отличие. Как видя схватките отблизо?
- Атмосферата беше уникална. Залата беше пълна. Знаех, че на това състезание ще има доста погледи в моите резултати и затова се опитах максимално да се мобилизирам, за да мога да се представя по подобаващ начин. Мисля, че го направих с изключение на финала срещу руснака. Можеше нещата да се развият по друг начин, но в крайна сметка така излязох от мача.
- Победи категорично четирима съперника, но във финала с руския ас Арман Иглалиев той ли беше в по-добра форма или така се разви срещата?
- Тъй като програмата бе такава, че до 14 часа нямах никакви мачове, а след това буквално започнаха един след друг, вече на петата среща силите ми бяха доста намалели. Оказа си влияние. Колкото до този състезател, той предприе тактика на изчакване. Не искаше да предприема някакви мерки и да атакува, а чакаше аз да сбъркам. При такава публика почти не можех да се сдържам, да стоя и да чакам да се решава мачът в последния момент.
- Каква е емоцията да играеш в толкова важно състезание пред родна публика? Има ли притеснение?
- Да, имам притеснение преди състезанието за това как ще се представя, в каква форма ще съм, как ще се чувствам и дали ще мога да покажа това, на което съм способен. Но на състезанието, когато видиш погледите на всички твои приятели и близки, както и на останалите хора, успели да дойдат, е доста мотивиращо и приятно. Дава сила и смелост. Наистина беше уникално. Много ми помогнаха и съм им много благодарен.
- Датата 27 юни 2017-а е паметна за теб. Предполагаше ли тогава, че ще станеш единствения българин през годината с медал от световно първенство в олимпийските спортове?
- Не мога да кажа, че съм предполагал, но точно това ми беше целта. Целта, с която отидох на това световно беше медал, тъй като през 2011 година загубих на четвъртфинал пак на световно за мъже от представител на Великобритания с две точки. Спомням си, че тогава след състезанието моите приятели и съотборници ме носиха, тъй като много ме боляха краката. Бях пълен с контузии и знаех, че това беше максимумът.
- А сега имаше ли драми?
- Сега не чак толкова, колкото тогава. Горе-долу бях здрав. Но оттогава конкуренцията много скочи нагоре и беше доста трудно.
- Спомена за тази конкуренция. Имаше 97 състезатели на първенството в Република Корея. Звучи малко стряскащо…
- Това беше рекорден брой на световно първенство. Участвал съм на турнири със сто човека, но когато става въпрос за световно първенство, самата атмосфера и абсолютно всичко е различно. Доста е голяма тръпката, защото са 97 човека, но само по един от държава – най-добрият и най-подготвен. Това създава една по-напрегната атмосфера. Всички са подготвени, искат първото място и целта им са медалите. И моята беше такава. Стиснах зъби на срещата ми с мексиканеца. Това беше един от най-тежките ми мачове. Наистина вложих много воля, за да обърна мача и да го победя.
- На четвъртфинала с китаеца Уанг направи един от най-зрелищните удари в цялото първенство. Влизаше ли в плановете ти или просто спонтанно ти се отдаде ситуация да го направиш?
- Един мач при нас не може да се предвиди толкова добре с точност на удари и т. н. Имаме някаква тактика, но вече като влезем в схватка, тогава опитът, подготовката и моментното състояние си казват думата. Така стана, че успях да пласирам този удар. Не го бях премислил, не се бях подготвил.
- И съперникът ти не се беше подготвил…
- Да, така се оказа. При нас ударите с крака са много по време на срещата. Постоянно търсим контакт с противника и по възможност в главата и най-силно. Просто така се случи.
- Какво си помисли, качвайки се на почетната стълбичка?
- Беше неописуемо. И друг път съм гледал как на световно първенство им връчват медалите. Мечтал съм си и съм се питал какво ли е чувството. Много исках да го изпитам. Стъпвайки на подиума, си казах: „Ето, най-накрая!“ Всички бяха усмихнати, а аз щастлив. Беше неописуемо.
- Вече 20 години твой треньор е Пламен Трънски. Как работите с него? Има ли много емоции и напрежение или вече си познавате характерите и по-улегнало го карате?
- За 20 години сме се опознали доста добре. Минали сме през какво ли не в живота. Мисля, че горе-долу сме изчистили нещата и се сработваме добре. Имаме нормални взаимоотношения.
- Започваш да тренираш таекуондо на 5 години. Веднага ли се влюби в спорта? Имаше ли вариант да тренираш например баскетбол и да наследиш майка ти Мария?
- Баща ми ме заведе на 5-годишна възраст. Бях енергично дете. Обичах да гледам филми с екшън и с боеве. Може би оттам родителите ми ме записаха на таекуондо. Още от началото много ми хареса спортът, тъй като до преди това само съм излизал навън да си играя. В залата имаше и други деца, организирана тренировка. Беше нещо различно. Спомням си, че преди тренировката се събирахме и имахме толкова много енергия, че не ни интересуваше, че започва заниманието, а се гонехме в салона. Лека-полека нещата започнаха да стават сериозни. Въобще не съм си и помислял за друг спорт. Всички деца си играят с топки – баскетболни или футболни, но таекуондото беше нещо различно, което ме грабна.
- Кога започна да мечтаеш за голяма кариера? Може би 2005-а, когато спечели бронз на европейското за кадети…
- До скоро не използвах думата кариера, тъй като таекуондото беше начин на живот за мен. Наистина 2005 година постигнах първия сериозен успех, първият европейски медал за България. На самото състезание не осъзнавах какво съм направил, тъй като бях свикнал само да побеждавам. Имах само златни медали и тук-там някоя загуба. На всяко състезание гледах към финала. Тогава така се развиха нещата, че загубих на полуфинала и останах трети. А когато спечелих четвъртфинала, треньорът ми много се зарадва. Чудех се защо е толкова щастлив, като имам още два мача. Като загубих полуфинала се ядоса много. Натъжих се, бях малък. Приех го много тежко. След определено време, като преосмисли нещата, дойде и ме прегърна. Вече като дойдохме в България на летището всички ни посрещнаха много грандиозно и започнах да усещам какво съм направил.
- В живота на големите шампиони има и тежки моменти. За теб голямото изпитание дойде в края на 2014-а, когато скъса предни връзки на коляното, а много специалисти побързаха да те пенсионират. Кое ти даде сили да продължиш да се бориш и да се завърнеш на татамито?
- Аз живея с таекуондо. Не си представях живота ми без този спорт. Наистина беше шок за мен, ако трябваше да спра. Това го правя най-добре цял живот. Не се забави мисълта директно да действам – първо да мине операцията и тогава да се решава какво да се прави. Беше наистина много тежко. Свикнал съм да работя постоянно с краката ми, те са ми много важна част от тялото, както на всеки, но аз ги използвам по различен начин. Малко се притеснявах, тъй като в таекуондо, в спаринг дисциплината 80% играем с крака. Ако бях в друг спорт и трябваше само да тичам или да правя други движения, горе-долу щеше да стане, но ние трябва да ритаме, има усуквания и т. н. Притеснявах се дали кракът ми ще издържи и дали ще мога да се състезавам, както трябва, да се възстановя 100%. Успях благодарение на кинезитерапевта Иван Касапов, който беше през цялото време до мен след операцията. Ежедневно работехме за възстановяването ми. Беше много тежко. След няколко часа операция и няколко дни в шина, след това не можех да ходя, а това беше ужасно за мен, камо ли да правя някакви други неща. Получиха се други усложнения, но в крайна сметка на петия-шестия месец, когато започнах лекичко да ритам с него, видях надеждата, че мога да се възстановя. С течение на времето успях да се завърна.
- Има ли някой друг, който извървя пътя заедно с теб от тежката контузия до третото място?
- Абсолютно винаги семейството ми е било до мен – и в най-добрите, и в най-лошите моменти. Също треньорът ми, моите близки и приятели. Всички винаги са били с мен и за секунда не са ме оставяли и не са ме демотивирали за нещо, което искам. Всички заедно извървяхме този път. Винаги са ме подкрепяли, даваха ми сила, помагаха ми, когато бях контузен. Наистина имах една сериозна подкрепа.
- Знаем, че семейството е твоята опора. Ще разкажеш ли за жеста, който направиха те в Истанбул?
- По принцип ги познавам много добре и горе-долу успявам да предвиждам някои техни действия. Но наистина много ме изненада, че ги видях, влизайки в залата. Бях се концентрирал, мислех си за мачовете и изведнъж влизам в залата и виждам майка ми, сестра ми и приятели. Стъписах се и в първия момент не осъзнах какво става. Изпитах много приятно чувство, като ги видях и разбрах, че са дошли да ме подкрепят. Беше много важно за мен. Наистина огромен жест, за който им благодаря. Не беше от най-приятните за мен състезания, тъй като знаех, че съм със скъсана връзка. Опитахме да стабилизираме крака. Не се чувствах добре най-вече, защото не можех да покажа това, на което съм способен.
- Родната федерация по таекуондо върви нагоре. Президентът Слави Бинев и е заместник в европейската централа. Как си общуваш с него? Дава ли ти съвети? Какъв човек е?
- В много добри отношения сме. Разговаряме като приятели. Постоянно ми дава някакви съвети, мотивира ме. По принцип той критикува много, но това ни помага. Безспорно е голямо признание да бъде вицепрезидент на Европейския таекуондо съюз. Това говори за начина, по който се развиват нещата във федерацията. Сами виждате, че таекуондото в последно време набира доста голяма скорост.
- Работиш и с деца, става ли таекуондото популярно в България? На какво те научи корейското бойно изкуство?
- Това е боен спорт и дисциплината е най-важното нещо. В мен също, както и във всички деца, таекуондото изгражда морал и дисциплина, да имаш уважение към другите около теб. Опитвам се това, което съм получил от спорта и от моите треньори, да го предам на децата. Това, което съм в момента, до голяма степен го дължа на спорта и на треньорите ми, които са ме възпитали, заедно с родителите ми. Естествено родителите са най-важни, защото те дават първите седем години, а след това ние като треньори, трябва да продължим изграждането им като личности.
- Прякорът ти е Нинджата. Откога се появи и харесваш ли си го?
- Появи се на едно от състезанията, които спечелих. Като по-малък имах доста атрактивни срещи, които приключваха бързо. Всички знаеха, че когато изляза, ще има нещо интересно. Тогава един от моите приятели ми каза: „Браво, Нинджа!“ Всеки си измисляше прякори и аз продължих с него.
- Откъде идва страстта ти към екстремните спортове? Как разпускаш в свободното време?
- Не знам откъде идва страстта ми, просто я имам. Може би защото като бях по-малък приятелите ми имаха мотори и постоянно се возеха. Аз също исках мотор. Думите на баща ми бяха, че няма да ми купи мотор, защото е по-добре аз да плача сега, отколкото той да плаче после. Но в крайна сметка с уговорки ми обеща, че когато стана на 16 години и изкарам книжка, за да мога законно да карам мотор, ще ми купи. Така и стана. Купи ми един, след това втори и т. н. Много ми харесваше да го карам през свободното време, даже и преди тренировка. С течение на времето, когато нещата станаха много по-сериозни, разбрах, че това нещо може би ще ми попречи много, а и може да приключи фатално. В свободното време обичам да излизам с приятели, да практикувам различни спортове и да разпускам.
- Тази година за първи път си в десетката на „Спортист на годината“ в България. Вълнуват ли те анкетите?
- Не мога да кажа, че чак ме вълнуват, но е интересно, защото това виждат хората. Това е една оценка на нашия труд, на всички, които се занимават с таекуондо и искат този спорт да върви напред. Това е една огромна оценка според мен сред медиите аз и като цяло нашият спорт да застане в десетката на „Спортист на годината“.
- Голямата мечта на Владимир Далаклиев?
- Голямата мечта естествено като на всеки спортист са олимпийските игри. Медал от олимпийски игри.
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
,fit(968:545))
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)