)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
,fit(968:545))
&format=webp)
Три пропуснати леви завоя и 40 врати надолу по оцветената в цвят праскова стена на гробището Лес Кортс виждам улица в посока северозапад. Поемам по нея.
Вдясно ми е комплексът Парк Сиентифик де Барселона. Наредени са скучни ванове, хечбеци, чистички контейнери за смет и дървета като извадени от сънищата на Салвадор Дали.
Докато вървя надолу по тази улица (с №08028 на туристическата ми карта), едно видение изпълва окото на съзнанието ми, докато трае звукът от пърхането на крила. Мисля си, че това е една от онези неуловими улици, където отплават най-странните идеи като например празни пакети от чипс, грабващи наред вятъра и случайни минувачи. Зная, че в момента в който свия зад ъгъла, моментално ще забравя за какво съм си мислил. Това е просто една от онези улици.
Поглеждам към туристическата си карта. Един остър завой надясно от тук и очертанията на короната на „Камп Ноу” би трябвало да са във взора ми.
Пътищата към исторически места са застлани с духове и запечатани с асфалт. Някои от тях още имат павета. Вълшебството на тези места е скрито в техните имена; имена, значещи идеи, върху които завети и, понякога, дори империи биват изградени. Тяхната магия е по-силна, когато носителите на тези имена са бродили по тези улици далеч преди те да са взели имената им (че и след това) като капчица вода в молитвено вретено.
Поглеждам назад към табелката на улицата и си спомням историята на Джосеп Самитиер.
МОМЧЕТО
Джосеп Самитиер бил амбициозно осемгодишно хлапе. Търкалящ гума с пръчка надолу по улиците до Лес Кортс, той искал да има една от тях само за себе си, за да кара по нея лъскава кола с плавни очертания. Искал хората да му помахват с ръка, където и да отиде.
Когато малчуганът казал това на баща си, той се разсмял, докато майка му го приласкала с думите: “És clar, Josep. És clar, meu amor.” („Разбира се, Джосеп. Разбира се, моя любов.”)
На 16-годишна възраст, през 1918-а, момчето продало душата си на ФК Барселона в замяна на ръчен часовник с блестящ в мрака циферблат, елегантен костюм от три части и… величие.
ДРИБЪЛЪТ
Ако Бог е искал подчиняващи се мъже на земята, нямаше да измисли небесата. А ако нямаше небеса, и Антони Гауди – творецът на Саграда Фамилия, и Джосеп Самитиер щяха да са безработни.
Забележително бързо се разпространила мълвата за един отчасти футболист, отчасти акробат, който представял изумителни номера на базата на ловкост и гъвкавост в средата на терена, използвайки инерцията като свой трапец.
Той се противопоставял на гравитацията, намирал позиции в противниковото наказателно поле сякаш изскочил от нищото с мълниеносни движения и идеален избор на момент. Скокове и увисвания във въздуха, гръмовни голове и напрегнати паузи обуславяли играта му.
Едновременно баща и син на средиземноморския вид футбол, Джосеп Самитиер имал дрибъл с елементи на гимнастика, акробатика, цирково изкуство и балет. Той преодолявал границите на времето и пространството с олимпийска грация, която халфовете голмайстори все още не успяват да повторят почти столетие след него. Имал шут, който карал публиките да изсвиркват „фиуууууууууууу!”.
Самитиер бил един от първите генерали полузащитници, пионерът на ролята „box-to-box” (б.р. – халфове, играещи по цялата вертикала на терена). Това било преди времето, когато футболът трябвало да ограничава своето въображение и да оковава своите герои в постове. Футболните фенове били просто благодарни да гледат играта.
Те го назовали Home Magosta, Скакалеца. Интелектуалците пък го наричали Сюрреалиста.
СКАКАЛЕЦА
На терена с него не липсвали чудеса и, следователно, зрители. Каталанците се стичали от всички посоки да гледат акробата, един от своите хора. Самитиер и неговата трупа в състав Паулино Алкантара, Рикардо Самора, Феликс Сесумага и Емилио Саги Барба били цяло събитие през 1920-те. Досущ като Руския цирк. Събитие, което изисквало голяма арена, затова Барселона се преместила. Благодарение на Самитиер футболът внезапно се превърнал в разцъфтяващ бизнес в родината му.
Джосеп Самитиер носел елегантни дрехи също толкова естествено, колкото удрял свистящи волета. Носел ги навсякъде, освен когато играел. В шума на наздравиците и учтивите разговори в галерии, той обсъждал тангото с Карлос Гардел и киното с Морис Шевалие. Във ваканциите си в каталанския курорт Кадакес играел футбол със Салвадор Дали и неговия оцелот на име Бабу. Едновременно бил герой на Каталуня и чест гост на вечеря при потисника генерал Франко. Джосеп бил човек на народа. На доста много пластове на народа.
Между края на стария и началото на новия век замрял импресионизмът, залагащ на аспекти на светлината и сянката. Картините придобили все по-символичен смисъл и субективното изкуство в работата на Едвард Мунк, Ван Гог и Салвадор Дали излязло на преден план.
В ерата на кубизма, сюрреализма и дадаизма Самитиер съвпадал напълно с духа на субективизма, а не с обективните реалности на техниката киароскуро – светлина и мрак, праведно и греховно. Това проличало ясно в неговата игра, обяснило връзките му с разни хора и осмислило безбрежния му живот.
СЮРРЕАЛИСТЪТ
Самитиер преминал в лагера на големия съперник Реал Мадрид не веднъж, а дваж, помагайки му да спечели титлата през 1932 г. и после през 1960-те, като скаут/двоен агент, да саботира сделката на Барселона с Алфредо Ди Стефано (вкарал после 216 гола за „белите”).
Междувременно забил 333 гола за Барса (3-ти във вечната ранглиста), довел като скаут превърналия се в клубна легенда Ладислао Кубала, тренирал Атлетико Мадрид, изпаднал, бил арестуван от анархистката милиция за връзки с Франко по време на Гражданската война в Испания, избягал във Франция на военен кораб, играл за Ница и във филм на име „Звездите търсят мир”, върнал се като треньор на страдащата Барса и я извел до втората шампионска титла през 1945 г. – първата след онази от 1929-а, когато Самитиер изкривявал време, пространство и умове.
Джосеп извел със силата на волята си своите мечти до реалността. А когато отварял прозорците си на Лес Кортс, собствениците на магазини за сладки изкушения, които навремето пъдели малкия разбойник, сега тичали задъхано при него с пълна с бонбони престилка и описания на красивите си католически дъщери. И той изяждал всичко предложено му, ясно съзнавайки, че никой зъболекар в цяла Каталуня няма да му вземе пари в момента на нужда от лечение.
Когато напуснал човечеството завинаги през 1972 г., Самитиер получил държавно погребение и улица, която води до „Камп Ноу”.
Някои улици имат имена, а имената отбелязват идеи, върху които завети и, понякога, дори империи биват изградени. Ако случите да стъпите на №08028, ул. „Джосеп Самитиер”, Барселона, може да хванете няколко сюрреални видения. И само от вас зависи да ги използвате по най-пълноценния възможен начин.
Сриджандийп Дас, Football Paradise
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)