Интервюто с Почетино: На днешните треньори е по-трудно от на тези от миналото

Маурисио Почетино е подготвен събеседник и може да разговаря свободно на два езика. Където иска да каже „инструмент”, мозъкът му изстрелва по навик „tool”, а вместо „боец” – „warrior”, без да губи придобития акцент в родното му градче Мърфи, намиращо се в пампите. След пет прекарани години в Саутхамптън и Лондон той преживя метаморфоза. Предпочита обаче да говори в 1л., мн.ч., за да уважи драгоценните си помощници Хесус Перес, Мигел Д’Агостино и Тони Хименес. Всички те постигнаха нещо изключително: никой мениджър от Премиър Лийг не е извеждал толкова много футболисти до националния отбор на Англия. Днес на неговия Тотнъм предстои върховното изпитание – сблъсък с еврошампиона Реал Мадрид в храма „Сантиаго Бернабеу”.

-         Има ли прилики между английския и аржентинския футболист?

-         Англичаните са агресивни и смели, но не умеят да се приспособяват много. Аржентинците имат едно от най-добрите възможни качества – да оцеляват във всяка среда. Това ги превръща в специален вид. Ние напълно се различаваме от европейските футболисти, в това число и от английските. Неслучайно дойде и Брекзит.

-         Не смятате ли, че и аржентинският, и английският споделят упованието в чувството пред всякакви сметки?

-         Тук много се промениха под влиянието на латинската школа треньори, които модифицираха този характер. Но е истина, че все още има и запазено от него. Когато дойдохме през 2013 г. в Саутхамптън, наложихме много по-комбинативна игра, с градеж от първата защитна линия, с игра по тревата вместо във въздуха… След един мач излизахме през тунела и чух един от играчите си: „Ок, започваме по този начин, но след първите пет минути да изсипваме всички топки към 7-мицата и 11-ката (лявото и дясното крило) да бягат и центрират!”. Обърнах се и му казах: „Какво 7-мица и каква 11-ка?! Да го е.а, тук играем всички с топката: от 1-ицата до последния!”. Това искаха и хората.

-         До каква степен трябва треньорът да се опълчва на общественото мнение?

-         Ние обичаме динамичната игра с комбинации от най-задната линия, но би било грешка да нямаме и алтернативи, близки до усещанията на масовата публика и до английската култура. Много пъти казвам: „Защо не пускате топката зад гърба на защитата и не я гоните?!”. Искаме играчите да умеят да разчитат всякакви ситуации на терена, ала трябва и да сме способни да им дадем по малко от каквото искат от нас и да ги образоваме. В Тотнъм имам работен колектив, който ме представя по-добре, отколкото бих се представил аз самият, и в крайна сметка нашата работа е да градим и да образоваме. За да развиеш дадена философия и методология, трябва да опиташ да обучаваш. Не може да се налагаш по диктаторски още с пристигането си в даден клуб само защото усещаш играта по различен начин.

-         Новите за ПЛ треньори обичайно налагат стил, който не съвпада с мирогледа на британските футболисти. Как Вие изградихте отбори, в които толкова много английски играчи се чувстват в свои води?

-         Това също е заслуга на Тотнъм и Саутхамптън. Защото на нас не ни се нрави да ни се налагат, но и ние не можем да искаме да се налагаме. Както върви футболът в днешно време, е основополагащо да се утвърждава проект ведно с клубното ръководство. Имам много добри отношения с Алекс Фъргюсън, но е немислимо в Тотнъм да градя отбор, както той е правил в Манчестър Юнайтед преди 30 години. Днес футболът толкова се е развил, че мениджърите трябва да изграждат проекта наедно с президента, със собственика, с директора на академията… Сега работата на треньора клони повече към интегрирането и свързването на всички брънки от веригата в клуба, за да се създаде нещо единствено по рода си. Аз се поставям на мястото на президента: защо да възлагаш цялата отговорност за проекта на един-единствен човек, чийто стол може да се разклати след два-три загубени мача?! В крайна сметка моето задължение е да намеря точните хора, които да работят умело и плавно в конкретната ръководна органиграма на клуба и да изградят нещо уникално: the Tottenham way – различен подход от тези в Юнайтед, Арсенал или Уест Хам. Това е една културна бариера, която ние от новото поколение треньори сме по-отворени да приемем. Оттам нататък става по-лесно след това да възпитаваш и да създаваш нещо стъпчица по стъпчица. Фундаментът за работата в даден клуб и за насладата от любимата ти дейност е споделянето, създаването в екип. Ако се ограничиш с налагане на собствената ти воля, ще си създадеш последователи, но не и лидери, не и хора, които усещат проекта като нещо тяхно. Това е тайната на бъдещето във футбола по отношение на работата на треньора/мениджъра, по отношение на влиянието му и отговорността му в менажирането на тези компании. Защото футболните клубове днес са компании!

-         Клубът ли предложи да се създаде толкова английски профил на отбора, или бяхте Вие? Сред 11-те титуляри на Англия виждаме Хари Кейн, Деле Али, Ерик Дайър, Кайл Уокър, сега и Киърън Трипиър – бекове, полузащитници, централен нападател… Това е същински феномен!

-         Ние много вярваме в английския талант. Доказахме това в Саутхамптън, откъдето излязоха доста кадри за националния отбор: Адам Лалана, Люк Шоу, Джей Родригес, Рики Ламбърт, Калъм Чембърс…

-         Понякога англичаните изглеждат малко комплексирани по отношение на футболните си качества. Да не би Вие да вярвате в английския талант повече от тях самите?

-         Това е големият комплимент, който получаваме от самото си пристигане в Англия. Според мен първата заслуга бе на Саутхамптън, който привлече тези таланти и където академията работи отлично. В Тотнъм също. Въобще много клубове работят чудесно с школите си. След това отговорността е на вземащите решения по горните етажи на йерархията: ако имаш собствен талант, дай му възможност да играе, вместо да купуваш чужденец.

-         Вие сте продукт на Нюелс Олд Бойс като Тата Мартино, Марсело Биелса и Едуардо Берицо. После бяхте първият излязъл от треньорската школа на Кралската испанска футболна федерация. В културно отношение как се определяте?

-         В Испания ме смятат за аржентинец. Тук съм испано-аржентинец, защото имам двойно гражданство. Аз пък казвам, че съм аржентинец по рождение и испанец по треньорски дух. От аржентинското пазя онова умение да се приспособявам и да оцелявам, което испанците нямат. Също така съм движен на 99% от емоциите си… Много съм благодарен от времето в Нюелс на Хорхе Грифа, който ми дойде на крака вкъщи да ме потърси, на Хосе Юдика, който ми даде дебют на 17 години, и на Биелса, който се довери на 19-годишния Гамбоа и 18-годишния Почетино да са титулярни централни защитници в една аржентинска лига, която няма нищо общо с днешната. Тогава имаше много по-голяма вътрешна конкуренция и се играеше срещу футболисти национали. Това дадено ми доверие в Нюелс остана запечатано в кръвта ми, в ДНК-то ми, в емоциите ми; накара ме да порасна, да стана футболист и после като треньор да ми се върнат много неща в съзнанието. Логично е да ми харесва да работя с хора като 32-годишния Фернандо Йоренте или 30-годишния Юго Лорис, ала обожавам и да давам шансове на младоците. Това е форма на благодарност към хората, които са гласували преди това доверие на мен като млад, които са проявили смелост с това действие и са ми дали време да се утвърдя.

-         Как знаеш кога един младок е готов за шанса си?

-         Аз съм много взискателен и не подарявам тренировки и дебюти с първия отбор на юношите – те трябва да си спечелят тези права. Ние трябва да откриваме кой има специалния талант – това е част от нашата трудова характеристика. Имам голям късмет да работя с водещи фигури във футбола като Хесус (Перес), Мигел (Д’Агостино) и Тони (Хименес). С тях много пъти спорим, караме се, имаме различия, но винаги на излизане от кабинета на разгорещените ни дискусии винаги сме стигнали до крайно решение и го следваме до смърт. Това е едно от нещата, които ни определят кои сме. Обичаме да работим с хора, които придават идентичност на отбора, където и да сме. Така беше и в Еспаньол.

-         Тактически сте много разнообразен. Срещу Борусия (Дортмунд) отборът Ви излезе прибран, пресираше в по-задни зони и контраатакуваше; срещу Челси и Суонзи пък на практика не излизахте от съперниковата половина. Коя е базисната Ви система?

-         Ние сме гъвкав отбор. Смятам това за важно качество, защото ни помага да се преструктурираме и преобразуваме във всяка една ситуация. Работим за това в тренировките. На първо място, защото ние като треньори не искаме да сме догматици и се стремим да предадем това с работата на терена. Дисциплинирани сме, но опитваме да създадем хаос. Организиран хаос.

-         Рядко виждаме Ваш играч да показва излишни технически фойерверки. Как ги убеждавате да са толкова трезво мислещи?

-         Ние не разполагаме с онзи профил играчи, които са способни с индивидуална техника да решат мач. Нямаме Меси-та. В състава ни има много качество, но главното е това да изграждаме връзки помежду си, да създаваме, да комбинираме. Напредваме с топката само с колективни движения, защото трябва сами да си създаваме таланти, нямаме финансовата мощ да си купуваме някой Неймар, някой Бернардо Силва, някой Лерой Сане, някой Марко Асенсио или някой Иско. Този тип играчи са извън нашия обсег, и то все повече и повече. Имаме все пак и играчи като Деле Али, способни да направят нещо извън стандарта и да излязат от схемата. Той има правото да разваля дисциплината в играта ни…

-         Как става така, че един полузащитник да е този, който да има правото да разваля дисциплината в играта ви?

-         Аз го гледах за първи път 17-годишен, когато игра опорен халф срещу Манчестър Юнайтед за Купата на лигата. Днес при нас играе на по-предна позиция. Има таланта на голям нападател от втора линия, но няма да го видите да прекалява с филигранността. Той е като Кристиан Ериксен: има чудесна техника и чудесен удар, ала е и комбинативен играч. Хари Кейн е убиец в пеналта, но също е комбинативен играч. Сон Хюн-мин е динамичен, подвижен, търси празните пространства, но с топката… Единственият ни футболист, който е способен сам да преодолява съперници и да превзема линии с дрибъл, е Муса Дембеле.

-         Кейн е мистерия: изглежда неспособен да финтира, пък финтира; изглежда неспособен да стигне до топката, пък я достига; изглежда като „деветка”, пък дава пасове като „десетка”. Какво точно животно е Хари Кейн?

-         Може да играе на всяка позиция, защото има изключителен състезателен дух и ще е добър, където и да го сложиш. Той не познава думи като „обезсърчение” или „разочарование”. Той е воин! Сам изгради себе си. Ние му дадохме инструментариума, но силата е в неговата глава. Вярва си, вярва в онова, което прави, иска да е голмайстор на ПЛ, иска да побеждава. Това не се купува в супермаркета и е трудно да го вградим ние в главите на нашите играчи, колкото и да се опитваме да го правим. Хари има съкровеното желание да бъде топ играч.

-         Гарет Бейл също имаше това желание и го осъществи в Тотнъм. Смятате ли го за изгубен бек, който продължава да търси своята позиция?

-         За мен е много трудно да го съдя, защото тук пазят много хубави спомени от Гарет. Вярно е, че промени позицията си след трансфера от Саутхамптън в Тотнъм. Имаше проблеми да си спечели титулярното място, беше много млад и при Хари Реднап си намери позиция, където се почувства удобно и започна да показва качеството си. Струва ми се голям футболист. Ако има свободни пространства, както показа срещу Реал Сосиедад, може да бъде решаваща фигура. Очаква се много от него заради платените 100 млн. евро, нормално е. Нямаше късмет с контузиите, а в клуб като Мадрид винаги стресът е огромен, на всяко ниво – и при треньорите, и при футболистите. Във всеки момент се иска най-доброто от теб. Тук Бен Дейвис говори с възхита за Бейл от времето им в националния отбор на Уелс. Но да сме ясни: когато си в Мадрид, хората чакат от теб чудеса във всяко твое действие на терена.

-         Има ли нещо, което по-специално да Ви ентусиазира от сблъсъка с Мадрид?

-         Това е Шампионска лига! Да можеш да играеш срещу Мадрид на „Уембли” или „Бернабеу” значи да усещаш най-високото ниво на състезание във футбола и адреналина, който ти дават само този тип мачове. Може би само финалът на ШЛ или на световното първенство са толкова възбуждащи. Това ще е една от най-добрите възможности, която ще съм получил в кариерата си на треньор. Към ден днешен за мен Мадрид е най-добрият отбор на света.

-         Вие бяхте централен защитник като по учебник. Как Ви се струва Серхио Рамос?

-         Фернандо Йеро, Карлес Пуйол и Серхио Рамос са големите централни защитници на последните десетилетия. Ако аз сега бях на 15 години и исках да стана футболист, бих си платил билета да го гледам. Навремето казвах на играчите си в Еспаньол, които прохождаха във футбола – Амат, Галан, Виктор Руис: „Вложете спечелените пари, не ги харчете, не ги профуквайте! Купете си билет и ходете да гледате Пуйол на живо! Гледайте само него, нищо друго! Следете го, забравете мача! Вижте как се държи, когато отборът му има топката, когато я няма, как подрежда, как наставлява, как мисли, как чете играта, как вижда мача! Това ще бъдат най-добре похарчените ви пари в живота.” Същото важи с пълна сила и за Серхио Рамос. Аз днес, като треньор, бих си купил билет, за да го гледам! Той е най-добрият централен защитник днес. Няма по-добро обучение от наблюдаването му – не само заради физическите му дадености, а и заради концептуалността в играта му, заради енергията му, заради държанието му…

-         Бихте ли казали, че Рамос съдържа у себе си онзи дух от любителския футбол?

-         Това е нещо, което понякога изпускаме от поглед… Не трябва да нападаме младите днешни играчи, защото това да не губим любителския дух на играта е отговорност и на нас, по-големите. Може би обаче работата на треньорите е била много по-лесна преди 25 години. По наше време като млади много повече усещахме онова, което ти предава топката, днес всички правят така, че да се отдалечим от тези емоции. Трябва да припомним на момчетата, без значение англичани или испанци, че топката е преди всичко източник на емоции. Ако забравят това, те започват да играят като машини, а не това е тяхната страст. Нашата голяма отговорност е да стимулираме завръщането към това отношение; да отделим време да припомним на момчетата защо са започнали всъщност да играят футбол – заради очарованието да имат топката в краката си, да я докосват; да ги питаме защо при първия получен милион или крупен рекламен договор губят фокуса от основното и се съсредоточават върху външни неща, които ги отдалечават от таланта и същността им. Отговорността на треньорите е да възпитават своите играчи, за да не забравят, че главният им мотор продължава да е топката. Тази жажда, тази енергия, тази възможност да се наслаждаваш на играта със своите съотборници в тренировка или мач – това не бива да се забравя!

Диего Торес, „Ел Паис”

Следвай ни: