Филип Филипов: Добре, че Гриша Ганчев пое ЦСКА

Бившият защитник на ЦСКА Филип Филипов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Юноша е на „армейците“ и прекарва близо четири години в мъжкия отбор на стадион “Българска армия”. С “червените” записва дубъл – титла и купа на България през 1997 година. Със състава от Борисовата градина печели още една купа на страната – през 1995 година. Играл е още за съставите на Сливен, Черно море, Локомотив (Горна Оряховица), Славия и Марек. В Южна Корея достига до финал за купата и записва второ място в шампионата на азиатската държава. След приключването на състезателната си кариера остава в любимия си спорт. През 2007 г. застава начело на националния отбор на България до 17 години, а след това последователно е треньор на Вихрен (Сандански) и Калиакра (Каварна).

 

- Здравей, Филипе! Какво е значението за българския футбол на дербито между ЦСКА и Левски?

- Откакто има футбол в България, това е най-значимият мач у нас. Най-наблюдаваният, най-очакваният и най-коментираният. Започва една седмица преди самата среща и продължава една седмица след нейния край. Всички привърженици на футбола в България чакат този мач.

- Не изчезна ли феърплеят в българския футбол и в частност в най-очаквания двубой в родния шампионат?

- Може би донякъде феърплеят изчезна, но това стана с изчезването на футболистите, играли през годините за ЦСКА и Левски. Играчите, участвали в това дерби, бяха големи футболисти с много класа и характер. Оттам идва загубата на блясъка на това дерби. В момента то е повече дерби на атмосферата на трибуните, която създават феновете, отколкото самата игра на футболистите на терена.

- Твоите най-ярки спомени от този мач?

- До ден-днешен за мен си остава емоцията и затова ходя на стадиона. Атмосферата, която създават уникалните фенове на ЦСКА! Само като излезеш на терена и чуеш техните песни и скандирания, целият настръхваш. Обичам да се наслаждавам на публиката на „червените“.

- Като че ли изчезнаха „артистите“, няма го онзи чар на дербито. Сам каза, че гледаш публиката, а хората искат да видят майсторите на терена…

- Изчезнаха „романтичните“ футболисти. Няма ги и в световния футбол, където останаха Меси и Роналдо. Вече ги няма тези атрактивни футболисти. Спомням си, когато играех в ЦСКА, че в отбора бяха Коце Видолов, Георги Йорданов – Ламята – футболисти с уникална техника и качества. Просто вече съвременният футбол е доста преобразен. Много по-динамичен е, друг тип футболисти се търсят, пък и от школите ни не излизат толкова качествени играчи, както едно време. Много малко се работи в школите. Постепенно започва да се гледа в тази посока, президентите разбраха, че това е пътят – да се създават футболисти, а не да се привличат нискокласни и скъпоплатени чужденци.

- Предполагал ли си, че ще има такава тотална инвазия на легионери в българския футбол?

- Честно казано, не. По мое време имаше страшно много деца във всички школи. Тренираше се и децата имаха желание да играят футбол. В училищата масово се играеше. Спомням си, че като ученик чаках по два-три часа, за да вляза да играя. Сега просто на децата не им се играе толкова. Като го няма масовия футбол, няма как да има и професионален футбол.

- Какъв е начинът да се привлекат децата? Деца има, но като че ли няма бази…

- Почнаха да се създават. Лудогорец направи база, ЦСКА прави база, Славия има нелоша база. Хората се опитват да правят бази в тези тежки времена, защото все пак трябват и финанси. Но според мен интересите на децата вече са на друго място. Животът е съвсем различен – компютри, телефони. Има по-съвременни техники и не им се играе толкова футбол.

- Ще си остане ли българският футбол подвластен на чужденците в бъдеще или картината може да се промени?

- Аз се надявам да не остане, защото ние винаги сме имали, а и предполагам, че ще имаме добри футболисти, с типичния български нрав и характер. Мисля, че можем да създаваме футболисти. В ЦСКА има доста чужденци в момента, но моите симпатии са точно към българските играчи. За мен най-стойностният футболист на ЦСКА през есента беше Антон Недялков, който замина за Америка. Той беше най-постоянният и най-класният футболист. Коментира се Каранга, но за мен Недялков беше най-добър. И сега играят родни футболисти с добри качества като Десподов, Чорбаджийски, Кристиян Малинов, както и опитните Бодуров и Манолев. Мисля, че българското не е изчезнало и няма да изчезне.

- ЦСКА отдавна не е бил толкова близо до „златен дубъл“. Ти беше част от последния такъв през 1997 година. Смяташ ли, че е възможен сега?

- За отбор като ЦСКА 21 години да не направи дубъл са доста. Всички го очакват и затова това е най-посещаваният тим в момента. Има добър и балансиран отбор, който според мен може да се пребори с Лудогорец за шампионската титла и да спечели купата. Пожелавам им от все сърце това да се случи. Наистина мина много време, но и катаклизмите в ЦСКА през годините бяха много. Смениха се много президенти, клубът понесе много сътресения. Добре, че се намери човек като Гриша Ганчев, който се е доказал във футбола и в спорта. Той има нужните характер и финансова стабилност да поеме ЦСКА, защото не всеки може да издържа този клуб. Не е въпросът само да се направи отбор, в ЦСКА има много проблеми, които трябва да се изчистят. И Ганчев ги решава в момента – базата в Панчарево е ремонтирана и е уникална, стадионът ще се направи. Мисля, че той е точният човек за ЦСКА и „армейците“ ще имат успех с него.

- А на какво се дължеше вашият триумф през 1997 година?

- Първото и основно нещо е, че имаше един много добър треньор – Георги Василев. Той внесе в ЦСКА спокойствие, дисциплина и много добра организация. Имаше нужната финансова стабилност в лицето на Илия Павлов, лека му пръст, който тогава бе президент на клуба. Имахме много добър отбор с отлични футболисти и много добър колектив. За нас мачовете бяха забавление. Излизахме и знаехме, че ще победим. Изобщо не сме се притеснявали от нито един двубой тогава.

- Липсваше ли конкуренция?

- Не, в първенството имаше и други добри отбори като Левски, Ботев (Пловдив), Локомотив (София), Славия, който предишната година бе шампион. Конкуренция винаги е имало в България, но просто ние бяхме по-добри от другите.

- Тогава обаче имаше и тежки времена за ЦСКА. В предишните две години, преди дубъла, отборът не се класира за евротурнирите. Какво промени Георги Василев?

- Георги Василев е един много сериозен треньор. Той е организиран човек, който много държи на дисциплината и за мен има много големи познания във футбола. Коментирал съм с мои приятели и познати във футболните среди и не знам как на този човек не му се даде шанс да работи в националния отбор. Толкова треньори се извъртяха, а един доказан специалист, който постигна успехи с Етър, с Левски, с ЦСКА, отиде в Германия, взе един аматьорски отбор и го доведе почти до Бундеслигата, игра финал с Шалке за купата… Да не се отчитат тези успехи и да не му се даде шанс да работи в националния отбор, буди недоумение. Но имаме си ръководители, те да си решават.

- Знаем, че при него защитата винаги трябваше да бъде „желязна“. Каква бе твоята роля? Лесно ли работи по този въпрос с него?

- При него всеки футболист имаше своята задача и трябваше да си я върши, защото иначе изпадаше от отбора. Аз не съм бил нещо по-специално. Да, отделяше много внимание на защитата, но както знаем италианците тогава бяха най-голямата сила в света. Тях от деца ги учат да се защитават. Щом имаш силна отбрана, нещата се подреждат и ще спечелиш.

- Как започна твоята футболна история и каква роля има в нея баща ти, легендарният медик д-р Павел Филипов, мир на праха му?

- Имах голям късмет да имам един уникален човек за баща. Много голям човек, много добър човек, много грижовен, отдаден на футбола и на работата си. До последните си дни той беше лекар в Локомотив (София) и ходеше на работа. Уникален човек! Много ми липсва на мен лично! Във футбола като играех през годините той бе най-големият ми критик. Не ме е критикувал, но ми е казвал нещата, които не съм направил по време на мач. Даже не си спомням да ми е казвал, че нещо съм направил, както трябва. Много хубав човек беше баща ми, коментирахме с него мачове. А иначе започнах в училище. Тогава минаваха различни специалисти от различни спортове и събираха деца. Понеже бях по-висок от другите и добре сложен, ме бяха избрали за три спорта. Ходех едновременно на футбол, лека атлетика и баскетбол. Накрая лека-полека си остана футболът.

- В Сливен правиш първите си стъпки в мъжкия футбол. Разкажи ни кои бяха водещите футболисти тогава.

- Имаше практика ЦСКА и Левски да пращат младите си футболисти да се обиграват в други отбори. По това време Сливен бе такъв тим за ЦСКА. Влязохме с Христо Марашлиев в казармата и двамата ни пратиха в Сливен да играем като войници. Даже Марашлиев направи там много силен сезон, а аз не можах много да се адаптирам, защото имаше много силни играчи. Тогава играеха Данчо Лечков, Валери Вълков, Велиян Парушев, Васко Тинчев… Просто Сливен имаше много силен отбор и в същата година спечелихме купата на България, побеждавайки ЦСКА на финала. Треньор беше Людмил Горанов. Също доста сериозен специалист, много строг и дисциплиниран човек. Сливен ми даде една много добра основа за започване на футболната ми кариера.

- Минаваш и през Черно море за кратко, за да се завърнеш на „Българска армия“. Кой те трансферира в обратна посока?

- След като победихме ЦСКА на финала за купата, ме откомандироваха от Сливен и ме пратиха втората година войник в Черно море. Също много добър отбор с Илиян Илиев, Тошко Марев, Атанасов, Иван Петров – все уникални футболисти, шапка да им свалиш. Изкарах втората година от казармата във Варна, уволних се и Паро Никодимов ме върна в ЦСКА. Бях за кратко в тима и отидох за една година в Локомотив (Горна Оряховица), където също имаше много силен тим и така. Все ми се случваше да попадам в много добри отбори със страхотни футболисти. Но тогава в повечето състави имаше добри играчи.

- По-младите фенове на ЦСКА може би не си спомнят, но имаше един луд мач със Стяуа (Букурещ) за Купата на европейските шампиони. Как пропиляхте преднина от 3:1?

- Може би съжалявам най-много за този мач. Наистина тогава имахме много добър отбор. Стяуа също беше сериозен тим с играчи като Ротарио, Лакатуш, Ракита, който след това дойде в Литекс. Направихме много силен мач, поведохме с 3:1. Но второто полувреме получихме червен картон, останахме с 10 човека и Стяуа си взе своето от мача. Завършихме 3:3 и много съжалявам за този двубой. Мислехме, че в България ще ги победим без проблем. Подходихме малко по-несериозно. Спомням си тренировката в деня преди мача, в която карахме повече на емоции и на шеги. Георги Василев спря заниманието, извика ни и каза: „Утре имате много сериозен мач! Играете с много сериозен отбор!“ Според мен тогава ние, футболистите загубихме мача, не е грешка на треньора или на някой друг. В  първенството биехме с голяма лекота и това ни изигра лоша шега.

- Имаш още един паметен мач – победа над Ювентус с 3:2. Кого трябваше да пазиш тогава?

- В София трябваше да пазя Раванели. Толкова не съм тичал през живота си. Даже след 70-ата минута започнаха да ми се схващат мускулите. Ювентус имаше много силен отбор. Отпред играеха Виали, Раванели, зад тях Дел Пиеро, а на вратата - Перуци, на терена бе и Конте, сегашният треньор на Челси. Бяха уникален отбор. С Раванели се гонехме цял мач на терена в София. Направихме много силен двубой. Михтарски вкара два хубави гола, Радуканов също се разписа накрая. Победа, която ти остава за цял живот.

- Стигаме и до по-неприятния спомен – на реванша в Италия претърпя инцидент. Разкажи ни нещо повече.

- Отидохме необременени, защото тук спечелихме с 3:2. Беше много странна година…

- Беше ли излязло решението, че се анулира резултатът?

- Не беше излязло. Някой „доброжелател“ на ЦСКА беше подал информация в УЕФА, че Михтарски е бил неправилно картотекиран, но нямаше решение. Това ни помогна да няма никакво напрежение в нас. Беше много интересно, защото в първенството не вървяхме добре. Започнахме много слаб сезон, дори преди да спечелим мача с Ювентус в София, паднахме с 0:4 от Спартак (Пловдив) – отбор, от който не би трябвало да губим по принцип. Имахме настройката за добро представяне в Италия. Поведоха ни с 1:0 през първото полувреме, а аз се контузих на полувремето. Скочихме с Дел Пиеро за една топка и той ми падна на крака. Усука се глезенът ми и напуснах играта. Направихме много силно второ полувреме. До 78-ата минута имахме две ситуации. Едната си я спомням и до днес – Стойчо Стоилов, сегашният директор в ЦСКА, излезе отляво и с Михтарски бяха двама на един. Ако му беше подал, Михтарски щеше да изравни. А и трудно щяха да ни вкарат втори гол. До 78-ата минута мачът вървеше много напрегнато. Но след това Раванели се разигра… Имаше ден и вкара пет гола за 5:1. Но резултатът лъже, той не е огледало на мача, който се изигра тогава.

- Футболът ти даде шанс да играеш в Южна Корея. През 1992 година бе в Юконг Елефантс, а през 1997-ма стана част от тима на Бучеон. Изживя ли културен шок при пристигането в Азия?

- В началото ми беше много трудно да се адаптирам, защото разликата е много голяма. Все пак бях 21-годишен и ми беше доста странно. Но постепенно се адаптирах и даже в момента Южна Корея ми липсва. Създадох там много контакти, оставих много приятели, хората са много честни и почтени там. Живях много добре четири години в Южна Корея.

- На какво ниво бе футболът там в онези години?

- Първият път като отидох нивото беше полу-аматьорско. Съвсем случайно попаднах там. Една корейка търсеше защитник. С Методи Томанов, който сега е директор в Лудогорец, отидохме на проби, но там бяха много тежки тренировките. Мето вече беше на възраст и сам реши да остана аз, за което не съжалявам, защото там наистина се научих да тренирам, както трябва. Там всичко е подчинено на работата и дисциплината. По-късно се появиха футболистите с класа и техника. Тогава еше повече на сила и на мускули. Но това те калява по някакъв начин.

- А вторият път пак ли имаше замесена корейка в пътуването ти?

- Не, продължих да си поддържам контакти с отбора, но вече му бяха сменили името. Там тимовете бяха собственост на големите компании и отборите носеха името на своя спонсор. Сега вече не е така, тимовете носят името на града, от който са. Търсеха централен нападател и дойдоха да гледат ЦСКА, за да купят футболист. Аз им съдействах, настаних ги, хората седяха около 16 дни в България. Харесаха Петър Жабов, но той се оказа доста скъп за тях, защото ЦСКА поиска много пари и така взеха Димитър Иванов. Но имаха и дискове с наши мачове. Треньор тогава бе Валери Непомнячи, много голям руски специалист, който по дисковете е преценил, че му трябва човек като мен. Разбрал е, че говоря свободно корейски и така се стигна до втория ми трансфер в Корея. Вече нивото на футбола беше много по-високо и по-професионално. Заплащането също беше много голямо, след като оставих ЦСКА по времето на „Мултигруп“, когато бяха много сериозни нещата.

- Започна треньорска кариера, но като че ли твърде рано се разочарова. Защо?

- Не, не съм се разочаровал. Имах голямо желание да работя като треньор. Много хубава професия, изкарах абсолютно всички лицензи. Започнах от най-ниското ниво в школата на ЦСКА, след това през юношеските национални гарнитури, след това три години бях първо директор, а след това и треньор във Вихрен, една година бях в Калиакра. Не че съм се разочаровал, но може би характерът ми е виновен да не съм треньор. За да си треньор в България, трябва да правиш много компромиси с вижданията си и със себе си. Аз не съм точно такъв тип човек. Аз обичам да си казвам, каквото мисля, да си правя, каквото съм си решил. Усещам, че това ми е недостатък. От гледна точка на българските президенти, те дават парите и издържат отборите и съответно трябва да имат изисквания, но според мен прекалено много се мешат в работата на треньорите. Искат да са хем президенти, хем треньори, хем технически директори, да правят съставите… Моят характер не го позволява и това ми е недостатъкът. Иначе ми се работи много като треньор, но в една нормална обстановка и където наистина можеш да работиш като треньор, защото в момента тази професия не е както трябва в България. За мен треньорът трябва да отговаря за абсолютно всички спортно-технически въпроси. Не може друг да му прави селекцията, да му се водят разни футболисти, да му се мешат в състава и после да искат резултати от него. Когато отборът върви, всички са на първа линия – директори, президенти, а при загуба казват – питайте треньора защо не играят футболистите.

- За финал – нещо лично. Как е животът?

- Животът си върви, много съм си доволен от него. Единственото изключение е болката от миналата година за загубата на баща ми. Това е най-тежкият момент в живота ми до момента. Имам две големи хубави дъщери. Доволен съм от живота, не мога да се оплача.

- Пожелаваме ти в скоро време ситуацията в българския футбол да се промени – да се търсят млади специалисти, а президентите да се откажат от някои неща. Като че ли така ще е по-добре…

- По-добре ще е и футболът ще има повече успехи. Има кадърни треньори, на които им се работи и според мен трябва да се оставят да работят, за да се види – стават ли, не стават ли. Като им се мешат в работата, не може да се преценят какви са качествата на един треньор.

Следвай ни: