Тази изповед на Гатузо е интересна - за шамарите от майка му, за Газа, за шамарите по Пирло

Старши треньорът на Милан Дженаро Гатузо, който след няколко дни ще бъде край тъчлинията на "Лудогорец Арена", даде любопитно интервю пред списанието FourFourTwo. В него световният шампион разказа за детството си, а си припомни и за времето в Рейнджърс. Носорога си спомни и за шегите на Андреа Пирло, донесли много шамари на дългокосия техничар. Гатузо разказа и няколко случки с английската легенда Пол Гаскойн, който го излъгал и му купил костюми и ризи за солидна сума. Рино започва своята изповед с епизод от 80-те години на миналия век:

"За първи път видях някой да се ядосва истински, когато бях на осем или девет години. Беше майка ми. Бях залепил на стената в стаята ми плакат на Салваторе Бани. На плаката той рекламираше джапанки на Dr. Martens. Като дете харесвах много Бани, защото винаги играеше със смъкнати чорапи, тоест не си вдигаше чорапите до коленете като останалите. Това ми се струваше странно, но и привличаше вниманието ми. Фактът, че той играеше без предпазни кори ме пленяваше. Майка ми обаче ми нареди да сваля постера. Заех се да го правя, но заедно с него падна и мазилка от стената. Майка ми ме шамароса.

Никога не съм обичал да губя, дори когато играя карти с приятели! Жаждата за успех винаги е била част от моя характер. Това съм го наследил от баща ми и чичо ми, но всъщност всички от моето семейство си приличаме. Когато бях футболист, не следвах чуждите съвети, играех по мои правила. Всеки ден се хранех с едно и също: бял ориз и пилешки гърди. С години пиех само вода - не хващах дори чаша вино. Всяка вечер тичах. Преди мач ме обхващаше мания - по цяла вечер гледах телевизионни предавания или филми. Намирах време за сън в следобедите преди мачовете. Може би затова никога не съм имал някой, с когото да деля стая. Сещам се, че когато срещнахме Интер на полуфиналите в Шампионската лига през 2003 година спах две седмици на един диван. Толкова се бях вглъбил преди битката", разкрива Гатузо.

"Имах хубаво детство! Играех всеки ден на "Сан Сиро", "Уембли", "Маракана" и "Ла Бомбонера", защото бяхме кръстили така различни плажове и улички - на имената на известни стадиони. Сега времената са други. Днес децата трябва да стоят до 17:00 часа в училище, защото родителите им са на работа. Днес малчуганите играят по-малко спрямо нас едно време. В Северна Италия е още по-трудно: ако си дете там и не се запишеш в спортно училище, не ти остава почти никакъв шанс да риташ.

Преди година се случи нещо чудесно - пратих в Калабрия моя десетгодишен син Франческо. Той изкара там шест седмици и когато се върна, започна да ми разказва какво е правил, какво е играл, как е прекарал. Бяха същите истории, каквито можех да му разкажа аз от моето детство. Беше като завръщане в миналото. Когато ми е трудно, затварям очи и се връщам в онова време - при онези плажове и спомени. Живеех на улицата, докато станах на 11 години и половина. Не защото нямах семейство, а защото само така можех да играя футбол и да се сприятелявам с другите на моята възраст. В същото време, възрастните работеха по цял ден за много малко пари. Ние, децата, се забавлявахме навън", продължава легендата на "росонерите".

"На 12 години започнах да тренирам в школата на Перуджа. Там изкарах следващите пет години. През първите няколко месеца се чувствах ужасно! Бях много самотен, но стисках зъби, защото знаех, че съм на точното място за мен. Спечелихме почти всеки турнир, на който участвахме, и аз усещах, че израствам като играч. Повикаха ме в юношеския национален тим до 18 години, взехме участие в надпревара във Франция, където имаше много скаути. Така скоро поех по своя път към Рейнджърс.

В Глазгоу за първи път започнах да мисля като професионален футболист. В Перуджа бях местен играч и не се страхувах от грешки, не се замислях за много неща. В Шотландия беше много по-различно. Станах съотборник с големи имена като Бриан Лаудруп, Йонас Терн и Пол Гаскойн. Трябва да призная, че Гаскойн често ме съветваше и ми помогна много да се установя в Шотландия. Газа е известен с шегите си - например посрещна ме в Рейнджърс като свърши "работата" си в чорапите ми. Сещате се за какво говоря.

В Рейнджърс имаше правило, което бе в сила още от 50-те години на ХХ век - всеки футболист трябваше да си тръгва от тренировка по костюм и вратовръзка. А аз бях тийнейджър, трябваше да сте късметлии, за да ме видите със сако дори в неделя - тогава това не беше моят стил. Пол ме заведе при един от най-известните и скъпи шивачи в Глазгоу и ми каза да си избера седем или осем костюма. Газа ми обясни, че шивачът и клубът имат договор и мога да си избера каквито костюми искам, а парите ще се приспадат от заплатата ми през следващите месеци. Сметката излезе около 10 000 паунда. След това разбрах, че няма никакъв договор, това беше начинът на Пол да ми помогне - той плати костюмите ми със собствените си пари. Много малко хора познават този Пол Гаскойн. Сега той има проблеми с алкохола, но се стремя да се чувам често с него. Той е човек с голямо сърце. Винаги мислеше извън рамката и караше цялата съблекалня да се смее", разкрива Рино.

"Вечното дерби със Селтик беше нещо специално! Това е повече от футболен мач за местните момчета, например за Али Маккойст. Уолтър Смит ми говореше за този мач седмици по-рано. Молеше ме да не се хвърлям като звяр и да не си изкарвам картон веднага. Е, когато дербито започна, получих картон след само 20 секунди. На почивката бях силно нервиран и ударих едно от шкафчетата, получих рана на окото. Поисках смяна, защото не виждах почти нищо, но Смит ми каза, че ще ми сложат лепенка и трябва да довърша мача. Шотландците разбират така дербито. Отидох в Глазгоу с кръстче на шия, което беше подарък от майка ми. Всички ме гледаха странно, а аз се чудех какъв е проблемът, по дяволите! Бях наивен и не разбирах какво значи сблъсъкът между католици и протестанти. Никой обаче не ми е казвал да сваля кръстчето. По-късно Дик Адвокаат поиска да играя като десен бек, а аз не желаех. Това беше много разочароващо", допълва "Смелото сърце", както го наричаха феновете в Шотландия.

"Когато играех, никога не гледах записи. Никога. Сега, когато вече съм наставник, гледам това-онова и се питам, когато видя момент, в който съм избухвал, дали това наистина съм аз. Смея се, не би трябвало да плача, когато видя снимката, на която държа за гушата мениджъра на Тотнъм Джо Джордан. А на ръката ми, под капитанската лента, има нашивка Respect. Същото е със снимката, на която ръмжа на Роналдо. А той беше най-добрият футболист в света. Или когато се спречках със Златан Ибрахимович, когато играхме срещу Аякс в Шампионската лига. Мога да дам и други примери. Когато Златан дойде при нас в Милан, ни трябваше един поглед, за да се разберем. Ние бяхме различен тип футболисти с еднакъв манталитет на победители.

Карло Анчелоти беше мой наставник в продължение на много години, той ми беше като баща. Нямаше как да не го обича човек. Едно от хубавите неща, които той направи, бе партньорството между мен и Андреа Пирло. В младежките гарнитури бяхме играели заедно - той беше атакуващ халф. Именно Анчелоти го върна по-назад, близо до мен. Андреа не беше от този свят, той можеше да играе навсякъде. Много хора забравят, но Андреа можеше да тича цял ден. От гледна точка на физическата подготовка той беше звяр. Тичаше по цял мач без да се умори. Е, и аз му спестявах някой и друг километър", продължава бившият италиански национал.

"На пръв поглед може да решите, че Андреа Пирло е студен човек, тиха и затворена личност, но не е така, повярвайте ми. Той е едно чудесно копеле! Винаги намира как да се забавлява и измисля шеги. Често хората ме питат за историите, които разказа в автобиографията си. Нека ви кажа - в книгата той не е разказал и 10% от нещата, които ми е направил и които аз съм му направил на него. Не може да си представите колко шамари е "изял" от мен. Ако за всеки един шамар по Андреа получавах по един цент, сигурно сега щях да имам 1 милион евро. Андреа винаги се опитваше да ме ядоса, а това не беше трудно. С него разсмивахме групата - аз бях нервак, а той много спокоен.

Преди полуфинала в ШЛ с Манчестър Юнайтед през 2007 година другите бяха седнали да ядат сладолед. Аз не - хапвах си моя бял ориз. Казах им: "Момчета, утре имаме важен мач, концентрирайте се". За мен диетата беше важна, както разбирате. Както и да е, Масимо Одо ми се изсмя: "Стига, ние ядем сладолед, не сме луди като теб". Толкова се ядосах, че забих вилицата си в крака му. Ако се правиш на забавен и си играеш с мен, идва вилицата!

Сещам се и друго. Преди световния шампионат в Германия бяхме на подготвителен лагер. След тренировката отидох при физиотерапевта, а през това време Пирло и Даниеле Де Роси решили да ме плашат. Единият се скрил в гардероба, другият - под леглото. Идиотите ме чакали три часа, докато се върна. Изскочиха, когато тъкмо си бях легнал. След това заключих вратата и им раздадох хубав бой.

Най-голямата ми радост като футболист беше, когато станах световен шампион с Италия. Заминахме за първенството с освирквания от всеки, а ни посрещнаха като национални герои. Гледах дузпите на финала с Франция от резервната скамейка и когато скочих да се радвам, си разпрах гащетата. Затова съм по слипове на снимките, на които празнуваме. Играл съм за Милан и когато съм усещал силна болка. В мен има страст! Затова, ако някой ми предложи да стана свещеник, ще му кажа: "Съжалявам, но няма да приема", завършва 40-годишният специалист.

Следвай ни: