Двойственият Ливърпул пак оцеля на върха, но това се усеща изненада

Двойственият Ливърпул пак оцеля на върха, но това се усеща изненада

Юрген Клоп крачеше по края на терена на „Олд Трафърд” на път от съблекалнята към импровизирано журналистическо студио, когато феновете на Ливърпул го забелязаха.

Те бяха оставени в трибуната си 20-ина минути след последния съдийски сигнал, докато манчестърската полиция не постанови, че е безопасно за тях да бъдат съпроводени извън стадиона. Запълваха времето си с пеене на висок глас, ала постепенно позатихнаха, като че се опитваха да си изяснят как точно трябва да се чувстват от току-що видяното нулево равенство.

И тогава Клоп се появи. Докато се трупаха към стълбите, заобиколени от стюарди, те се обърнаха да го поздравят. „Ливърпул, на върха на лигата”, запяха. Германецът бе прекарал повечето от следобеда дълбоко намръщен, лаейки наставления към своите играчи с изригващо недоволство. Докато се приближаваше сега и разбра какво се пее обаче, постави едната си ръка на сърцето – там където е клубният герб, а с другата им помаха. Огря ги с онази пословична своя широка, топла усмивка, която се запази и при обръщането му към журналистите. И после пак стана сериозен.

Денят на Ливърпул донякъде бе същият – нещо между намръщване и усмивка. Равенството срещу Манчестър Юнайтед значеше завръщане на върха на таблицата за временното класиране, с точка пред Манчестър Сити, при 11 кръга до края. Значеше също и че играчите на Клоп вече са отхвърлили най-страховития оставащ сблъсък от програмата им – срещу отбора в най-добра форма (Юнайтед още не е побеждаван в лигата след смяната на Жозе Моуриню със Солскяер) и срещу клуба, у когото гори най-изгарящата мотивация да види как Ливърпул се проваля. Тази спечелена точка представляваше едно изчистено препятствие.

Нямаше обаче някакво всеобхватно чувство на облекчение, нито необуздана радост у гостуващите фенове. Защото тази точка представляваше също и пропусната възможност, вече трета за последните два месеца, да се тропне по масата с авторитет в битката за титлата, когато насреща бе един разкъсван от контузии отбор на Юнайтед.

Антони Марсиал и Неманя Матич въобще не бяха в групата заради контузии, а и до почивката Солскяер бе принуден да направи всичките си три смени след травмите на Андер Ерера, Хуан Мата и, сам той влязъл от пейката, Джеси Лингард. Отгоре на всичко това Маркъс Рашфорд, очевидно страдащ в огромната част от мача, трябваше да вземе няколко болкоуспокояващи на почивката, за да не остави съотборниците си с човек по-малко за цяло полувреме. Полузащитата на „червените дяволи” в продължение на повече от час се състоеше от Скот Мактоминей и Андреас Перейра – неопитни младоци, принудени да носят на крехките си рамене отговорности като за калени в битки мъже с посивели коси.

Нека го кажем ясно: Ливърпул рядко ще среща такъв Юнайтед, оголен до шушка и с толкова запълващи дупки на непривични постове играчи. Рядко съдбата ще му се усмихва така любезно на „Олд Трафърд”. Затова и тази точка е също така доказателство за провала на „червените” да се възползват от открилата им се златна възможност. Макар че целият сезон е донякъде същото нещо: неуловим, неясен, труден за обхващане и определяне, забележителен колкото с това, което липсва, толкова и с онова, което присъства.

Грубите цифри, разбира се, са свръхвпечатляващи: само една загуба в цялото първенство досега (и то въпрос на милиметри и дошло на терена на шампиона) и повече точки в клубната история откогато и да било на този етап от сезона в Премиър Лийг. Всъщност повече точки изобщо от всички на този етап от сезона, като изключим броящи се на пръстите на едната ръка отбори. „Червените” са и с най-добрата защита в страната, убедително пред Манчестър Сити по допуснати голове (Вирджил ван Дайк ще да е фаворит за всички награди за Играч на годината, рядкост за бранител), и именно Сити е единственият тим с повече голове от тях.

Най-добрият измерител обаче за това колко впечатляващ бе Ливърпул до този момент е този, че при над 2/3 изминал сезон мърсисайдци остават в класирането пред един толкова добър Сити, че неговият мениджър Джосеп Гуардиола прекара голяма част от сезона в отбиване на въпроса дали е възможен митичният и безпрецедентен квадрупъл. (Първият трофей бе отметнат в неделя с победата след дузпи над Челси във финала за Купата на лигата.) Това е един отбор, който по пътя си към титлата миналия сезон събра 100 точки, а в няколко момента през този бе определян за дори по-добър от миналогодишния. И при всичко това Ливърпул е на върха.

„Червените” обаче не изглеждат способни на онова, което се удава на „гражданите” – да побеждават с лекота. Не само срещу обезкървения Манчестър Юнайтед, а и в значителни отрязъци от сезона. Сити действа със замах, показност и неудържимост, а Ливърпул, с няколко редки изключения, сякаш се претрепва за всеки свой гол, за всяка своя точка, за всяка своя победа.

Лесното обяснение е да се посочат равенствата в последните седмици срещу Лестър, Уест Хам и сега Юнайтед и да се приеме, че напрежението си казва думата при Клоп и неговите играчи, несвикнали на стреса от битката за шампионската титла. Истината е обаче, че тези три двубоя като представяне не се различаваха особено от множество от спечелените мачове на „червените” този сезон – единствената разлика е, че те все пак някак си намираха начин да стигнат до трите точки.

Отчасти това е плод на неразбиране и на фалшивото сравняване с миналия сезон. Ливърпул е обвиняван сега, че не достига висотите от тогава, когато стигна финала на Шампионската лига и изглеждаше на моменти неконтролируем в Премиър Лийг. Паметта обаче има своите начини да ни играе номера. Ливърпул през миналия сезон далеч невинаги бе онзи вградил се в публичното съзнание образ на отбор, постоянно вземащ на абордаж съперниците. Тогава също имаше моменти на бъхтене и на безплодно биене на главата в стена. Затова и през този сезон Клоп съсредоточи усилията си върху това неговият отбор да разчита по-малко на крайностите и да не хвърля прекалено много от енергията си в преследването на мачове или в заграждането на съперниците под обсада; тренира своя тим да тича маратон, а не да прави серия от спринтове.

Точно по тази причина и днес Ливърпул е на върха на лигата; точно затова и се усеща като изненада, че Ливърпул е на върха. Колко дълго това ще продължи, вече зависи от това дали стратегията на германеца да замени издръжливостта със скоростта ще се отплати в решаващия етап от сезона; от това дали оставащите мачове на „червените” ще се определят от това, което го имат, или от онова, което го нямат.

Това си остава един двойствен сезон, който може да завърши и с мръщене, и с усмивка. Утехата за Клоп е, че изборът за това си остава в ръцете на Ливърпул. Поне засега.

Рори Смит, „Ню Йорк Таймс”

Още от Футбол свят

Виж всички