Днес в тъжния Милан положението е "всеки срещу всеки"

Докога този Милан ще продължава да се гаври с търпението на своите тифози? Колко още време ще трябва да се чака, за да видим този клуб отново на спечеленото му в историята място сред каймака в Европа и света? И то след като, поне на теория, има всичко необходимо да го стори: богат собственик, изпълнени със страст (Бобан и Малдини) и опит (Газидис) ръководители.

Отвъд самото унижение от нанесеното поражение 5:0 – най-голямото за века и въобще от 21 години насам за Милан, отвъд изумените лица на хората от ръководството по трибуните и отвъд злощастното класиране в таблицата в Серия А – в долната й половина и на цели 14 точки от зона Шампионска лига, най-точно изобразяващото чувство бе гледката от сълзите накрая на Джанлуиджи Донарума. Сълзи най-искрени като на неутешимо малко дете, което неговият треньор Джиджи Турчи без успех опитваше като грижовен баща да утеши с прегръдки.

Само на няколко метра разстояние Алехандро Гомес и Йосип Иличич подскачаха и танцуваха заедно с 20 000 пощурели от радост бергамаски. Сцена в пълен контраст с такъв мрачен за сърцата и душите следобед, какъвто малко е имало в дългата над 120 години история на „червено-черния“ клуб. Защото едно е да загубиш, съвсем друго – да загубиш по подобен начин. Да, тази Аталанта е сила, но и Милан е Милан… или поне би трябвало да бъде. А Милан според природата си не може да си позволи да пада и да бъде унижаван така.

Невъзможно е да не си зададем един въпрос след тези пет допуснати гола и след тези сълзи: как може клубът (в този си вид) наистина да си мисли, че би могъл да задържи за дългосрочен период световен талант като Донарума, чийто договор изтича само след година и половина? Или пък като Лукас Пакета, когото бившият „росонеро“ Леонардо се опитва всячески да издърпа при себе си в Пари Сен Жермен? Или пък като страхотния Тео Ернандес, чието отсъствие заради наказание срещу Аталанта се усети тъй драматично?

Колкото повече губи на терена, толкова повече Милан губи и извън него. Губи от стойността си, от привлекателността си, та заради това рискува да изгуби и без това малкото си налични истински таланти, камо ли да се пребори за нови. Всичко е свързано: представяне на терена, финанси, състав, треньор, ръководство, собственици. Всички носят вина за настоящото дъно, никой не може да бъде оправдан.

Старши треньорът Стефано Пиоли не е заплашен от уволнение, това е сигурно. Подобренията в играта, с единственото изключение от филма на ужасите в неделя, вече ги има, така че поне е ясно на всички, че проблемът не е на пейката. Разпадът в Бергамо обаче подпали чергата под хората на горните етажи на властта, под която фитилът бе нажежен отпреди това. Джан Пиеро Гасперини просто запали клечката на „червено-черното“ буре с барут и вече няма връщане назад.

Сега положението е „всеки срещу всеки“ в опит да си мият ръцете един с другия. Фразата на Звонимир Бобан, че „на пазара ще опитаме да сторим най-доброто възможно според онова, което ни позволят да сторим“, изкара от нерви „Елиът Мениджмънт“. Там е ключът към сблъсъка, защото собствениците ще контрират, че вложените за нови играчи 160 млн. евро само през 2019 г. не са малко пари, а просто са изхарчени зле.

Всички от ръководството са набелязани от „Елиът“, но това важи най-вече за техническия директор Паоло Малдини. На него тежи отговорността от изграждането на 4-тия по заплати състав в Серия А, заемащ днес в края на годината злощастното 11-о място във временното класиране. Състав, който има по по-малко от вкаран гол средно на мач (общо 16 в 17) и от когото само СПАЛ, Удинезе, Сампдория и Бреша имат по-малко отбелязани попадения.

Дотолкова е кипнало недоволството на собствениците, че различни фигури от върховете на йерархията на компанията са все по-убедени, че легендата Малдини ще стори добре да хвърли оставка. Положението на някогашния славен капитан в златната ера е все по-крехко, позицията му е все по-слаба. Както все по-слаб и крехък е и този беден, беден Дяволо, който навремето предизвикваше истинска радост или крайна ярост, а днес – само безсилен плач.

Карлос Пасерини, „Кориере дела Сера“

Следвай ни: