Интервюто с Робъртсън: Продавач или футболист – все съм си същият

Интервюто с Робъртсън: Продавач или футболист – все съм си същият

Три момента. Три клипа. Три инцидента. Три неща, заради които феновете на Ливърпул идолизират Анди Робъртсън. Три неща, на които той гледа с малко гордост и малко угризения. Три обяснения, които ще ви кажат много за него и за неумолимия дух, движещ все напред и все напред забележителния отбор на Юрген Клоп.

Първият момент: последната минута на първото полувреме на финала на световното клубно първенство. Десният бек на Фламенго Рафиня тероризира през цялото време Садио Мане, който накрая на издържа и му връща с фаул за жълт картон. Камерите хващат как Робъртсън идва да успокои съотборника си и му казва: „Не го мисли, Садио, аз ще го пипна!“. Седем минути след почивката шотландецът оставя Рафиня да лежи на тревата.

Феновете на Ливърпул обожават случката, както обожават своя Робо. Защото той е като всеки един от тях – обикновен човек, който е ходил на работа в иконичната британска верига магазини Marks & Spencer с усмивка на уста. „Бях на щандовете. Не бях достатъчно висок, за да подреждам рафтовете.“ Всяка събота е със семейството си на „Паркхед“ да гледат Селтик, после къри в индийския тейкауей, после на литургия и после у дома. Точно затова и по време на скорошната зимна ваканция не отиде в Дубай, на Сейшелите или на Малдивите, а в Глазгоу. За какво ти е слънце през зимата, нали?

„Нямаше да е добре, ако се бях върнал тук със слънчев удар, нали така?! Хе-хе. Затова и направих услуга на всички и се върнах на север да прекарам малко време на голф игрището. Хората говорят, че било приказка това как съм надраснал работата в супермаркетите, но това за мен е неуважение към хилядите работещи там хора. Та там можеш да си осигуриш напълно нормален живот! Много от тях са на трибуните на нашия стадион в почивните си дни и как да се изправя и да им кажа: „Изоставих този ужасен живот и сега съм толкова напред.“?! Разбира се, че сега ми се плаща по-добре и че съм по-щастлив, че мога да играя футбол на това ниво, отколкото да съм на щандовете, но и в другия случай пак щях да бъда все същата личност с все същия характер.

Парите не ми носят щастие, просто от 3- или 4-годишен исках да стана футболист. Това ми беше мечтата в живота. Когато си хлапе и го кажеш на глас, не го вярваш наистина. Не са много хлапетата, които са го казали и им се е сбъднало. Животът се променя. Аз съм от щастливците и се борих със зъби и нокти за мечтата си дори когато продължавах да го казвам на висок глас на 16-17 години и хората ми се присмиваха за това. Забравете за парите, забравете за всичко останало – просто исках да играя футбол всеки един ден. Ако в супермаркета ми бяха изравнили заплатата с настоящата, нямаше да се върна там. Мисля, че всички момчета в отбора са същите в това отношение. Разбира се, възможността да уредя децата си за цял живот или поне да им дам добър старт е бонус, но за мен всичко се свеждаше винаги единствено и само до това да мога да ритам топка всеки един ден.“

Феновете на Ливърпул го обожават заради това как ги представя на терена, как при всяко излизане на тревата спринтира към трибуната Коп с най-верните сред тях. Обожават го и заради това „Не го мисли, Садио, аз ще го пипна!“. Самият той обаче не е сигурен дали иска да го помнят като някаква злонамерена балтия. Това не е той. Смята обаче, че инцидентът с Рафиня говори за неукротимия дух и сърце на този колектив в Ливърпул.

„Всеки знае, че Садио понякога избухва. Аз зная как да се оправям с него и това беше моят начин да успокоя съотборник. В този мач той беше станал мишена, а след като си изкара картон, нямаше какво повече да стори по въпроса, иначе рискуваше да ни остави с човек по-малко. И през второто полувреме вече не се замеси в никакъв инцидент. Не зная дали е свързано с мен или някой друг му е говорил нещо на почивката. Аз просто правя най-доброто за моя отбор, а да имам Садио пред мен на левия фланг е най-доброто за мен и за моя отбор.

За съжаление камерите хванаха думите ми. Не исках да изглеждам такъв тип играч, но що се отнася до защитаването на съотборници, ми се ще да мисля, че и те биха ме защитили точно толкова, колкото и аз опитвам да ги защитавам. Ние сме едно семейство и ако един от нас е мишена, всички ще застанем зад гърба му. Това го има във всеки добър отбор, например в стария Манчестър Юнайтед с Рой Кийн или Арсенал с Патрик Виейра – те никога не се криеха, когато трябваше да се защитават едни други. В Манчестър Сити тази роля е за Фернандиньо. Тук ние сме братя.

Когато хората акцентират върху случката в Доха, това ме дразни леко, може би повече отколкото дразни феновете на Ливърпул. Не искам след оттеглянето ми от футбола след може би десет години хората да гледат на мен по този начин. Искам да казват: „Той игра в добър отбор и беше с голяма роля там.“ Надявам се да говорят за това, а не че съм казал няколко думи на Рафиня или че съм се изсмял в лицето на Том Дейвис.“

И така, някак естествено стигаме до втория момент. Тече първото полувреме на мърсисайдското дерби на 4 декември, което Ливърпул ще спечели с 5:2. Робъртсън връхлита върху Дейвис и при тежкото падане на двамата удря младия халф на Евертън по задната част на главата, а коментаторът вижда умисъл в действието. Съперникът се изправя, изблъсква още лежащия на тревата шотландец, който се изправя, поглежда го в лицето и му се изсмива. Следват милион повторения.

„На запис изглежда по-зле. Беше абсолютен инцидент и просто паднах. Би било интересно да видя реакциите на хората, ако бях започнал да го блъскам и да опитам да предизвикам голям бой. Голяма работа стана от това, че се опитах да реша ситуацията с усмивка. Не знаех в онзи момент, че той е толкова подразнен, но след като прегледах записа, си помислих, че на негово място и аз бих бил ядосан. Дразня се, когато хората използват случката, за да ме описват като гадняр на терена. Просто не мисля, че това, както и разни други неща, отразява същността ми. Онези, които ме познават, знаят, че съм честен. Понякога ти се налага да ходиш по ръба заради това, че си защитник, и да правиш цинични нарушения за картон. Ако ми погледнете показателите този сезон в Ливърпул, ще видите, че имам само един или два жълти картони. Това е доста добре за защитник в контрапресиращ отбор.“

Третият момент: тече първата минута на Чудото на „Анфийлд“ през май м.г. с легендарния обрат срещу Барселона. Лионел Меси спринтира напред, а Фабиньо и Робъртсън спират бяга му пред наказателното поле на Ливърпул. Меси иска фаул, ала сигнал от съдията няма. Шотландецът тръгва напред да проследи атаката на своите и после забавя за миг, като поставя двете си ръце на задната част на главата на аржентинеца и го бута. Меси поглежда нагоре, вцепенен от изненада. Вечерта е историческа, а този момент бива запомнен като символен за онова, което щеше да последва.

„Когато се върна назад във времето, принципно не изпитвам угризения за нищо, защото според мен всичко изживяно те изковава като човека, който си днес. За този момент с Меси обаче имам угризения и не обичам да го гледам. Стана ми криво, като видях записа. Всички в отбора в онзи ден бяхме възприели отношението, че нищо няма да ни спре да стигнем до финала, и създадохме съответната обстановка на стадиона.

Да постъпиш по подобен начин с най-великия футболист за всички времена… Изпитвам единствено и само уважение към него и Барселона, но ние просто влязохме в този мач с бясната жажда за чудо и бях готов да сторя и най-малкото нещо, за да спра най-добрия в света да играе на върха на възможностите си. Все пак изпитвам угризения, защото не съм такъв човек.

В онази вечер се случиха доста неща, които всъщност не помниш, защото няма и много мислене в такава ситуация. И това е напълно човешко: феновете изревават от трибуните и ти потъваш в емоцията. Изоставахме с 3:0 в полуфинал в Шампионската лига, а давахме мило и драго да поправим случилото се в Киев предната година. Съблекалнята ни беше най-шумната, в която съм бил преди мач в цялата ми кариера. Всеки можеше да види фокуса и решимостта у всички ни и аз може би прескочих границата. Феновете на Ливърпул обаче обичат прескачането на граници. Целият ни отбор днес е доста добър в представянето на клуба и града. Ливърпул е голям град на работническата класа и ние излизаме на терена и хвърляме здрав труд. Може и понякога да губим мачове, ала никой не може да постави под съмнение това, че при всяко свое излизане на терена даваме всичко от себе си.“

Робъртсън е прав. Играчи като него, Вирджил ван Дайк и Джордан Хендерсън олицетворяват връзката между играчите и общността като представители на работническата класа. Понякога в съвременния футбол остава усещането, че футболистите се дистанцират от феновете. Това обаче със сигурност не важи при този отбор на Ливърпул.

Нужни са още максимум пет победи. Още само пет победи, за да бъде подпечатана убягвалата толкова дълго титла. Въпросът сега е само в това кога ще се случи – дали у дома срещу Кристъл Палас на 21 март или пет дни по-рано в дербито с Евертън на „Гудисън Парк“. Или пък дори по-рано…

Феновете пеят в пълен глас, че ще спечелят лигата, ала Робъртсън още не е в техния мощен хор. Просто не е в стила му. Един привърженик дошъл при него, докато пазарувал в супермаркет на Мърсидайд, и го питал нали ще вземат титлата.

„Аз му отвърнах: „Засега вървим добре.“ Не исках да му давам твърде много надежди. Вижте, ние сме отбор, който обича да печели мачове и е много добър в това. Трябват ни само пет победи и вярваме, че ще успеем да ги вземем, че и още отгоре. Съзнаваме отлично в каква позиция сме. Вярваме ли обаче днес, че ще спечелим титлата? Все още не. Не и докато знакът „Шампиони“ не се издигне над главите ни.“

Оливър Холт, „Дейли Мейл“

Още от Футбол свят

Виж всички