Хранителните разстройства – все още тема табу в спорта

Хранителните разстройства – все още тема табу в спорта

Има филми, които оставят отпечатък в живота ни завинаги. За мен един от тях бе „За любовта на Нанси“ – историята на едно семейство, което се бори да спаси живота на дъщеря си – анорексичка. В детското ми съзнание завинаги се отпечата момента, в който настаненото в болница немощно момиче мести леглото и изсипва храната в дупка, която е направила в стената. Оттогава знам колко страшни са хранителните разстройства.

По-късно животът ми ме свърза със спортната журналистика, още по-късно с красивите спортове и това е тема, която срещах все по-често. Но за художествената гимнастика все още сякаш е тема табу.

Няма как следната ситуация да не ви е позната: Гимнастичка гостува в телевизионно предаване. Дежурен въпрос „Вие с какво се храните?“. И момичето или момичетата започват да обясняват как вече не сме в 80-те години, в които храната е била забранена и как по време на тренировки никоя от тях не тича с лъжица мед в случай, че друго момиче припадне от глад.

В последните години не съм чула състезателка по художествена гимнастика у нас или в чужбина да говори открито по този проблем. А това, че избягваме темата, не означава че тя не е надвиснала около нас. И затова в дни като днешния, в които четем как Александра Солдатова е опитала да се самоубие, а в болницата е диагностицирана с булимия, сме шокирани, ядосани, тъжни и като че ли малко изненадани.

Още по-малко по темата се говори в Русия. Преди няма и пет години състезателката по фигурно пързаляне Юлия Антипова почти загуби живота си в битката с анорексията и чак когато близките й помолиха публично за финансова помощ се разбра, че 16-годишното момиче има подобен проблем. Когато я приемат в болница тя тежи 25 кг. при ръст 157 см.
Две по-късно майката на олимпийската шампионка Юлия Липнитская призна, че дъщеря й се лекува в Израел от същото заболяване. „Анорексията е чумата на 21 век. За съжаление не всеки може да се справи. Съжалявам, че чаках толкова дълго, за да потърся помощ“, споделя Липнитксая по-късно.

И във фигурното пързаляне започнаха да говорят. Открито. Ясно. Без недомлъвки и полуистини. “Идваха следвашите поколения, с перфектни пропорции. Комплексирах се. Не можех да накарам краката си да станат по-дълги, но можех да направя нещо за теглото си. Треньорът ми каза, че ако сваля един килограм ще скачам по-добре, а за два месеца загубих почти една трета от теглото си“, споделя бронзовата медалистка от Световно първенство Акико Сузуки, която от 48 кг пада до 32.

„Няколко месеца мислех за самоубийство. Ако бях продължила по този начин, вероятно щях да съм мъртва“, разказва американката Грейси Голд, която наскоро направи емоционално завръщане на националното първенство. „Осъзнах, че трябва да потърся помощ от професионалисти. Но ми отне време. Когато чуех някой да се оплаква от депресия му казвах „Я се стегни“. Беше трудно да приема помощ. Бях създала този образ – ангелското лице куклата Барби, която прави и казва това, което трябва. А тя живееше на един домат и кафе за деня. Започнах като игра, всеки ден се призвиквах колко по-малко калории мога да приема, а после през уикенда изяждах по две пици една след друга. Всеки път като се погледнех в огледалото, се отвращавах от себе си“, добавя Грейси.

Проблемът при нея първа забелязва съотборничката й в националния отбор и най-голяма конкурентка Ашли Уагнер, което информира ръководството и й оказва най-голяма покрепа в процеса на намиране на себе си.

„Имам по-широки рамене от повечето фигуристки. Хората ми казваха, че съм твърде мускулеста, твърде дебела, че никога няма да успея в спорт с толкова грациозни момичета. Имаше периоди, в които не се хранех. Ако го правех, записвах всяка калория и тренирах да да я изгоря. Проблемът ми с храненето започна когато бях пети или шести клас“, признава канадката Габриел Дейлман – бронзова медалистка от Световно, отборна олимпийска шампионка.

В момента по темата с хранителните раздтройства в спорта работи докторанта по психология Д-р Рейчъл Флат. През 2010 година тя спечели националната титла на САЩ по фигурно пързаляне и участва на Олимпиадата във Ванкувър. Рейчъл никога не е била от състезателките с подходяща фигура. Докато пише дипломната си работа в „Станфорд“ тя открива, че по темата за спортната медицина и психология няма много информация. И смята, че с опита си би могла да бъде полезна.

„Самата аз страдах от тялото си като тийнейджър. Когато си под светлината на прожекторите и те съдят по това как изглеждаш – съдии и 18 000 души в залата това е голямо предизвикателство за всеки. Съдиите и треньорите ми казваха, че трябва да отслабна. На мен и много други момичета. Хората трябва да говорят за това, ние трябва да говорим открито – с медиите, семейството, другите спортисти. Ако направим тази малка стъпка напред, ако даваме повече знание, ще помогнем на много хора. Това е новата ми страст“, споделя 27-годишната Флат. Заедно с научния си ръководител д-р Синтия Булик двете разработват приложение, което ще може да дава информация навреме когато даден човек покаже наченки на хранително разстройство, планират създаване на онлайн общество, което да се бори с проблема. И подтикват всички да говорят за него.

автор: Венета Янева

,

beautyinsport.com

Още от Гимнастика

Виж всички