Армен на 50: Винаги съм мечтаел в къщата ми да има три златни медала

Юбилярът Армен Назарян даде интервю пред колегите от вестник “Тема Спорт” по повод 50-ия си рожден ден. Легендарният борец говори за началото на кариерата си, смяната на паспорта от арменски с български, олимпийските перипетии в Сидни и Атина, както и за живота след активната състезателна кариера в лицето на треньорската практика и наследството в децата му, които са тръгнали по успешния му път.

“Всичко започна в град Масис, на 10-ина километра от Ереван. Още от малък бях доста буен и моите родители трябваше да намерят начин да разходвам енергията. Беше като любов от пръв поглед, както се казва. Започнах при Роберт Нерсесян, който е трикратен европейски шампион. Бях по-дребен като ръст и телосложение, не съм бил повече от 30-ина килограма, но бях много силен, бързо учех техниките и успях да направя впечатление с уменията си. През 1987-а ме приеха в спортното училище в Ереван. Тогава с мен се захвана треньорът Роберт Асерян. При него започнах да доусъвършенствам техниките си и така продължих устрема към големите победи. Всеки ден тренирах моята запазена марка – центура. Той не може да се изпълнява от всеки, защото има много сила и техника в него. 20 години го използвах, коронна хватка, която хората винаги като видят, че се боря, казваха, че ще сложат партер и дотам е съперникът.”

“На европейското първенство в Гърция през 1994-а отидох като фаворит за титлата и напълно опрадвах това доверие. Това е първата ми европейска титла, от общо шест. И една от най-ценните, защото затвърди моята увереност и още повече ми показа, че мога да победя всеки един съперник на тепиха. В онези години бях най-добрия в категория до 52 кг. По онова време бе поставено и началото на бъдещото ми преминаване от Армения към България. Бащата на моята съпруга Инга беше президент на федерацията по борба. Тогава с националния отбор на Армения, по покана на г-н Гриша Ганчев, направихме няколко съвместни лагера в България. С националния ни отбор правехме подготовка тук, след това участвахме на европейско и световно, а аз неизменно печелех отличия. Всичко стана много бързо. От Армения не искаха да ме пускат, но аз го бях взел като решение. И не съжалявам, напротив, радвам се. Тук в България открих своята втора родина. Гриша Ганчев ме откри, идваше на различни турнири. Каза ми, че ако искам да участвам за България, мога да дойда и да стане. Така и се случи. Даде ми шанс да го направя. Обещах да взема много медали и го направих. Много се радвам, че с указ на президента Петър Стоянов и с помощта на г-н Гриша Ганчев взех българско поданство и по най-бързия начин можех да участвам на световни и европейски първенства. За Армения имах осем медала, а тук взех още 11. Спечелих олимпийски и световни титли. Още същата година, когато дойдох в България, спечелих бронз от световното първенство в Полша. След това дойде и първата ми титла, като борец от България. Тя беше на европейското първенство в Минск през 1998-а.”

“Олимпийският турнир там беше много тежък. Аз вече се борех на 58 кг, защото трябваше да продължавам да свалям много, а това беше една от най-големите ми мъки през цялата кариера. Не всички знаят, че в Сидни, когато отидох, имах спукани ребра, стисках зъби, плаках, плексит също имах. За мен това е изключително ценен медал. Емоцията беше много голяма след финала. Мечтаех да стана веднъж олимпийски шампион, а ето, че вече бях двукратен златен медалист. Веднъж за Армения и веднъж за България. Вярвам, че заслужавах да стана трикратен олимпийски шампион в Атина. Вече бях преминал в категория до 60 килограма. Спечелих бронзов медал, но за мен това бе разочарование. Бях отишъл за трета титла. Но имаше съдийски грешки, които ми попречиха, а аз също така допуснах и някои неточности. Получиха се неприятни спънки. Трябваше за няколко месеца да пренастроя играта си. Въпреки това бях много близо до титлата. Успях да удържа до Пекин, желанието ми за тази трета олимпийска титла бе наистина много голямо. Тръгнах добре там, с две победи, но след това загубих от Рахимов от Азербайджан и вече нямаше значение на кое място ще завърша. Аз бях отишъл за златен медал и нищо друго. Винаги съм казвал, че при мен невъзможни неща няма. Сърцето трябва да е голямо, да издържи на тръпката, битките, контузиите, свалянето на килограми, съдийските решения, действията на противника и всичко останало. Това беше и последното ми състезание.”

“След като се отказах от състезателна дейност изкарах 3-годишен курс, на най-високо ниво, в Международната федерация по борба. Исках да остана близо до тепиха, това е моят живот, обичам този спорт и съм правил всичко за него. Голямата ми мечта беше да спечеля трета олимпийска титла. След като не успях да го направя като състезател, исках да го направя като треньор. Работих много в това естество, винаги сме имали европейски или световни медалисти. Но мечтата ми да стана олимпийски призьор не успях да я изпълня. Бяхме готови 2020-а в Токио, но пандемията се отрази. Това отлагане с една година се отрази на момчетата. Много се надявам, че ще видя трета олимпийска титла в лицето на моите деца. Винаги съм мечтаел в къщата ми да има три златни медала. Едмонд ми обеща обаче да направи дори повече. Гриша също върви по тези стъпки. Много е важно да имаш цел и да вярваш в нея, да я следваш. Очаквам Едмонд да ме надмине. Надявам се, че и Гриша ще успее да го направи. Семейството ми е най-голямото богатство. Аз се гордея с тези три деца – Едмонд, Гриша, Инес и съпругата ми Инга. Няма по-важно от това. Младите трябва да се отдадат изцяло на спорта. Да показват уважение към треньора и към спорта. Трудът винаги се оценява, рано или късно. Трябва да имат цел и да я следват. Да се борят до последно.”