Пламен Константинов: В България сме специалисти да изядем своите

Доста време Пламен Константинов излезе от фокуса на медийното внимание у нас. 

Не защото няма какво да каже. Отборът му Локомотив (Новосибирск) се движи на второ място в руската Суперлига с една-единствена загуба и е един от основните фаворити за титлата. 

Константинов наруши мълчанието си пред „Тема Спорт”, за да вземе отношение по всички важни теми, не само във волейбола. А когато Пламен говори, е добре да го слушаме.

Г-н Константинов, работите в Русия. Започват ли санкциите върху страната да се усещат и в клуба ви?
– Засега не. Естествено има много проблеми върху много отрасли на икономиката, но при нас все още не се очакват. Те тепърва сега се въвеждат.


Какви са индикациите? Говорихте ли си с ръководството какво предстои?
– Индикациите са, че трябва да завършим сезона. Потвърдиха, че всичко останало остава в сила и успокоиха отбора с това. Няма някакъв негативизъм, стремят се да се мисли предимно за спортния резултат и да не се обсъждат политически въпроси. Имаше една среща, която да успокои състезателите и всички служители на клуба.


Т.е. реално ще имате повече яснота след края на сезона? Тогава вероятно ще седнете да говорите какво предстои?
– Естествено. Зависи от санкциите. Ако останат санкциите, които бяха наложени върху спортните клубове, състезатели, европейски турнири, тогава естествено е възможно да се преосмисли политиката на клубовете, на самата федерация. Но това зависи от бързото разрешаване на конфликта и оттам вече и регулирането и нормализирането на отношенията с всички руски организации, включително и спортни.


Виждате ли се в Русия и следващия сезон предвид всичко случващо се?
– Това до голяма степен не зависи от нас и от нашето желание. Много фактори могат да повлияят, така че трудно мога да отговоря на този въпрос в момента.


Как хората в Русия приемат това, което се случва в Украйна?
– Със сигурност за никого не е приятен този конфликт. Отношението въобще към Украйна и техния народ въобще не е лошо. Руснаците не са войнствено настроени към тях. Основният конфликт е на самите управляващи. Чуват се гласове и в едната посока, и в другата.


Как виждате развитието на събитията?
– Аз не съм военен анализатор. Имам си мнение, но в тази обстановка каквото и да се каже, дори разумно да е, не се чува. Прекалено много крясъци има от всички страни, но малко конструктивни неща се казват. Затова може би е по-добре да не се говори нищо, защото така или иначе няма да се чуе. Когато в един момент се успокоят нещата и хората имат повече информация, за да вземат страна, тогава може би и по-реално може да се съди „за” и „против”. И от двете страни върви едностранна пропаганда без да се прави опит да се разбере другата страна. Така диалог не се води и според мен трябва да се успокоят нещата и да се стигне до някаква договореност и мирно решение. Със сигурност мога да кажа, че това е провал на европейска, руска и американска дипломация. Тази война е провал за дипломацията изобщо в целия свят.


Връщаме се към волейболните въпроси. Наскоро в интервю за „Тема Спорт” Радостин Стойчев заяви, че на този спорт у нас липсва организация и принципност. Покрива ли се вашето мнение с неговото?
– Да, със сигурност организационно не сме на нивото на страните и на претенциите, които имаме към националните отбори. Естествено има опити, светлина да кажем, в нашия волейбол. Но това изисква време, инвестиции. Моментален резултат трудно може да се търси. Каквото и ръководство да има, трудно с магическа пръчка ще промени изцяло системата, така че ще е нужно повече търпение. Важно е да има ясна визия и да се знае посоката, в която се върви.


Смятате ли, че има такава?
– Това донякъде е плаващо. Водим се от настроенията и от отделни моменти, отколкото да имаме някаква ясна визия и посока на развитие, на какво ще се залага, как ще се работи с подрастващи, как ще действат треньорите, системата. Има някакви опити, но не виждам голям ефект от съвместната работа на федерация и министерството на спорта с треньорите. Ще ви дам един пример. Имаше една наредба, която задължава всички треньори да имат нужното образование. Естествено трябва е спортно – НСА или да се карат допълнителни курсове. Но това според мен не повишава квалификацията на треньорите. Приравнява ги. Не може да се сравняват треньори, които са работили по 20 години, включително и с национални отбори, с вчера завършили образованието си хора или изкарали един курс. Това е повече да кажем, че има някакво лицензиране, отколкото да направим нещо смислено. При всяко въвеждане на подобно правило трябва да има и заварено положение. И тези треньори, които са работили до момента на определено ниво, трябва да бъдат подпомагани, а не да ги караме да ходят на училище и да се занимават с неща, които няма да са им полезни. По-добре да се търси начин да ги обогатим по някакъв начин, някаква следваща стъпка. Това се разминава с моето виждане. Или казваме: „Дай да копираме италианската система ”. В крайна сметка трябва да се съобразяваме с нещата, които са у нас. Можем да вземем добри неща от другаде, добри примери, но не можем да ги копираме едно към едно. Не съм видял една система, която копирана от друго място да работи по същия начин. Трябва да се съобразяваш с местните условия, възможности, манталитет, с много неща, които влияят. Трябва да я приспособиш, не само да я копираш.


В последните години резултатите на мъжкия национален отбор не са добри. Има и по-тежък проблем – всеки нов сезон някои играчи не искат да идват, други треньорът не ги иска, при все, че нямаме избора на Русия. Защо се стига дотук според вас?
– Защото нямат стимул. Бях достатъчно време треньор на националния отбор, за да знам какво се случва. Всяка година двама искат, трима не искат. Следващата година тези трима вече искат, но други трима не искат. Така и нямах нито една година, в която всички да поискат.
Защо нямат стимул?
– Много е просто – пари от националния отбор не се взимат. Има едно финансиране, което идва от министерството, за една група състезатели, които ще вземат по 1000 лева на месец.
Не е ли националният отбор чест? Вие сте играли доста години за него.
– Те не искат да рискуват здравето и договорите си. Има един такъв манталитет, че ако има шанс да си загубим контракта си в чужбина, по-добре да не рискуваме.


Сбърка ли федерацията с избора на Силвано Пранди?
– Не мисля, че проблемът е в него. Според мен както във всички отбори имаме спадове, възходи, липса на равностойни състезатели на един пост. Мога да кажа от моя опит, че по време на моя престой най-важните състезания ги изиграхме без най-добрия диагонал, който прави разлика. И европейското в София, и олимпийската квалификация, и световното в България – без Соколов! Сега мисля, че тази година на Лигата видяхме без Цецо какви са ни възможностите. Нямаме равностойна смяна на този етап, даже близка нямаме. Практически целият резултат на един отбор зависи от един състезател в един момент. Или го има, или го няма. Ако го има, може и да има резултат. Ако го няма, няма да има резултат. В големите страни това е изравнено. Имат избор на всеки пост – по повечко състезатели. Тази година може да се окаже друг проблемният пост. Това е специфика на спорта ни и количеството състезатели, които излизат. Малка ни е основата на пирамидата. Има и още едно нещо – няма как един волейболист да играе без спиране 12 месеца на високо ниво. Който и да е той. Просто не е възможно физически.


Споменахте за това, че в нито един от сезоните нямахте пълния избор от състезатели. Смятате ли, че имате недовършена работа в България и изобщо виждате ли се някой ден отново начело?
– Не искам да звучи като оплакване. Това е част от спорта. Всички да са здрави, да са мотивирани, настроени. Естествено, че друг резултат може да има. Ако имаш малшанс с контузии, екстремни ситуации, това са неща, които не са в твоите ръце. По-жалкото е псевдопатриотизмът. По-добре кажи „Въобще не искам да играя”. Много често съм слушал, не говоря само за волейбола, „Да, за България, за знамето”, лозунги…Но когато нещо ни заболи или подпишем договор, „Ееее, няма нужда, аз ще си почивам”. Това е много често в България. Псевдопатриотизъм. Ние не си уважаваме страната. Как ще играем за нея? И това е въпрос на възпитание, въпрос на тръбене по медии. Ако щете и в обществото какво се говори постоянно – че сме най-зле, че не ставаме за нищо, че сме последни, че сме с най-лошите условия в европейския съюз, най-ниско заплащане, изходът е Терминал 2 и т.н. Как искате тогава някой да играе за страната си? С това мислене растат много хора. И става все по-трудно да ги обединиш да играем за страната си. Това нещо в нашето поколение го нямаше. Аз съм играл 17 години за националния отбор, на куц крак, болен, здрав… Извикан ли съм – не съм си и помислял друго.


Това просто вече го няма.
– Няма го, това е истината. И няма да се върне. Това са само носталгични констатации. Трябва да се намери начин как хората да се мотивират да играят за националния отбор. Единият е рестриктивен, от който всички бягат – от задължението на състезателите да играят. Другият – ако не могат да бъдат компенсирани финансово, поне да бъдат застраховани. Особено за състезателите, които имат високи договори и са доказани имена, федерацията може да им направи застраховки, които да отговорят на контрактите им поне до някаква степен. И състезателят да знае, че рискува да си загуби договора, но застраховката ще покрие определена сума. Може би тогава тези крачки назад „играя, няма да играя, рискувам, няма да рискувам”, ще бъдат по-малко. И може би повече хора ще играят по-спокойно. Този въпрос го отправям и към международната федерация. От там искат за всяко издание на Лигата на нациите да играят топ състезателите. Те трябва да имат някаква застраховка. Както казах и по-рано, няма как да играеш на пълни обороти 12 месеца. И тези хора трябва да имат поне някаква сигурност, ако с националния отбор се контузят и не могат да си изпълнят договора с клубния.


Виждате ли се изобщо да работите в България под някаква форма?
– Всичко е възможно. Ще ви кажа едно. В България ние сме специалисти да изядем своите. Наскоро имаше такъв дебат – да бъде ли треньор на националния отбор българин? Говоря за жените, защото при мъжете беше ясно, че Ники Желязков ще поеме след Пранди. Поне така беше обявено. С женския национален отбор имаше дилема. Чуха се много и различни аргументи „за” и „против”. Но в крайна сметка се избра италиански треньор. Основният довод – липсата на опит на високо ниво на българските кандидати. Аз задавам въпрос – ако сме видели един от тези кандидати на добро ниво – защо не сме го поканили да води една младежка гарнитура. За да го видим отблизо, да го видим как работи. Оправданието е: „Ами ние не знаем”. Колко треньори имаме на добро ниво в женското направление? Имаше кандидатура на Радослав Арсов и Антонина Зетова. Радо работи в едно прилично първенство вече доста години, във Франция. Не лошо първенство, не е топ, но той работи на едно добро европейско ниво. Спомням си повечето аргументи на хора от Управителния съвет „Ние не знаем, той няма опит”…Добре, защо не го поканите да води един девически отбор? Не даваме шанс на собствените си кадри. Как очакваме тези хора да се развият? Давам за пример девойките, които играха на световно първенство в Мексико. Дадоха ги на Атанас Петров, който последните 5 години се занимава с мъже. Аз, занимавайки се с мъже, не съм гледал един мач на жени. Нямам представа какво се случва там, след като работя в мъжкото направление. Две коренно различни неща. И изведнъж от мъжки отбор дадохме му един отбор на Наско. Нямам нищо против него, но той работи последните 5 години с мъже.

Петър СТОЯНОВ
, "Тема Спорт"