Игуаин така и не бе заобичан в Мадрид

Беше април 2008 г. и нещата не вървяха добре за Гонсало Игуаин. Той играеше ужасно в един мач на “Сантиаго Бернабеу”, пропускаше положение след положение и сякаш ставаше все по-раздрусан след всеки изтърван шанс. Тогава обаче дойде ново центриране и този път той се разтегна в плонж, отбелязвайки гол. Горе на източната трибуна говорителят на стадиона на Реал Мадрид се готвеше да каже на феновете всичко по въпроса.

“Игуаин вкарва – извика той радостно, правейки пауза – ... най-сетне!”

В края на последния сезон бе трудно да си представим как тези думи не кънтят в главата на Игуаин, когато призна, че иска да напусне Мадрид, вероятно с трансфер за 23 млн. паунда в Арсенал. “Никой не ми е дал нищо даром. Трябваше за всичко да се боря – каза той. – Искам да съм някъде, където наистина ме желаят.”

Времето на нападателя в Мадрид бе успешно. Той спечели три шампионски титли и вкара 107 гола в Примера с по повече от половин гол средно на мач. През 2007/08 вкара попадението, донесло титлата. В края на 2011/12, когато “белите” стигнаха рекордни 100 точки, празнуващите фенове и играчи скандираха: “Игуаин, остани!”, а Жозе Моуриньо го убеди да не напуска, когато изглеждаше, че вече е взел решението си. И все пак някъде там, в някое ъгълче на съзнанието му, винаги е имало съмнение, усещане, че някои важни хора в клуба не са убедени в него и никога няма да бъдат.

Когато Игуаин дойде през януари 2007 г., някои негови съотборници иронично му дадоха прякора Igualín (най-грубо преведено като Същия), тъй като бе точно като Роналдо. Невинаги завършваше положенията и головете не се сипеха. Вкара само два в 19 мача в първия си полусезон и осем в 25 следващата година.

Но той бе все още млад: бе пристигнал на 20 години, пресичайки Атлантика от Аржентина след изиграни само 31 двубоя. А когато все пак вкарваше голове, те бяха важни. После излетя нагоре: през 2008/09 вкара 22 в 34 срещи, а през 2009/10 – 27 в 32, което бе повече от звездната покупка Кристиано Роналдо.

Това следваше да е причина за празнуване, ала усещането бе като за нещо свършено не както трябва. Бележеше по гол на средно малко над 100 минути, а критиките не спираха. При всяко пропуснато положение му скачаха: когато уцели греда срещу Лион в Шампионска лига 2010, бе обвинен за отпадането на Мадрид.

Подобни обвинения рядко биваха отправяни към други играчи и бе трудно да избегнеш заключението, че има нещо политическо в цялата тази работа. Игуаин бе купен от Рамон Калдерон, а не от новия президент Флорентино Перес, комуто е в трън в очите и заради това, че е пряка конкуренция на галеника му Карим Бензема.

Има нещо, което може най-добре да бъде описано като лоби анти-Игуаин. Понякога атаките към него достигаха удивителна суровост, а добрата игра и вкараните голове сякаш само дразнеха още повече критиците. Той продължаваше да бележи.

После, в първия сезон на Моуриньо, контузия в гърба го извади от сметките сутринта преди Ел Класико, а накрая бе изиграл само 17 мача. В тях той вкара 10 гола, все преди гореспоменатия сблъсък. Завърна се за полуфиналите в Шампионската лига, без да е напълно в кондиция, и изигра по-малко от час общо в двете срещи.

Когато следващия сезон Мадрид взе титлата, записа 22 попадения в 35 мача, а миналия сезон – 16 в 28, като Моуриньо го въртеше с Бензема в зависимост от тактическия си замисъл: Бензема е по-техничният, Игуаин – по-старателният.

Дотогава бе останало усещането, че Моу не е напълно сигурен в никого от двамата, а неговата политика на ротация може би се бе оказала контрапродуктивна. Французинът обичайно играеше в най-големите мачове, а съмненията в някои части на клуба по отношение на аржентинеца така и не си отидоха.

Фактът, че Ел Пипита е вкарал 20 гола в 30 мача на международно ниво, нямаше особено значение за тях. Критиците на Игуаин сочеха към показателите му в ШЛ: един гол в 9 мача, 3 в 12 и 2 в 6 във всеки от последните три сезона. Посочваха също пропуските му при отпадането от Борусия (Дортмунд) – отчасти защото можеха, отчасти по инерция, отчасти защото очакваха точно това. Малко се изказа и изписа за пропуските на Месут Йозил и Роналдо.

Игуаин имаше и своите защитници, а получените критики никога не го сломиха. Той се доказа като твърд и забележително умеещ да устоява. В крайна сметка обаче се умори да плува срещу течението.

Сид Лоу, “Гардиън”