Стругарят, който покори Олимп
На 17 септември Петър Киров навърши 72 години. Сутринта кантарът показа, че тежи точно 72 кг. В Швейцария, където беше по това време, се обадиха да му честитят 72 приятели. Любопитните факти от житейската и спортната статистика на именития спортист не свършват дотук. За цялата си кариера той е спечелил 52 медала. За петнадесет сезона в голямата борба класикът нито веднъж не сменя категорията си 52 кг и отбора - "Академик". Към това - цял живот остава верен на една жена, която боготвори. Все пак през годините изкушения не липсвали. Родните ни грандове предлагали щедро кой каквото има: апартаменти, пари, служби, тежки пагони. В чужбина пък обещанието е било още по-конкретно: побеждаваш и мигом ставаш милионер. Отговорът винаги е: Не. В някаква степен той е вдъхновен от патриотизма на вече забравения сливенски боксьор Цаката. Когато емисари упорито го агитирали да остане в страната на ацтеките, той им се надсмял: "Кой, аз да остана в Мексико. Ха, ха... Мен в ЦСКА ме викат, че не отивам, та ще дойда тук". (Цаката почина в дълбока бедност, като събираше парите в тоалетната на родния си град. Но това е друга тема).
Майка ми ме молеше да спра
- Г-н професоре, каква кола карате сега?
- Фолксваген. Имах и "Алфа Ромео", но ми казаха, че това е кола за бандити, и я махнах.- Защо ви скъсаха на кандидатстудентския изпит във Висшия институт за физкултура?
- Защото не можах да покрия норматива на скок на височина. Скъсаха ме, въпреки че вече бях републикански и балкански шампион. После обаче завърших с отличен. Когато се върнах от Мексико, с риск да бъде уволнен, ректорът на ВИФ "Георги Димитров" проф. Иван Станков прекрати всички занимания, сковава импровизирана трибуна и ме качи на нея с думите: Грандовете да не чакат. Мястото на един олимпийски шампион е при нас". Това определи бъдещето ми.- Какво си спомняте от олимпиадата в Мюнхен?
- Малко преди да тръгнем за Мюнхен, бе европейското в Катовице. Бях контузен, имах отлепена костица на рамото. Не исках да участвам. Треньорът се шегува: Ще победиш с една ръка. Само че не стана. Трето място. Провалът обаче ми помогна да се взема в ръце. Закъснях с два дни за лагера. Имах причини. Някакви битови проблеми. Глобиха ме 120 лева от премиите. Сякаш нещо ме ужили. Не бях виновен. Казвам, дайте тези пари на децата от Виетнам. Тогава това беше актуално. Готвих се както никога дотогава. Тренирах като кон. Един приятел после ми каза, че в онези дни съм бил като извънземен.- В Мюнхен са ви чакали старите приятели: полякът Земан, италианец, руснак. И вие не сте им дали нито една точка? Това става точно четири години, откакто за първи път влизате в залата за борба. Звучи невероятно.
- Състезанието не е кръчма. Черпиш ме сто грама и аз трябва да ти ги върна. Победих всичките с огромно превъзходство.- И сте си дали година почивка. Изглежда почти като отказване.
- В Мюнхен наистина целунах ритуално тепиха. Казах довиждане, не сбогом. Някои не ме разбраха. Помислиха, че си тръгвам, и си отдъхнаха. След година отдих се върнах в националния. В моята категория там вече са се наредили пет души. Конкуренция. И те с нетърпение чакали да се махна. Победих ги и тръгнах за Монреал.- И там е най-нещастната ви олимпиада? Какво точно се случи?
- Нека се върна малко назад. Мнозина говорят за баба Ванга, но аз наистина бях близък с нея. Преди години с майка ми водихме там една болна жена. Още е жива. Веднъж ходих да питам дали ще имам деца. Не знам защо, но бях притеснен. Тя ме успокои. Каза, че ще ми се родят мома и ерген. Така и стана. "Ке бидеш първи в Мюнхен", добави. "Защо се тревожиш". Минаха четири години. Преди олимпиадата в Монреал имах травма и тръгнах за Рупите да я лекувам. Карам, а на шосето се е изпънал голям смок. Нямах никакво намерение да го убивам. Закачих го леко с едната гума. В огледалото видях как той бавно пролази и се скри в канавката. Нещо обаче започна да ме яде отвътре: Дали не го убих. Не сторих ли грях. Години наред майка ми ме молеше да спра. Страхуваше се за мен. Виждаше, че е тежко. Все й обещавах и продължавах.- Още един грях?
- В Монреал трябваше да спечеля трета олимпийска титла. Месеци преди това бях станал европейски шампион и бях победил всички, с които трябваше да се боря в Канада. Ще се върна пак назад. Майка ми беше много религиозна. От дете ме водеше по църквите. Веднъж отишла в близкия манастир, занесла ризи, потници, много дарове. Отчето пък й дал едно малко сребърно кръстче, което тя ми подари. Винаги когато излизах на тепиха, го слагах под трикото си, завито в кърпа. Преди да тръгна за Канада, реликвата някъде се запиля. И до днес не съм я намерил. Така че отидох без нея. Първата ми среща бе с румънеца Джанга. Равносметката от двубоите ни преди това бе 7:0 за мен. Хванахме се и още при първата хватка ръката ми изпука и се откачи. Не можех да я помръдна. Доктор Шойлев бързо ме омота с гипсов бинт. Това бе краят. Тръгнах си веднага. Като ме видя, майка се разплака: Така ли трябваше да свършиш. Беше ми мъчно, но съдба. Нищо не можеш да направиш. Още по-малко да промениш.- Приет сте в залата на славата на Оклахома. Имате блестяща кариера. Срещали ли сте се с някои от колегите си, с които сте се надборвали през годините?
- Много от тях не са живи. Има и такива, с които се срещаме. Настина няма град и село, в което да не ме познават, да не ме канят на гости. Поздравяват ме бръснари, таксиметрови шофьори, в магазина. Понякога ме питат дали не съжалявам, че съм се родил толкова рано. Не. На кого да се сърдя. По-важното е, че съм оставил диря. Девизът ми е: Животът ще покаже, хората ще кажат.- Как оценявате инициативата на вестник "Стандарт" "Чудесата в спорта"?
- Поздравявам я. Нека има такава класация, но да знаем, че миналото и настоящето не могат да се сравняват. Постиженията на шампионите в отделните периоди са различни. Това обаче ни най-малко не обезценява направеното от тях. Една такава класация безспорно е субективна. Хората имат клубни пристрастия, слабост към определен спорт или състезател. Признавам: аз същи бих искал да бъда една крачка напред. Да съм чудото. Но най-много искам да спечеля званието "честен човек". То е над всичко.в. "Стандарт"