Румяна Нейкова: Чрез спорта хората с увреждания разбират, че не са различни от останалите
Олимпийската ни шампионка в гребането основа клуб по гребане за инвалиди, търси спонсори за старт през май в Италия
Румяна Нейкова е олимпийска шампионка по гребане в дисциплината скиф от Пекин 2008. Участвала е на пет олимпиади, като има сребро в Сидни 2000 и бронз в Атина 2004. Има и две световни титли. Два пъти е спортист №1 на България – през 2002 и 2008 година. Носител е на орден „Стара планина“ I степен „за изключителен принос за развитието на физическото възпитание и спорта“. Неин съпруг е известният състезател и треньор по гребане Свилен Нейков. Имат двама сина - Емил и Марио.
- След Таня Богомилова вие сте втората българска олимпийска шампионка, която работи с хора с увреждания. При нея всичко започнало случайно. Как се получи при вас?- Отдавна исках да се занимавам с хора с увреждания. Направих подобна програма още докато се състезавах. Управителният съвет я прие и тя трябваше да стане част от федерацията по гребане. Но като активен състезател е трудно да направиш такава организация и идеята остана нереализирана. Но в края на 2012 година хвърлях жребия на финалния мач на Турнира на шампионките по тенис в „Арена Армеец”. И там едно момче в инвалидна количка – Атанас Парушев - ме дръпна за ръката и ме попита: „Госпожо Нейкова, какво стана? Щяхте да се занимавате с хора с увреждания.” Този въпрос ме жигоса и стана повод да си направя равносметка. В началото на 2013 проведохме учредително събрание, а Атанас Парушев стана заместник-председател на клуба. Председател е Виктория Димитрова, която е световна шампионка на скиф лека категория жени от 2002 година. Сега Атанас тренира с нас и е много старателен в тренировките. Всички момчета показват страхотен напредък и желание да работят. От Федерацията на слепите също искат да възобновят тренировъчния си процес, който са водили на Панчарево. - Какво ви накара да се работите с хората с увреждания? - Убедена съм, че всяко дете, всеки човек си има идол. А чрез спорта може да покажем на всички с такива проблеми, че могат да имат някаква цел. Че не се различават от останалите. Това е едно от нещата, които ме спечелиха. - Кога започнахте тренировките? - През септември 2013. Българската параолимпийска асоциация ни помогна със залата си на стадион „Васил Левски”. Това е голям напредък, защото почти няма помещения, адаптирани за тези хора – да могат да влязат в тях безпрепятствено. Навсякъде има по едно стъпало или пречка, която ги спира. Не сме имали занимания на вода, защото първо трябва да изградят определени качества. В момента тренират трима души с колички, имаме и група деца-аутисти. Хората не са много, но се занимават с огромно желание. - Колко състезатели се надявате да имате? - Искам да дойдат колкото се може повече, но много от тях няма как да излязат от домовете си и нямат транспорт до стадиона. Това е основната пречка. Сигурно мнозина искат да намерят социална среда, да се срещат с хора, които са като тях. Това би им помогнало да водят по-нормален живот. Надявам се напролет, когато отидем на Панчарево, да има повече желаещи. - Имате ли лодки? - Калин Пашов, един от директорите на „Главболгарстрой”, откликна на молбата ни за помощ и ни купи една лодка. Чакаме я да дойде. Момчетата постоянно питат кога ще е тук, защото времето е топло. Тя е адаптирана двойка скул за хора с увреждания и струва около 10 000 евро. - Как си търсите състезатели? - Няма как, те сами си препредават информацията. А и по принцип не сме афиширали инициативата си. - На колко врати почукахте, за да получите финансова помощ? - Обърнахме се само към „Главболгарстрой”. Получи се от първия път и сме страшно благодарни. Това, което правиш на тренажор, трябва да премине в състезателна лодка. След това идва новото препятствие – как и с какво състезателите ще стигнат от брега до лодката. И пак ще се надяваме на доброжелатели, за да направим подход към езерото, пристан и т.н. Въпросителните са много, но ще търсим помощ. - Името на един олимпийски шампион като че ли отваря вратите... - Ако името ми ще помогне на тези хора, бих направила всичко. Защото в тях виждам огромно желание. Три пъти в седмицата намират в тренировките нещо различно и спортът им влияе добре. Особено гребането, което е свързано с много мускулни групи. - Откъде черпите ноу-хау? - Учим се заедно от А и Б. Тези състезатели ще ни научат как се работи. След всяка тренировка правя анализ на направеното, как са им въздействали упражненията, уча се. Търся помощ и от колеги в чужбина. Обменям опит със Станислава Славова, която е треньорка в Канада. А там знаят как се правят нещата, защото имаха представители още на първото световно първенство за хора с увреждания през 2002 година в Севиля. България не е имала състезатели в гребането за хора с увреждания. Планираме участия, но без нито един лев в банковата сметка е трудно. Но ще направя всичко възможно, за да стане реалност. На 16-18 май има старт във Варезе, на който искаме да отидем. - Имате ли звезда в отбора? - В момента всички са равни, а и не е хубаво, когато се правят изкуствено звезди, без да премерили сили очи в очи. - Какви са шансовете им да станат световни или олимпийски шампиони? - На първо място зависи от това, дали наистина го искат. Защото когато говорим за световни първенства, това е друг вид спорт. Ангажираността от три пъти в седмицата по един час не е достатъчна. Ще трябва да работят най-малко три часа на ден. Сега подхождаме към заниманията аматьорски, за да трупаме опит. А един състезател, който е готов да се бори за медали, има нужда от дълги години работа. Това важи както за хората с увреждания, така и за останалите. Така че не трябва да чакаме тези състезатели да станат медалисти още през лятото. Най-големият успех за нас ще е ако участваме на такъв форум. - Как работите с децата с аутизъм? - С тях се занимава Виктория Димитрова, на стадион”Академик”. В групата й са 3 деца между 8 и 10-годишна възраст. Водят ги родители и близки. За децата е много трудно да се концентрират за две минути, а тя успява да ги накара да работят цял час. - Увличаща ли е треньорската работа с хора с увреждания? - Да. Ангажира те най-вече с това, че имаш шанс да се докажеш в нещо ново, което е много социално. - Държавата отделя много пари за елитен спорт, а средствата за деца и инвалиди не стигат. Трябва ли да се промени това? - Преди седмици свършиха олимпийските игри в Сочи и всички се питаха защо българите не взимат медали. Но това, което се случва, е отражение на действителността. Колкото и пари да се дават за високо спортно майсторство, те винаги са малко. На форум като олимпийски игри не застава състезателят Иванов или Петров. Застава държавата. А когато една държава вложи много средства, тогава наистина може да има резултати. Но средствата не трябва да се влагат само в състеталите. Те трябва да имат добри треньори, добра материална база. Ако трява да поканя елитен спортист от Англия или от Германия да тренира с мен тук, ще ме бъде срам. Иначе всеки гледа отстрани и казва „ние сме спортна нация”. Но спортна нация е тази, в която три пъти в седмицата хората спортуват. А когато един родител го прави, той дава личен пример на детето си. Няма нищо лошо децата да ходят на математика и английски, но трябва да отделят време 2-3 пъти в седмицата за спорт. - На кого разчитате за финансова подкрепа? - Разчитаме на спонсори, но и на Българската параолимпийска асоциация, на Министерството на младежда и спорта. Това са институциите, които се грижат за тези спортисти. Вече се регистрирахме в съда, предстои да станем членове на Българската федерация по гребане. Но има много въпросителни, докато се реализират всички тези мечти.Интервюто взе: Росица Стойкова