Петър Александров: ПСВ Айндховен предложи на Славия 2 млн. долара и осветление на стадиона за мен
Петър Александрвов е роден на 7 декември 1962 г. в Карлово. Юноша на местния Левски. През 1982 г. е привлечен от Славия и директно започва да бележи от “В” в “А” група. До 1989 г. вкарва 100 гола за “белите”, с което дели 4-о място във вечната ранглиста. Той е и човекът с най-много попадения за най-стария столичен клуб за един сезон - 33. Два пъти е бронзов медалист със Славия. Продаден е на белгийския Кортрейк, после преминава в немския Енерги, а през 1991 г. започва швейцарската му одисея. През 1993 г. става шампион на Швейцария с Аарау и е избран за най-добър чужденец в страната. През 1994 г. се връща за половин година у нас в любимия си Левски (София), с който става шампион и завоюва купата, след което заминава за световното в САЩ. След мондиала се настанявя за постоянно в Швейцария - става голмайстор на Суперлигата с Ксамакс (1995 г.) и Люцерн (1996 г.). Минава през Баден, връща се в Аарау, а след Кикерс Люцерн през 2002 г., на 40 г., завършва кариерата си в аматьорския Блу Стар. За националния отбор на България има 25 мача и 5 гола. Част е от златното поколение. Но в Америка не записва участие в нито един мач. Помощник-треньор е на Ролф Фрингер в ПАОК и Люцерн, както и на Красимир Балъков в Грасхопър. Асистент е на Пламен Марков в националния отбор. В момента е треньор на нападателите на Санкт Гален.
- Господин Александров, какво пречи на българския футбол да се доближи до швейцарския?
- Следя българското първенство, гледам доста от мачовете. Като видя първо на какви стадиони и терени се играе, пред толкова малко публика, направо се хващам за главата. Преди Нова година ходих на Славия – Левски и докато усетя изобщо атмосфера, че съм на футболен мач, мина много време. Агитката на Славия я нямаше. Като поведоха 1:0, видях, че има няколко слависти. Бяха дошли някакви хора, които само се закачаха с някои левскари. Атмосфера не се усеща. Доста е жалко. Когато аз играех в Славия, отборът ни нямаше този потенциал на публика като Левски и ЦСКА, но при нас поне сектор “А” и сектор “В” бяха винаги пълни. Не препълнени, ама позапълнени. Това значи 7-8 хиляди души. Днес нямаме 7-8 хиляди зрители на Левски – ЦСКА. Не знам накъде върви футболът ни. Ако погледнем Полша и Кипър, които ни бяха мерило, сега не можем да я стигнем. У нас стадиони, терени и бази – пълна трагедия. И стигаме до това, че се вземат ментета на килограм, вместо да се дава път на младите ни таланти. Имахме курс в треньорската школа, където бе повдигната и темата за младите таланти – кой помага, кой не помага. Нашите клубове нямат стратегия. А България винаги ще има таланти. Но малко да можеш нещо над средното ниво, и всеки бяга навън. Естествено, като погледнеш какви са условията навън и какви са при нас, както се казва – и без пари ще идеш. Трябва занимаващите се с футбол и особено държавата да се замислят сериозно по въпроса и да се предприемат мерки.
- Как гледат в Швейцария на българския футбол? Може би са си създали леко изкривена представа покрай нивото на Лудогорец от мачовете с Базел и предполагат, че тук нещата са доста добре?
- Футболните хора в Швейцария говориха с голям респект за Лудогорец. Особено и след като Лудогорец взе три точки от Базел в Шампионската лига. Но те не знаят точно каква е нашата действителност, мислят, че всичко е като Лудогорец. За жалост, не е. Ще бъде хубаво и другите отбори да се поучат от Лудогорец.
- Как се чувствате покрай новата работа в Швейцария?
- Отлично. Работя като треньор на всички нападатели в Санкт Гален – от първия отбор до 15-годишните. Имаме добра философия. Нямам натиск, защото съм натоварен с конкретен детайл от играта, а не с отговорност дали побеждаваме, или губим. Но да надграждаш за постигане на победите е много добро усещане – когато видиш на практика това, което учим цялата седмица, се чувстваш горд. Когато съм бил помощник-треньор, пак съм работил с нападателите, но сега имам по-точна и специфична работа. А и обучавам и по-младите.
- В България все още звучи странно да имаш отделно треньор на нападателите, на защитниците... Сякаш е приета само необходимостта от треньор на вратарите... Как е в Швейцария?
- Преди малко повече от месец се проведе първият семинар за треньори на нападателите в Швейцария. Събрахме се всички, занимаващи се с тази дейност. Повечето клубове имат треньор на нападателите. И то доста известни фигури. Примерно Адриан Кнуп е доста интересен случай – той е и вицепрезидент на Базел, но и работи с нападателите на клуба. Кубилай Тюркелмаз работи с някои от националните отбори. Стефан Шапюиза работи с нападателите в Йънг Бойс. Със сигурност ще се развие сериозно и това направление. Швейцарците обичат да развиват детайлите. От 1993 г., когато Швейцария направи реформата в детско-юношеския футбол, има ясни резултати. През 1994 г. се класираха на световно след пауза от четвърт век без достигане на финали нето на европейско, нито на световно. Юношите им до 17 г. първо станаха европейски шампиони в Дания, а през 2009 г. станаха и световни шампиони в Нигерия. През 2011 г. записаха и историческо първо участие на финал на европейско първенство за младежи – 21-годишните играха в мача за титлата с Испания. На всички по-големи първенства се класират и първия им отбор, а и юношеските гарнитури. Затова съм оптимист, че и работата с треньорите на нападателите ще бъде доразвита. И ние също ще можем да се поучим от доста неща.
- Не ви ли се работи като старши треньор?
- Честно казано, аз съм реалист и мисля, че моята сила е като треньор на нападателите и като скаут. Естествено, ако получа предложение, ще помисля върху него. Но аз знам докъде са моите възможности. Не че се подценявам, но не се и надценявам. От България никой не ме е търсил. Ако някога дойде предложение, ще го обмисля. Но не е моя самоцел да бъда старши треньор.
- Как виждате ситуацията в българския национален отбор?
- Още след предишните квалификации казах, че настоящите ще са много по-трудни. Защо? За миналите нямахме очаквания – отборът беше на дъното, Любо направи доста добри неща, стабилизира отбора, вкара дисциплина, националите ни заприличаха на отбор. Но заради това, че нямаме класа, се класирахме само на четвърто място в групата. Нямаме нито един футболист над средното ниво. Затова неуспехите не трябва да бъдат изненада. И сега намираме потвържденията, че трудно ще се надскочим, и то при наличието на очаквания. Любо изстиска лимона може би до последно. И сега се вижда, че нямаме ресурси, нямаме запас.
Млади таланти имаме, но те трябва да играят, не е достатъчно да тренират. Ако някой леко надигне глава, веднага е готов да избяга, дори знаейки, че ще иде на място, където трудно ще има шанс да играе. Аз лично не разбирам мисленето на играчи, които стоят резерви в определени отбори и не направят една крачка назад или дори две, за да се засилят и след 2-3 години да излязат по-силни от ситуацията. Ако си твърда резерва в “А” група, по-добре иди в “Б” – ако си нападател, вкарай 20 гола, докажи на себе си и другите, че има хляб в теб, и се завърни на сцената. Отколкото да се задоволяваш да си резерва, но да си казваш “аз съм футболист от “А” група”. Най-пресният пример е с Тошко Неделев. Момче с добри качества, в България му се радвахме, а в Майнц 05 не можем да го видим. Футболистите трябва да играят, независимо дали си млад, или стар. От пейката няма да покажеш какво можеш, трябва да си на терена. Не може всички да играят, но ти трябва да избереш средата си, за да можеш да се покажеш. Може би и футболистите са лошо съветвани от мениджърите.
Ще дам пример със себе си. Казах ви, аз съм реалист човек, не се имам за някой много голям футболист. Не съм играл в много големи отбори, но където съм играл, съм бил титуляр. И съм бил малко или много лидер. Играл съм на средно европейско ниво, но съм играл винаги. И това ми доставя удоволствие.
- Споменахте вашата кариера, но как всъщност започва тя, кой ви запали по футбола?
- Футболът е моят живот. Откакто се помня, съм с топката. В училище бях първият, който в междучасието организираше мачле, дори да имахме само 5 свободни минути. Но като почнах да играя в Карлово, повече бях на стадиона, отколкото в училище. Стефан Генов ми беше треньор в юноши младша възраст. За да направиш кариера, трябва да имаш и късмет. Моят късмет беше, че докато бях войник, имах шанса да заиграя в местния селски отбор. Две години служих в Крумово, където сега е летището на Пловдив. Пазех вертолетите някой да не ги открадне. Но през втората година заиграх за отбора на Крумово. И отбелязах 60 гола за годината. И досега имам много добър контакт с тогавашния треньор на отбора Георги Богданов и футболисти, с които съм играл. През първата година изобщо не бях играл футбол, само пазех вертолетите. През втората съвсем случайно се заговорихме с един старшина, казах му, че съм юноша на Карлово, а той играеше в отбора на Крумово. Покани ме да ме видят как играя, беше в приятелски мач срещу Ягодово, съседно село на Крумово. Вкарах пет гола и ме взеха в отбора. Този период ми помогна да продължа моята кариера, защото, ако не бях играл две години, може би всичко щеше да пропадне. Върнах се в Карлово. Отборът беше във “В” група. Играх само един полусезон. Първо имах предложение от Чирпан. Дори бяхме подписали договор, но го прекратих. После ме искаха от Шумен, които бяха на първо място в “Б” група и имаха амбиции да влязат в “А” група. За мен беше чест, защото футболист от „В” група го искаха Чирпан и Шумен – водещи отбори в “Б” група. Точно се бях върнал вечерта от Шумен, когато ме потърсиха Славия. След два дни ме намериха директно вкъщи. Решението не беше толкова лесно, защото те дойдоха у нас и ми казаха: “Стягай си багажа и тръгвай. Или идваш сега с нас, или оставаш тук.”
Даже вече бяха на стълбището, когато им казах: “Чакайте малко”. Събрах някои неща и така дойдох в Славия. Впоследствие разбрах, че Атанас Пържелов, който беше треньор, е пращал хора да ме гледат и по негово желание съм привлечен. Той беше човекът, който ми даде път. Дойдох преди втория полусезон и играх през всички 15 мача. Друг човек, на когото съм много благодарен, е Трендафил Терзийски – най-добрият кондиционен треньор в България. Така ми тръгна кариерата. Имало е моменти след това, когато съм бил отричан от един-двама треньори. Но аз съм горд от направеното за Славия. За 170 мача имам отбелязани 100 гола. А аз не съм човек, който изпълнява свободни удари и дузпи. Само в един сезон, когато вкарах 33, имах 4 или 5 гола от дузпи. Всички други са от игрова ситуация, с което се гордея. В Швейцария два пъти съм ставал голмайстор на първенството, и пак без дузпи и свободни удари. Ако изпълняваш и тях, можеш да има 50-60 гола повече за кариерата си.
- Кои са моментите в Славия, които няма да забравите, освен стоте гола?
- Играх с много класни футболисти. Учех се от Андрей Желязков, Чавдар Цветков, Джери Алдев и всички останали. Със Славия съм ставал два пъти балкански шампион, по това време имаше Балканска купа. Едната година на финала победихме Паниониос в два мача, а другата бихме Арджеш (Питещ). През 1985/1986 г. имаме 17 мача без загуба. Бяхме силен отбор. И конкуренти на Левски и ЦСКА. Биехме ги и тях, но малко не ни достигна да се преборим. Все пак Левски и ЦСКА по това време бяха от съвсем друг калибър. Никога не съм крил, че съм левскар. От града на Левски съм и не мога да бъда от друг отбор, но Славия ми е отборът на сърцето. Там съм израснал, утвърдил съм се, стигнал съм и в националния.
- Как се озовахте в белгийския Кортрейк, нямаше ли шанс нападател с вашите постижения да се озове в по-сериозен клуб?
- Има една интересна история. През 1987 г. бяхме на тренировъчен лагер в Холандия, със Славия ходехме там три години поред, това беше втората. Изиграх само първите 4 мача, в които отбелязах 13 гола. И после отидох на лагер с националния отбор. Тогава дойде предложение от ПСВ (Айндховен). Дори офертата я пазя още – 2 милиона долара за Славия плюс осветление от “Филипс” за стадиона. По онова време го имаше и правилото, че до 28 години не можеш да излизаш в чужбина, въпреки че се правеха изключения. Но чух, че един полковник беше казал, че аз ще получавам много пари в Холандия и няма как да стане. Представяте ли си? Изобщо не е помислил колко ще получи Славия, а не можело да стане, защото аз ще получавам много пари. Това беше причината да откажат на ПСВ. Така се случи, че две години след това, когато Кристъл Палас имаше интерес към мен, аз счупих крак в дербито срещу Левски. Това беше преломният момент в моята кариера. Тогава имах щастие в нещастието. Със счупен крак, благодарение на Андрей Желязков, аз заминах в Белгия. Тогава пък мотото беше “Да вземем каквото можем, защото не се знае той изобщо дали ще играе повече.” И ме продадоха за 250 000 долара. Така отидох в Кортрейк. Но пък си броя за късмет и шанса да съм постоянно с отбора и да наблюдавам отстрани. Те се грижеха много за мен, а аз гледах всяка тренировка, защото бях контузен. И ми стана ясно, че ако играя така, както в България, няма да имам никакъв шанс навън. Играех нападател. Това значеше, че стоиш напред и вкарваш голове. Дефанзивна работа – нула. Това е нещо, с което нашите футболисти и в днешно време имат проблем. Гледах какво правят нападателите. И си викам – ако и аз не се науча на тези неща, нямам шанс.
- Как точно Андрей Желязков убеди Кортрейк да ви купи контузен?
- Те имаха представа от мен. Бях изиграл и един добър мач за националния отбор срещу Белгия, завършихме 1:1 на “Хейзъл”. Бяха ме следили и преди това. Все пак бях вкарал 100 гола в 170 мача, което си е добър коефициент. Просто са решили, че това е моментът. И така отидох в чужбина, с което животът ми напълно се промени. След тази година в Белгия през Енерги (Котбус) отидох в Швейцария. И ето – вече 23 години, с изключение на шестте месеца в Левски точно преди световното, съм непрекъснато в Швейцария. Най-новото е, че от края на 2014 г. аз и семейството ми вече сме швейцарски граждани. По принцип след 10 години в страната можеш да подадеш документи. Но има доста условия, които не изпълнявах – трябва 5 години да си в един и същи кантон и 3 години в едно и също кметство. А аз често сменях местожителството спрямо отбора. Дъщерите ми много лесно взеха паспорти. Всъщност аз до един момент изобщо не съм и мислел да вземам швейцарско гражданство, още повече, след като и България влезе в ЕС. Но идва и един момент, който дълго съм пазил. Знам, че кой ли не е взел български паспорт, а втората ми жена, която е сръбкиня, не получи български паспорт от три опита. След третия ѝ казах: Никога няма да вземеш и скъсах абсолютно всички документи. И това е нещо, което винаги ми горчи. С Даниела сме женени от 13 години, има българска лична карта с временен адрес, Алекс е на 11 години и има български паспорт, а на нея не ѝ дават паспорт. А има хора, които преминават за месец, и получават. Но България е страната на чудесата. Понеже всяко лято сме си на почивка на нашето Черноморие, но пък за паспорт трябва другите ти документи да са от преди най-много шест месеца, винаги първо ѝ вадехме нови документи, караха я да ходи на изпит дали знае български... И три пъти ѝ отказаха паспорт. Тя ме бъзика при всеки удобен случай. Иначе конкретно решихме да си извадим швейцарски паспорти, когато преди две години трябваше да ходим в Лондон за Коледа да гледаме мачове и да се забавляваме с приятели, но тя не можеше да излети със сръбския паспорт. И синът ни плака доста, че пътуването пропада. Тази Нова година за първи път пътувахме като швейцарски граждани.
- Наложително ли бе завръщането ви в Левски, за да пътувате за световното в САЩ през 1994 г.?
- Според мен беше. И аз изпълних целта си. Предишната година бях избран за най-добър чужденец в швейцарското първенство. Станахме шампиони с посредствен отбор, какъвто е Аарау. Но за мен беше важно да се кача на самолета за Америка. Върнах се с тази идея. Но имаше и друго – да играя в Левскибеше неизпълнена мечта за мен. Малко хора знаят, че три години поред Левски ме искаше, докато бях в Славия. Дори сме разговаряли, имаше тайни срещи. По комунистическо време не трябваше да се знаят такива неща. Законът беше такъв - ако клубът не те пусне, нямаш право да преминаваш от един софийски отбор в друг. Бил съм и в апартамента на Шпайдела, бил съм и в скъпата къща на президента Лазаров в Драгалевци. Малко хора го знаят. Та години по-късно успях да сбъдна мечтата си. А и все пак играх в един от най-силните отбори на Левски. Нямахме загуба през целия сезон, спечелихме първенството и купата. За полусезона аз отбелязах 10 гола в първенството и 4 за купата. Това ми помогна да се кача на самолета за Америка и да преживея това наше златно лято.
- Вероятно зад вашето златно лято се крие и малко тъга, че не записахте нито една минута на световното?
- От една страна, може да се каже, но от друга аз съм горд, че съм бил сред 22-мата, които са постигнали най-големия успех в историята на българския футбол. Има и резерви, не може всички да играят. (Смее се.) Аз съм реалист, знам докъде мога да се простирам, докъде мога да желая. И съм позитивен човек.
- Как един позитивен човек вижда от Швейцария грозните лични нападки между негови приятели, бивши съотборници в златното поколение? Как ще коментирате раздора между Любо, Емо и Данчо?
- Само като се сетя колко хубави моменти сме преживели заедно, как всеки ден откривахме нови и нови хоризонти на щастието заедно, и сега ми става много тъжно. Намирам тази разпра между мои бивши колеги за крайно неподходяща. Те са големи мъже и можеха да седнат на една маса, за да си кажат болката право в очите. А не да го правят пред цяла България и да се излагат по този начин. Като прочетох, като гледах, бях доста изненадан. Не знам какво ги е накарало да бъдат толкова откровени, прями и открити. Сами казваме, че има неща, които са от кухнята и не трябва да излизат от нея. Ето тези неща не биваше никога да напускат кухнята. Защото този раздор ще се коментира много години. Това налага само едно негативно настроение в целия ни футбол. Жалко е, че това води до компрометиране не само на големи футболни имена, но и на личностите като хора. Жалко е, че се поставиха петна върху ореола на прекрасни футболисти, каквито рядко се раждат. Това са хората, вдигнали летвата на българския футбол до ниво, което не знам дали ще можем да стигнем.
- Наскоро бяхте в България за задължителните курсове в треньорската школа към БФС, какъв съвет бихте дали на колегите си, които практикуват у нас?
- Да се концентрират повече върху футбола и израстването на играчите, отколкото върху съдиите. Защото съдиите не са най-черните в българския футбол, убеден съм. Защото треньорите дават тона. Ако треньорът непрекъснато влиза на терена, жестикулира, обсъжда решенията, футболистите го подкрепят. По този начин публиката се нагнетява срещу съдията, играчите се настройват допълнително и страда футболът. Затова смятам, че треньорите са най-виновни за тази ситуация.
- А вие вярвате ли, че не бихте изглеждал като тях, ако се върнете в българската действителност?
- България си я обичам много. Със семейството ми задължително прекарваме лятната си почивка на Слънчев бряг. Но всеки път, когато си идвам, все повече усещам, че губя почва под краката си. Все повече се отдалечавам. Може би е и добре, че не съм получавал оферта от български отбор, имал съм само едно запитване. Сигурен съм, че ще ми бъде много трудно, ако получа предложение. Чувствам се отдалечен от истериите, които изместват фокуса от футбола, отдалечен от много привички у нас. И ако трябва да съм искрен, дори бих се замислил дали ми се връща да работя тук. Може би и за мен би било сериозен тест дали няма след време и аз да започна да реагирам като нашите треньори. Колеги ми казваха, че върна ли се, и аз ще започна да реагирам така. Аз съм убеден, че няма да е така, но никога не се знае със сигурност.
Найден Тодоров, "24 часа"