Когато в средата на 80-те години новият директор на метрото в Ню Йорк – Дейвид Гън, предприема нови, иновативни мерки за намаляването на престъпността в града, той посреща вълна от недоволство. Мнозина го критикуват и му предричат чутовен провал. Малцина са тези, които дори и насаме се осмеляват да помислят, че Гън е в състояние да промени нещо. За Дейвид обаче графитите, с които са „нашарени“ вагоните, са символ на краха в системата и докато ги има тях, според него ще има и високи нива на престъпност в града. Като човек с власт, новият директор въвежда и нова управленска структура. След като се купуват още вагони, за да се предпазят от съдбата на старите, на всяка последна спирка се откриват помещения за ремонт и почистване. Ако има и един графит, повредена седалка или скъсана тапицерия, вагонът се вади от движение, докато не се приведе в необходимия вид. В Харлем било депото на метрото и там някои влакове нощували. Гън знаел, че за поставянето на графити върху вагон са необходими три нощи: една за фон, който да изсъхне, втора за контури и трета – за окончателно оцветяване. Той умишлено оставял „творците“ да довършат своето „произведение“ на изкуството, след което нареждал всичко да се заличи. Това било ясно послание, че независимо колко труд и желание влагат, „творбите“ им няма да видят бял свят. По този начин няколко години по-късно са победени мръсотията и графитите в метрото. Методът на Гън и последвалите резултати американският журналист и автор на редица бестселъри Малкълм Гладуел нарича „повратната точка“. Моментът, в който малките неща могат да доведат до огромни, съществени промени. Промени, които впоследствие могат да се нарекат устойчиво развитие… Близо три седмици минаха, откакто националният отбор на България прибави още едно фиаско към „колоритната“ си в този аспект статистика. Кой знае какви драми нямаше, защото и предварителните очаквания, да си го кажем направо, не бяха големи. Вял, неподплатен оптимизъм, който и най-лекият морски бриз бе в състояние да отвее надалеч. След гилотинирането на иначе крехките ни мечти за Евро 2016 със загубата от Норвегия у дома ни останаха единствено критиките по адрес на президента на БФС Борислав Михайлов и свитата му и селекционера Ивайло Петев и избраниците му. Идеята ми обаче в никакъв случай не е да правя дисекция на ръководния ни футболен орган, наричан за кратко БФС, нито пък задълбочен спортно-технически анализ на представянето на отбора. Достатъчно се изписа за селекцията и стратегията на бившия старши треньор на Лудогорец, за повиканите от него футболисти – едни от тях активни, други – не толкова в последните месеци, за организацията, мотивацията и самото представяне на „лъвовете“, които, при цялото ми уважение към тях, грам не си заслужават прозвището в последните седмици. Аз, подобно на бившия директор на метрото в „Голямата ябълка“, искам да погледна от един друг ъгъл на нещата, да акцентирам върху дребните, уж незначителни на пръв поглед детайли. Защото загуба след загуба, година след година, цикъл след цикъл си хвърляме взаимно едни други пясък в очите, гледаме се и къде нарочно, къде – не, се лъжем, че играем, че правим, че подкрепяме „нещо“ си, някого си, за някаква си там цел… Първо: Защо билетите за ключов двубой като този с Норвегия са нереално високи за ситуацията, в която се намира националният отбор, и по-важното, продукцията, която ни предлага? Близо 13 хил. души се „излъгаха“ и отидоха да подкрепят „лъвовете“ в битката им с „викингите“. Веднага държа да отбележа – безплатен обяд няма и не искам да има. Пари за футбол, а и за каквото и да е друго спортно и културно мероприятие трябва да се дават. Но за всичко си има време, място и най-вече маркетингови подходи, трикове и пр. Преди да вземеш, трябва да дадеш. А във връзката „национален отбор – фенове“ на този етап не националният отбор е този, който може да даде нещо на другия. Така че, вместо 13 хил. души, които по прости сметки са генерирали около 200 хил. лева от билети при цени 40 лв. за „А“, 30 лв. за „В“ и по 10 лв. за „Б“ и „Г“ сектор, защо не един почти пълен стадион, същата сума приходи, че дори и отгоре, но при цена 20 за „А“ и 15 за „В“ (този казус в последните години важи в особено голяма степен за до болка познатите ни крайно „интересни“ сблъсъци с Малта). Напълно наясно съм, че като казвам приходи, нямам предвид печалба, тъй като БФС има множество харчове покрай повиквателните, лагерите, нощувките, командировъчните, билетите и т.н. В най-лошия случай обаче от „Иван Асен“ ще се задоволят с една истински футболна атмосфера и сериозна подкрепа от страна на феновете. А като върнат момчетата доверието у привържениците най-малкото с демонстрираното желание за промяна и дойде следващият цикъл мачове, може да се помисли отново за леко завишение на цените. Второ: Футболът бил за хората?! Е, добре де, ама за кои? За онези 3300 зрители, които видяха как Ивелин Попов извежда за последен път националния отбор с капитанската лента в „бенефисния“ за Любослав Пенев двубой срещу Малта миналия ноември ли? Или другите 40 хил., които оставиха празни местата си на „Васил Левски“? Можете ли да си представите? 3300 зрители. По една или друга причина, но в момента двубоите на ЦСКА във „В“ група генерират в пъти по-голям интерес от една европейска квалификация на България. На всички ни е ясно, че гладът в столицата за спортни и културни мероприятия е презадоволен. Сериозен интерес към националния отбор в последните години има само когато в центъра на София излязат величия като Франк Лампард и Андреа Пирло. Добре, съгласявам се. Тези двубои със световните шампиони трябва да се играят в столицата. Факт неоспорим. Самите футболни сили имат редица изисквания, които на този етап, за съжаление, нито един друг град у нас не е в състояние да изпълни. Но защо с Малта, Армения, че дори и Азербайджан, на когото ни предстои домакинство, трябва да играем в София? Нима феновете в Стара Загора не показаха, че са в състояние да създадат уникална атмосфера по време на Европейското първенство за юноши тази пролет? Дори от най-високите нива на УЕФА останаха поразени от чудесната организация, рекордния интерес и истинската фиеста, която спретнаха привържениците под Аязмото. Ами стадионът в Разград или пък този в Бургас, помоему – най-хубавият в България. И на двете места „от раз“ ще се стекат хора от Варна, Добрич, Шумен, Търговище и околността. Двубоите по традиция са от 21:45 часа. В 18:00 ч. приключваш работа, качваш се с още трима приятели в колата и след два часа си я на „Лудогорец Арена“, я на „Лазур“ и гледаш България. Подчертавам, България! Без почивни дни, без големи транспортни разходи, без нощувки по хотели или квартири на приятели и познати в столицата. Достъпно за всички. Че щом самокомпрометиралият се със скандалното си поведение Козмин Моци може да бъде такава звезда и обединителна фигура в Разград, Ивелин Попов или Станислав Манолев ли няма да съберат заедно зажаднелите за европейски футбол фенове? Пълен стадион, пък макар и в рамките от 6-7 до 12-13 хил. зрители, но с празнична атмосфера, доволни фенове, настроение, песни, скандирания. Да, вероятно ще се наложи да се „пипнат“ тук-там съоръженията, но с желание всичко става. Националният стадион също не бе готов да приеме европейските колоси Реал Мадрид и Ливърпул в двубои от груповата фаза на Шампионската лига миналата година, но с добра организация от страна на ръководството на Лудогорец и инвестиция, неколкократно пъти избита впоследствие, нещата явно могат да се уредят. За да потвърдя думите си, че в този край на страната ни интерес към футбола има и то не само на клубно ниво, ще се върна към датата 2 септември 2006 година. България гостува на Румъния в европейска квалификация. Двубоят, по една или друга причина, се игра в Костанца, който е буквално на няколко километра от българската граница. Хиляди фенове от Североизточна България изпълниха до краен предел сектора за гости, за да видят отблизо момчетата на Христо Стоичков, които стигнаха до частичен обрат и 2:2 край Черно море. А, да не забравяме и Пловдив, където строежът на ст. "Христо Ботев" ту почва, ту спира. Кога ще приключи - никой не знае, но със сигурност съоръжението, когато е готово, и обстановката ще предразполагат "трикольорите" да се изявят в най-добрата си светлина под тепетата. Публиката в Пловдив неведнъж е демонстрирала темпераментния си характер и със сигурност би се отзовала на призива за солидна подкрепа към националния отбор.Трето: Чувството за принадлежност на играчите За съжаление на софийските грандове Левски и ЦСКА, ядрото ни от национални футболисти в момента са или настоящи, или бивши кадри на Литекс и Лудогорец. Приветствам, с известни резерви, разбира се, модела на развитие и в Ловеч, и в Разград. Не искам да обиждам нито едните, нито другите, но на въпросните играчи им липсва същинското чувство за принадлежност към даден отбор, институция, идея, маса фенове, които от дълги години в добро или лошо са плътно зад любимците си. Когато въпросното чувство за принадлежност липсва, това неминуемо води до негативни последици. Страдат мотивацията, психическата настройка, влагането в срещата, а това на свой ред рефлектира и върху резултата. Самите наши футболисти, особено тези, които са натрупали опит по терените в Западна Европа и са се завърнали, неведнъж са признавали, че им е неприятно да играят пред празни трибуни. Разбира се, на местно ниво чувството за принадлежност трудно може да се коригира и компенсира, но на национално има какво да се иска. И за да се загнезди то в съзнанието на играчите, е добре да срещне сериозна подкрепа от страна на ръководните фактори. И сега, когато пиша тези редове, си спомням за първия си мач на националния отбор и препълнения „Васил Левски“. Датата е 10 септември 1997 г., а мачът – България – Русия. Близо 60 хиляди зрители драха гърла за националите и видяха как великият Трифон Иванов подпечатва с глава билетите на „трикольорите“ за Мондиала във Франция година по-късно. Можете ли да си представите? 60 хиляди на „Васил Левски“? Много трудно, навярно. Представянето на даден отбор, още повече пък национален, е сплав от фактори – технически, тактически, стратегически, но и психически, като за последния огромна отговорност носят феновете. Когато тях ги няма, няма кой да компенсира липсата на допълнителен стимул, допълнителна доза адреналин в точния момент… Четвърто: Младите да заобичат футбола! Как обаче да стане това? Едно, че родителите трудно намират време, а и желание; второ, че на стадиона не е никак безопасно; трето, че рядко има някаква, каквато и да е, организация, касаеща присъствието на най-малките и техните придружители. Толкова ли е трудно веднъж или два пъти годишно от БФС да синхронизират с няколко училища не само в София, но и в страната като цяло, програма за посещение на футболен двубой на националния отбор – представителен или младежки (там пък още по-лесно може да се случат нещата) вместо час по физическо възпитание или т.нар. „час на класния ръководител“? Ще се обособи специален сектор за децата („Лъвчетата“ са перфектни за тази цел), ще им се осигури транспорт от съответния град или училище до стадиона, свободен или символичен достъп, за да бъде всичко в рамките на спуснатите от УЕФА изисквания, шапки, шалчета или фланелки на националния отбор и т.н., и т.н. А на тях, малко или много, ако преди това не им е било, ще им стане хем хубаво, хем интересно. И когато се приберат вкъщи не само ще разкажат с въодушевление на близките си за изживяването си, което в детските очи ще е нещо грандиозно, но много от тях сами ще попитат кога пак ще играят батковците, че да ги гледат? А футболистите, каквито ще да са, са хора, сърца носят. Няма как, като видят малчуганите и чуят гласчетата им, поне малко да не се затичат и запотят заради тях… Мога още много други точки да изброя, но няма смисъл. Идеята е повече от ясна. Смисъл обаче ще има, ако някой направи първата крачка. Не ни трябват нито милионите на другите федерации и асоциации, нито схемите на Мишел Платини и Сеп Блатер. Не ни трябват и извънземни играчи от калибъра на Меси и Роналдо. На първо време ни е нужен един здрав и отрезвяващ ритник отзад на общинско и национално ниво и последвала мощна реорганизация, гарнирана с голям ентусиазъм и силно желание за промяна!