Юнайтед приравни уволнението на Ван Гаал с Панамската афера

Както показа мръснишкото изпускане към медиите на информация за уволнението на Луис ван Гаал (първо беше аут, после не беше, накрая определено беше), ПР-политиката на Манчестър Юнайтед е заседнала в Тъмните векове на Средновековието. Комуникацията на клуба с медиите бе криптична и объркваща колкото тази с панамските данъчни власти.

Вместо да постави на преден план ясни говорители, Юнайтед разбърка миш-маш чрез готови да съдействат коментатори като Пади Криранд, чиито препратки към газовите камери и атаки към почтеността на журналисти не бяха съвсем ПР-шедьовър.

Клубът не е единственият, който яростно преследва спонсорски сделки, зависими от футбол на ниво Шампионска лига. Готовността му да предъвква и изплюва мениджъри и играчи обаче, без особено внимание към чувствата на феновете, осигурява стресова среда за всички.

В Премиър Лийг днес не от клубната машина, а от мениджърите зависи менажирането на имиджа на целия клуб и на играчите му. Този провал в комуникацията е огледало на разрастващата се пропаст в доверието между собственици, играчи и фенове.

Жозе Моуриньо – почти готовият заместник на Ван Гаал, в момента се къпе в благоразположението на Глейзърови. Според някои информации, той е бил на полусъединител вече от няколко месеца, което показва колко невъзможно е било за нидерландския му предшественик да си спечели изкупление в очите на ръководството. И все пак това не гарантира на Специалния спечелване на играчите и феновете на своя страна.

В клубния футбол личността има по-голямо значение от когато и да е било преди и този сезон показа мощен контраст. От една страна имахме Нещастния, който губеше хватката си над Челси. Като се обърна срещу играчите си, трикратният шампион на Англия Моуриньо се постави над своя клуб и изигра образ на самотния мъченик.

А от другата страна стоеше Клаудио. Италианецът е неоспоримият герой на изтеклия сезон, а само преди година назначението му в Лестър бе посрещнато повсеместно с невярващо клатене на глави. „Клаудио Раниери. Сериозно?”, туитна Гари Линекър в първата от множеството си изпълнени със съмнение прокламации, за които после звездата от „Мач на деня” горко съжалява.

Цялата работа при Раниери бе, че успя да очарова собствениците на клуба. Той може и да бе в упадък в кариерата си, ала тайландската фамилия интуитивно възприе неговото виждане за Лестър.

Италианецът се възползва и от подкрепата на хитрия си агент Стийв Кътнър, който успя да вкара клиента си в сметките, когато отдавна бе отписан. Като други суперагенти, Кътнър е един от мнозината, които умеят да диктуват дневния ред от позицията си зад завесите.

Играчите в началото бяха скептични към Раниери. Каквото и да си мислите за Найджъл Пиърсън, той имаше огромното уважение на отбора си. И все пак топлото отношение на бившия треньор на Каляри и умението му да апелира към глада за победи и игра у своите футболисти, които други мениджъри пренебрегват, ги спечелиха. Останалото, както казват, е история.

Титлата на Лестър бе изведена като доказателство, че понякога добрите момчета не свършват втори. Италианският чар, пръскан и върху клуба, и върху британските медии (пресконференциите бяха пълни с настроение и самоирония), осигури добронамереност към мениджъра без значение при какъв резултат е свършил мачът на „лисиците”.

Моуриньо сега ще заложи много в Юнайтед. Той не отива там заради своя стил или чар, а защото е победител, докато Раниери контрастира, защото спечели, като постоянно намаляваше залога. „Полека, полека”, бе неговото мото и неговият подход с постепенно увеличаване на напрежението фокусира отбора му. Същото отношение бе споделено и от собствениците.

Предизвикателството да обедини вълшебния триъгълник от собственици, играчи и фенове вероятно изисква нов тип умения. Харвардската мениджмънт школа на Алекс Фъргюсън може да осигури някои полезни уроци, ала ако сезон 2015/16 показа нещо, то е, че няма универсален модел, който да приляга на всички.

Марк Борковски, City A.M.