На по бира Байерн подхожда лично към коренните си фенове

Почти 24 часа по-късно Томас Мюлер все още се смееше на филма.

Предишния ден той бе пътувал до Вагинг ам Зее – езерен курортен град дълбоко в провинция Бавария, на около 150 км източно от Мюнхен. Лятото води купища туристи там, но извън сезона селото е притаено, сънливо. Носи усещането за замразено за света място в момента.

Девствените улици се чувстваха особено празни в неделята на посещението на Мюлер. По-голямата част от населението, по всичко личеше, бе в „Щрандкурхаус” – каменностенна пивница на брега на езерото – в трескаво очакване на пристигането на героя. Той бе изпратен тук от своя клуб Байерн (Мюнхен) да се срещне и да се поздрави с членовете на Де Родн Вагинга – местния клуб на привържениците.

Тези посещения, изисквани от всеки играч на Байерн, са годишна традиция, подсказваща един изненадващо деликатен подход за масивен клуб като този – обожаван от своите поддръжници и с огромна популярност. Мюлер не се чакаше във Вагинг ам Зее до обед, ала дотогава голямата част от множеството от към 500 души вече бе в заведението от часове.

Броени минути преди той да влезе, двайсетина местни дечица, стискащи знамена, бяха наредени в почетна редица. Карнавална група от 30 души, разнасяща тромпети, туби и барабани, го съпроводи по пътеката между масите и Томас зае своето място до сцената под тътена на заглушителни аплаузи. Подадоха му бира. И после… му показаха филма.

„Когато ни казаха, че ще дойде, неколцина от нас се събраха – обясни Фолкер Хохенрайн, един от авторите на филма и президент на Де Родн Вагинга. – Мислехме какво можем да сторим, за да го почетем. Пихме по няколко питиета. Бе след полунощ. И тогава си рекохме: „Да направим филм!”

Именуван „Един ден от живота на Томас Мюлер”, филмът имаше в главната роля един позапуснат мъж на средна възраст. Човек можеше да каже, че се предполага той да е Мюлер, защото носеше хартиена маска с лицето на футболиста. Можеше също да каже, с голяма сигурност, че това бе нещо повече от лек кодош.

Хохенрайновата версия на деня на Мюлер изгради портрет на звездата по следния начин: купуване на цигари, незаконно паркиране на разпадаща се кола, задигане на продукти от супермаркет, трескава игра на тото. Докато гледаше с бира в ръка, Мюлер се усмихваше и подхилваше.

После сцената се премести към тренировъчната база. Повечето негови съотборници – Мануел Нойер, Чаби Алонсо, Артуро Видал – бяха играни като него също от излезли от форма възрастни мъже. Ролята на дребничкия капитан на Байерн Филип Лаам обаче бе възложена на мъничко дете. Към този момент вече Мюлер бе в истерия.

„Филмът бе световна класа! – каза играчът в интервю на другия ден. – Нямах представа, че са направили това, но бе върхът на сладоледа. Трябва да отиде в Холивуд! Още не съм казал на Филип за него, вместо това искам направо да му го покажа. Помолих момчетата там да ми го качат на диск или на USB. Той трябва да го види!” И пак се ухили с мисълта за реакцията на Лаам.

Мюлер очевидно се наслади на свободния си ден. Той прекара три часа във Вагинг, отговаряше на въпроси, игра игри, позира за снимки, раздаваше автографи. Нямаше антураж със себе си, освен своя брат, един член на комуникационния щаб на Байерн и дискретен охранител, но и сам би отишъл на посещението с радост: „Всъщност компания не ми трябва, мога да се оправям и сам.”

Когато го гледа във Вагинг, човек не може да открие и следа от яд, че е бил накаран да жертва ценния си свободен ден, който би могъл да прекара със своето семейство, да разхожда двата си лабрадора или да си почива след изцеждащата победа с 2:1 над Байер (Леверкузен) в събота вечерта. Мюлер не си поглеждаше часовника в очакване всичко това да приключи. „Ако постоянно се оплакваш, никога няма да се чувстваш добре. Затова си мисля: щом отидеш някъде, забавлявай се. Ако се опиташ да се насладиш на изживяването, става по-добре.”

Това са настъпателни времена за германския футбол. Макар местната Бундеслига да си остава доста зад английската Премиър Лийг като международен обхват и мащаб, тя прави всичко възможно да съкрати разстоянието.

Нейните приходи от ТВ права – и у дома, и в чужбина – изживяват бум. Топ сблъсъкът в нея – Байерн срещу Борусия (Дортмунд) – бе предаван на живо по телевизията в САЩ през ноември; няколко седмици по-късно Германската футболна федерация (DFB) обяви подписването на партньорско споразумение с китайските футболни власти, за което се водиха преговори на най-високи държавнически нива.

А Байерн, както винаги, е в авангарда. В последните години клубът стана търговски гигант: трупа повече пари от търговска активност от всеки друг клуб на света, с изключение на подпомагания от катарското правителство Пари Сен Жермен, и установи спомагателни офиси в Ню Йорк и Шанхай, за да защитава своите интереси далеч отвъд домашната си база в Бавария.

Този успех, а и този обхват, са източници на огромна гордост. Два дни преди пътуването на Мюлер до Вагинг, Байерн проведе годишната си генерална асамблея. За случая запази „Ауди Доум” – залата домакин на баскетболния отбор на клуба. За една на практика среща на управата посещаемостта бе удивителна: над 6000 члена в арената и още няколко хиляди в тента отвън, червени разпънати знамена и половината публика във фланелки на тима.

Повечето от тях бяха дошли да върнат Ули Хьонес, смятан за бащата на днешния Байерн, на поста му като президент след излежана присъда за укриване на данъци. Клубът, като мнозинството в Германия, е на своите привърженици. Членовете са с право да гласуват всички назначения. Това обаче бе случай на изкривена демокрация – Хьонес бе единственият кандидат за президент. Надлежно бе избран.

Нещо повече, те бяха дошли да се насладят на мащаба на своя любим клуб. Три часа различни фигури от ръководството прелистваха финансовите данни за годината: броя нови членове, приходите от продадени фланелки и ТВ права. Чартове и графики святкаха на голям екран и всеки от тях извлече колективна одобрителна въздишка. Някои – дори и аплодисменти.

Това бе вечер за църквата на Байерн да отпразнува построената от клуба империя, завоюваните територии, обърнатите в правата вяра хора. Това бе Байерн – корпоративният бегемот, изложен на показ и заслужено тупащ се в гърдите за своето благосъстояние и обхват.

Не че всичко това ще спира де. Жаждата за растеж на Байерн е неутолима. След изследването на САЩ и Китай сега се планира настъпление към Латинска Америка. Бе направена обиколка в предсезонната подготовка това лято в Китай, където всеки мач се показва пряко по държавната телевизия CCTV, а миналото лято прекара в САЩ. Все по-истинно звучи твърдението на Мюлер, че Октоберфест и Байерн са двете неща, с които хората по света първо свързват съвременна Германия. „Целта на клуба е да е разпрострян из цялата планета”, казва той.

Това, че всички събрали се в „Ауди Доум” привърженици (както и сгъчканите в пивницата „Щрандкурхаус”) не се чувстват отчуждени от тази непреклонна амбиция, обаче казва много за клуба. Феновете в Англия например постоянно се жалват, че техните клубове им обръщат гръб в търсенето на нови и по-бляскави пазари по света. Такива обвинения за Байерн не се чуват често и пътуването на Мюлер до Вагинг показва защо. Всяка година клубът прави лотария с участието на около 3000 фенклуба от цяла Германия и от Австрия и 30 от тях си спечелват щастието да бъдат посетени от играч, треньор или ръководител в удобен уикенд преди Рождество.

Тъй че докато Мюлер се давеше от смях с филма във Вагинг, Матс Хумелс бе в село до Нюрнберг, а Роберт Левандовски – в друго до Инголщат. Други техни съотборници също бяха пръснати по цялата страна.

Мюлер обаче несъмнено е най-привлекателната „плячка”. „Него искат като посетител от всеки фенклуб, защото е от Бавария и защото е такъв какъвто е – казва Хохенрайн. – Докато той се наслаждава на посещенията, на някои нови играчи им трябва малко време да се усетят. Тези от Испания, Бразилия или откъдето и да е в чужбина може би първоначално си казват: „Трябва да направя какво?!”.

И ако трябва да отдаде един свой свободен ден за подсилването на връзката между клуба и неговите най-близки хора, той няма нищо против. А възможността да се посмее на Филип Лаам? Тя е само бонус.

Рори Смит, „Ню Йорк Таймс”