Петте големи въпроса в скандала „Икарди”

„О, капитане! Мой капитане!”. Всички ще си спомните, мисля си, онзи епичен момент от сцена в чудесния филм на Питър Уиър… Е, сега стъпил на катедрата на мястото на харизматичния учител, изигран от Робин Уилямс, сложете Мауро Икарди, в чиито ръце Уанда Нара подава безсмъртните стихове на Уолт Уитман, и заменете студентите от академия Уелтън с интелектуалците от Курва Норд. Така можете улови същността на сюрреалната хумореска, за съжаление сътворена неумишлено, която беляза поредната психодрама в синьо-черно.

Да, скъпи мои читатели интеристи, положението е тежко, но не необратимо. Обявеното от клуба решение изглежда напълно в тона на цялата нискокласна случка: глоба, изваждане на страници от книгата, извинително писмо и никакъв помен от отнемане на лентата от капитана, който бе заплашил да докара стотина сикариос (б.пр. – убийци от латиноамериканските мафии) да влеят акъл на недоволстващите срещу него ултри.

Наложената мярка е безалкохолен коктейл, който създава у всички усещането за вдигната наздравица в чест на постигнатите победи, ала който не постига търсения ефект на опиянение у никого. Крачката назад в сравнение с изявлението на Хавиер Санети, макар и направено в жегата около мача с Каляри („Ще вземем крути мерки. Тифозите трябва да бъдат уважавани!”), е очевидна. За щастие. Както правилно отбеляза нашият колонист Луиджи Гарландо, един упадък на терена под диктовката на ултрите би представлявал свръхтежък прецедент. Вместо това е нужен внимателен анализ и премерени решения. Защото, както често се случва в комедията, дори и този фарс съдържа у себе си тъжни и дълбоки истини, от които дори могъщият Жан Джиндон, едва ли имал много поводи за усмивка тези дни, трябва да се поучи.

Да преговорим: едно момче на 23 години, на което се плащат тлъсти пачки да гони топката по тениска и гащи, решава, че е настъпил моментът да си напише автобиографията. Сто и петдесет страници истинско чудо на въображението. Заглавието „Само напред!” звучи плашещо партизански, но при все това никой от клуба не си прави труда да прояви разум и да я прочете преди излизането на пазара. Ключовата част в нея е: „Ще доведа сто престъпника от Аржентина и ще ги убият на място.” Нашият герой визира протестиращите срещу него ултри след загубата през февруари т.г. от Сасуоло. Заплашените пък забравят колко пъти са изкрещявали на Маурито „Трябва да умреш!” и приемат зле тези редове от книгата, скандират срещу капитана на стадиона, заплашват го пред дома му. Изненадващо, останалата част от стадиона освирква освиркващите и поражда съмнението: когато се говори за обидени „нерадзури” тифози, кои по-точно се имат предвид? Клубът тръгва първо много рязко, преди да поеме по пътя на компромиса. Ултрите, които в крайна сметка не са чак брутални злодеи, като че ли ще премислят, ще игнорират обекта на недоволството си и ще продължат да подкрепят отбора.

Приспиването на враждебността, да видим за колко време, не отменя въпросите. Свеждам ги до пет и ги отнасям до необичайния триумвират Гардини – Санети – Аузилио, който явно е поел командата в Интер. 1) Кой някога се е заблуждавал, че „приятен” тип като Маурито Икарди би могъл да носи наследството на Армандо Пики и Джачинто Факети? 2) Вярно или не е това, че капитанската лента е била един вид награда за преподписването на договора му? 3) Защо не е изискано предварително копие на автобиографията за изчитане и по чия вина? 4) Икарди не е Балотели, той е темпераментен, но позитивен: как ще се защити пазарната стойност на оценения това лято на 70 млн. евро играч, ако не се избегне „балотелизацията” му в очите на масите? 5) Докато се занимаваше с Маурито, Интер слезе в долната половина на таблицата с 1 точка от последните 9 възможни; клубът винаги е бил убеден в правотата на риска „Франк де Бур”, но така ли мисли да го поддържа и в предстоящите суперделикатни мачове със Саутхамптън, Аталанта и Торино?

Андреа Монти, „Гадзета дело Спорт”