Приказка за два града и техните отбори

Бягащият срещу тътрещия се отбор, спестовният срещу харчещия клуб, дивият срещу успиващия мениджър – можете откри и приложи куп контрапункти върху 197-мото издание на най-интригуващия футболен сблъсък в Англия, а вероятно и в света (ако съдим по телевизионните рейтинги). Никое противоречие обаче не е по-важното от това, което се съдържа просто в тези две имена: Ливърпул и Манчестър Юнайтед.

Това е приказка за два града, които на пръв поглед са толкова различни, а всъщност толкова подобни. Два града, които принадлежат на работническата класа, с нейните честни, твърди, непреклонни, отрудени хора и които продължават да предават тези си качества на своите най-големи футболни клубове, въпреки навлизането на мултимилиардните капитали и превръщането на играта в бляскаво крило на развлекателната индустрия. Да прощават Евертън и Манчестър Сити.

Противоборство, чиито корени са извънфутболни и лежат вместо това именно в битката за къшея хляб още от 1894 година, когато в Манчестър пускат нов корабен канал и отмъкват пристанищния бизнес от Ливърпул. Противоборство, преминало после през музикалната сцена с първоначалното надмощие на Мърсибийта с Бийтълс, Джери енд дъ Пейсмейкърс, Рори Сторм енд дъ Хърикейнс и т.н. и последвалото господство на Мадчестър с Хепи Мандейс, Стоун Роузис, Джеймс, Шарлатанс и други, за да се стигне до масовата лудост по Оейзис (нищо, че братята Галахър са фанатични фенове на Сити). Противоборство, което никога няма да умре на футболния терен. Поне докато ги има Ливърпул и Юнайтед.

Този сблъсък е далеч от блясъка, изтънчеността и политиката на испанския Класико. Когато двата червени отбора излязат на „Анфийлд” или „Олд Трафърд”, имате 100% гаранция, че ще гледате бесен футбол, остри влизания, закачки, закани и проклятия между фенове и играчи, а и вдетинени големи мъже на терена и трибуните. Такива, които ще си изкарат червен картон с обезумяло влизане за няма и минута след появата си на терена от гняв, че са останали резерви (Стивън Джерард), и които ще пробягат цялото игрище след победен гол за своя тим в последната минута, за да дразнят целия сектор с противникови поддръжници (Гари Невил). Такива, които са готови и на най-висша морална низост, надсмивайки се над отсрещните за изживяната от тях трагедия, защото в племенната война правила няма. „Или ние, или те… и няма да са те!”

Може да е тъжно, може да е глупаво, може дори да е донякъде срамно. Но е голата истина: тези два града и тези два клуба се движат точно от този механизъм на съперничество и състезателност. И обожават това. Защото то ги извежда като каймака на британския футбол с общо 46 шампионски купи на Англия и Европа.

Енергията на махалото обичайно изтласква единия за дълъг период на върха за сметка на другия, после променя положението, за да утоли жаждата, болката и устрема на стоящия „отдолу”. И ето: сега например има признаци, че Ливърпул се е запътил обратно нагоре към ш.бания си пиедестал, откъдето го свали Алекс Фъргюсън, докато Юнайтед се лута без идентичност при Глейзърови след напускането на стария шотландски великан и Дейвид Гил.