Трябва ли англичанин да е мениджър на Англия?
След 67 царствени дни начело на националния отбор на Англия със 100-процентов победен рекорд (макар и от един мач) приключи с врява и ярост престоят на Сам Алардайс на мениджърския пост. Местната Футболна асоциация е в трескав процес на намиране на постоянен заместник на Големия Сам с големите джобове, докато временно залага на мениджъра на младежите Гарет Саутгейт. И не се ограничава в търсенето си само сред англичаните – сред спряганите кандидати са германецът Ралф Рангник и французинът Арсен Венгер.
Това отново въздигна гласове на Албиона в спорове по темата бива ли чужденец да води националния им отбор. Не е ли смисълът на международния спорт именно меренето на сили между народите, питат се англичаните, без чужденци треньори и натурализирани играчи за запълване на недостигите в съставите? Какво повече от обичайното постигнаха Свен Йоран Ериксон и Фабио Капело с „трите лъва”?
В този лагер сочат за пример наличието на недоказани специалисти собствени кадри начело на големи съперници като Италия и Испания. „Скуадра адзура” е водена от Джампиеро Вентура, който има зад гърба си 18 клубни поста с три титли или в Серие С, или в Серие D, последната от тях с Лече в далечната 1996 година. „Ла роха” пък е водена от Юлен Лопетеги, прекарал лоши две години в Порто и запомнен с крушението 6:1 в Мюнхен срещу Байерн в Шампионската лига. Франция и Германия също са водени от собствени кадри – съответно Дидие Дешан и Йоахим Льов.
Дали в тези велики футболни страни биха приели англичанин да води националния им отбор, питат се още привържениците на тази теза. Как биха реагирали французите, ако „ле бльо” са тренирани и селектирани от Алън Пардю, германците – от Шон Дайш, „адзурите” – от Стийв Брюс, а испанците – от Еди Хау?
Хората с това мислене смятат, че цялото съревнование между народите има смисъл само ако е чиста проба, без примеси. Ако се изкачите на върха, вземате цялата слава; ако останете ниско долу, поемате целия позор. Всичко друго им се струва измама.
Има обаче и друг лагер, според чиито нагласи е напълно приемливо в един свят с все по-размиващи се граници и омешани народи да има чужденци селекционери или играчи в съставите им. Те изтъкват, че няма да намерите и един грък, който да се отрече от легендарната европейска купа от 2004 година само защото начело на отбора им е бил германецът Ото Рехагел (тогава другият финалист – Португалия, бе воден от бразилеца Луиж Фелипе Сколари).
Трети пък са още по-радикални и смятат генерално идеята за международен футбол за отживелица. Едно заради безвъзвратния процес на глобализация и второ заради това, че навремето националните отбори бяха цветът на футбола със съсредоточаване на най-добрите играчи на едно място, докато днес звездната концентрация е вече на клубно ниво. Според този лагер вече Шампионската лига и Премиър Лийг са истински представителните за модерния футбол турнири, а не световните и европейските финали.
А вие сред кои сте?