Майк Тайсън и Дон Кинг
Продължаваме с представянето на избрани епизоди от биографията на Майк Тайсън "Безпощадната истина". Днес ще разберете как Железния започва да работи с Дон Кинг.
Предаването 20/20 имаше обратен ефект срещу Робин и нейната майка. След като се разделихме, отидох на кеч шоу в Чикаго. Когато влязох и седнах, публиката се изправи и започна да ръкопляска. Хората идваха при мен и казваха каква грозна гадост беше сторена в шоуто на Барбара Уолтърс. Получих и доста симпатия от пичките.
„О, Боже, не мога да повярвам какво ти стори тази ужасна жена. Нека те подържа, нека ти подухам, нека се погрижа за теб”, казваха жените, които ме сваляха.
„Не, г-жо, всичко е наред. Няма нужда. Добре, можеш да го подукаш за малко, но не прекалено дълго.”, отвръщах. Цялата онази година беше лудница.
Бях тежко наранен от връзката. Имах си работа със студени шаврантии. Това беше първата ми връзка. Исках просто да я зачеркна, но любовта оставя черен отпечатък върху сърцето. Наистина те белязва. Но трябваше да се възползвам от възможностите, за да продължа развитието си като личност. Точно за това става въпрос в живота. Вестниците винаги ми служеха като отдушник. Един журналист от Чикаго Сън Таймс ме попита за Робин и нейната майка.
„Те нито харесват, нито уважават черните хора, но ги използват. Ако чуете как говорят за черните, бихте си помислили, че живеят с Ку-клус-клан – казах. – Мислят се за кралски особи. Срамно е, че тя и нейната майка толкова много искаха да бъдат бели. Опитваха се да ме откъснат от хората, с които съм израстнал и да ме хвърлят в тяхната представа за висше общество.”
Правех промени в моя живот на всички фронтове. Технически Бил продължаваше да ме менажира, но беше извън картината. Може би нещата щяха да са различни, ако Джими беше все още жив. След като почина, никой не можеше да ме спре. Правех каквото исках. Когато върна поглед назад, не смятам че Джими и Бил бяха лоши. Мисля, че бяха бизнесмени и бяха по-отракани в сравнение с мен. Изобщо не разбирах какво се случваше, а те се възползваха от това. Те бяха откачени на тема контрол. Колкото повече остарявах, толкова повече исках свобода. Желаех да правя мои, собствени неща. Нямаше значение дали ще се проваля или ще успея. Просто исках да го правя по моя начин.
И тогава се забърках с другото лайно - Дон Кинг. Дон беше отвратителен, слузест, влечугоподобен шибаняк. Предполагаше се, че ще бъде моят черен брат, но той просто беше един злодей. Щеше да ме наставлява, но единствената му цел бяха парите. Беше наистина алчен човек. Мислех, че можех да се справя с някой като Дон Кинг, но той ме надхитри. Изобщо не бях на нивото на този човек.
Срещнах Дон благодарение на Джими и Кейтън. Забъркването ми с Дон беше основно тяхна грешка. Ако се замислите върху това, Джими и останалите момчета оставиха Дон да разбере колко слабо ме контролираха. Позволиха му да влезе в нашия бизнес и той вида един шанс. Без да звучи егоистично, цялата суматоха около Тайсън беше прекалено много за Джими и Бил. Вероятно беше прекалено голяма дори и за Къс. Те никога не бяха виждали нещо подобно на мен. Никой в цялата история на бокса не беше правил толкова много пари за такъв кратък период от време, както аз.
Не знам дали щеше да се справи с това нещо. Бях като някоя наистина гореща и красива кучка, която всеки иска да чука. Разбирате какво имам предвид? Точно по тозиначин Дон стигна до мен, но ако не беше Дон вероятно щеше да бъде Боб Аръм или някой друг. Без Къс и Джим, които вече ги нямаше, не ми пукаше за никой от останалите. Затова си казах – които дадат най-много от всички искани от мен неща, ще бъдат избрани. Това се превърна в игра. Всички мислеха за себе си. Защо да не помисля и аз за мен. Всичките приятели от квартала така или иначе бяха или мъртви, или умираха. Затова се опитвах да се забавлявам. Не очаквах да живея дълго. Бях прекалено раздразнителен. Ако ме хванехте в някое от моите разразнени настроения, можеше да бъдете застреляни. Живеех във въображаем свят. Пътувах от страна в страна, спях с красиви чужденки. Всичко това започна да ми струва скъпо.
Дон ми даде свободата да правя каквото искам. Той се занимаваше с бизнеса и правеше сделки зад гърба ми, но аз не бях неговата кучка. Много хитро ми втълпяваше внушанието, че ние с него бяхме срещу останалия свят.
„чернокож, бял, чернокож, бял”, непрекъснато лееше някакви глупости, че белите шибаняци не били добри и щели да убият всички нас. В интерес на истината започнах да вярвам на част от неговите тъпотии. Дори се забавлявах с тези работи. Той зарази цялото ми житейско виждане.
Всеки можеше да погледне Дон с неговата коса, голямата уста, пищния гето стил и да види как той беше един откачен шибаняк. По това време бях объркан. Шегата настрана, но ако Къс беше жив, щеше да отиде при Кинг, за да ме промотира. Къс мразеше съперника на Кинг - Боб Аръм. Не знам защо. Не смятам, че Аръм беше по-лош от Дон, но Къс ми беше казал: „Никой не може да бъде по-лош от Аръм.”
Получих сериозни критики, защото избрах Дон. Една вечер бях с моя приятел Брайън Хемъл в Кълъмбъс. Де Ниро беше там. Седеше на една маса, а Брайън и аз стояхме близо до него. Брайън ми беше бесен, защото бях подписал с Кинг.
„Какво, мамка му правиш, замесвайки се с Дон Кинг”, почти викаше той. Той не го казваше заради Де Ниро, но Боби можеше да чуе всяка дума.
„Знаеш ли колко много черни боксьори е ограбил? Познаваш историята.”
„Брайън, имам толкова много пари. Изобщо не ми дреме”, отвърнах.
И наистина не ми дремеше по това време. Нямах представа колко дълго ще продължи това приключение. Просто живеех ден за ден. Но знаех, че обожавам да съм шампион. Усещах, че никой не можеше да се представи по-добре на мое място. Щях да разруша всичко, което се изправи пред мен. Ако се занимаваш със същото нещо като мен и сме в една категория, значи си мъртъв. Цялата ми работа се състоеше в това да наранявам хората. Джим и Бил се опитаха да укротят това, но Дон беше част от програмата. Когато започнах да движа с Дон и бум - общественото възприятие за мен се промени. Сега бях лошото момче. През октомври 1988-а Дон ме взе във Венецуела за конгреса на Световната боксова асоциация. След това отидохме в Мексико за кръщенето на сина на Хулио Чавес (Хулио Сезар Чавес е един от най-легендарните мексикански боксьори). Това пътуване беше истинско разбулване за мен. Направихме еднодневна екскурзия до пирамидите и едно малко хлапе дойде при мен, за да проси.
“Не Майк, не им давай пари”, казаха гидовете, които бяха с нас. Но как можех да не го направя? Сто долара беше нищо за мен, но те значеха всичко за детето. Затова му дадох парите, а той беше толкова благодарен. Мислех си, уау, това е добро хлапе. Пипнах косата му, а тя беше твърда като камък. Усещаше се сякаш не беше мил своята коса с години. С косата му можеш да нараниш някой. След това отидохме в Кулиакан и видях още хлапета, които просеха. Купих дрехи на едно от хлапетата и следващото нещо, което разбрах беше, че той доведе още трима приятели. След това още двайсет братовчеди дойдоха за дрехи.
Точно за това харесах онова хлапе. Той никога не идваше само за себе си. Винаги водеше приятели и роднини и всеки път им купувах необходимите неща. Беше точно като в Бруклин, където купувах кецове за хлапетата от улицата. Тези мексикански хлапета никога не бяха напускали Куликан. Обличах ги и всички заедно движехме. Имах толкова много пари, а дрехите, които купувах, бяха толкова евтини. Някак си разбираш, че ще отидеш в ада, ако не си похарчил пари за онези деца. Докато дойде време да замина бяхме направили банда от над петдесет деца, които бяха модерно облечени.