Пролетта на 1996 година. България е в трескава подготовка за предстоящото си историческо първо участие на европейски футболни финали. „Лъвовете“ ни, предвождани от кавалера на „Златната топка“ Христо Стоичков, продължават да пишат история след героичното си представяне на Мондиал’94 в Щатите. „Четвъртите в света“ от „лудото американско лято“ постигат невероятен обрат от 0:2 до 3:2 над Германия на „Васил Левски“ само няколко месеца по-рано и след като заемат второто място в квалификационна Група 7, непосредствено след Бундестима, всички в татковината ни очакват невиждан, „златен“ подвиг от тях на Острова. По това време някъде, на близо 5 хиляди километра на север от България, насред нищото в Атлантическия океан, между Гренландия и Шотландия, в една островна държава с население от едва 320 хиляди души едно 17-годишно момче, чийто талант подобно на пролетта тъкмо е започнал да „разцъфва“, е изпратено от старши треньора си Логи Олафсон да загрява малко преди да направи своя исторически дебют с националната фланелка на родината си в приятелския двубой с Естония. Никому познатият до този момент Ейдур Гудьонсен не просто ще влезе в игра за Исландия, а ще го направи по начин, по който ще се увековечи в историята – ще замени собствения си баща Арнор, един от малцината големи исландски футболисти, направил кариера зад граница в белгийския Андерлехт и френския Бордо... ...лятото на 2016-а, 20 години по-късно. Няма и помен от онзи невръстен младеж, който с трепет в сърцето загрява край тъчлинията, очаквайки да се появи за първи път в игра за своята родина. Няма и помен от тежките мигове в ПСВ Айндховен в началото на бляскавата му кариера. Няма и помен от невзрачното представяне на Исландия, от безнадеждните им резултати в европейски и световни квалификации, от епизодичните им победи в официални двубои, които съвпадат с редките изригвания на каращия дори и логопедите да се запъват при произнасяне на името му вулкан Ейяфятлайокутъл... Няма обаче и помен от приказното представяне на България в средата на 90-те, от смелите мечти на родните фенове, от големите футболисти, тежките характери, сладките победи и великите мигове, прославили надлъж и нашир родината ни. Исландия вече е в елита на Европа без значение дали щеше да си пробие, или не, път до 1/8-финалите на Евро 2016. Островитяните, които си спечелиха билети за най-големия футболен форум на Стария континент със седем точки повече от „катастрофиралия“ в квалификациите първенец от Евро’88 Холандия, се превърнаха в най-малката страна, която някога се е класирала на подобно голямо първенство, и първата, която е с население под 1 милион жители. Дори и Ел Салвадор, чийто футболен тим бе размазан с 1:10 в първия си двубой на Мондиал’82 в Испания, е с население от 4 милиона души, а Уелс, който цели 58 години чака да се класира отново на голям футболен форум, е с над 10 пъти повече население от Исландия. Две години и половина преди да победят на два пъти „лалетата“ (б.а. – с 2:0 у дома и 1:0 като гост), исландците са на 131-во място в ранглистата на ФИФА, а ден след втората победа над „последователите“ на Ринус Микелс и неговата философия за „тоталния футбол“ – 28-ми в света (б.а. – според последното обновяване от 2-ри юни Исландия е на 34-то място, а България – на 69-то). Kак така обаче една страна, чието население е твърде вероятно да успее да се побере в един от големите столични квартали, стигна до финалите на Евро 2016, че дори и прескочи груповата фаза? Както и в много други случаи, както и когато коментирахме стратегията за развитие на националния отбор преди време, и тук не става въпрос за велика инженерна мисъл, а за прости, последователни стъпки в правилната посока. Или с други думи казано, благодарение на всичко онова, което липсва у нас – ясна визия, качествен персонал, добре изготвена стратегия, стриктност и последователност при изпълнението й и, най-важното, поглед в бъдещето, неподчинен на популизма и излизащ извън пределите на мандата на спортния министър, на президента на БФС и на редица други важни политически фигури, пряко свързани с развитието на спорта у нас.Но да се върнем отново назад във времето – към онези години, в които с насмешка и лека ръка отписвахме двубоите с исландския национален отбор в квалификационните групи за Световното първенство първо в Южна Корея и Япония, а след това и в Германия. На фона на дългогодишните незадоволителни резултати, които записват футболистите със сини фланелки, Исландската футболна федерация (KSI) решава да вземе драстични мерки, да промени на 180 градуса подхода си към футбола, за да подобри не само представянето на островитяни на сцената на Стария континент, но и за да даде възможност на хиляди деца, младежи и възрастни да упражняват свободно любимата си игра. В края на 90-те шефовете на „Нашите момчета“, както наричат националите исландските фенове, решават да инвестират огромни суми в спортната инфраструктура. Построени са над 30 затревени терена със стандартни размери, седем от които изцяло закрити, и повече от 150 малки терена, на които малчуганите могат да играят по всяко едно време на годината независимо от атмосферните условия в страната, в която дори и през най-топлите юлски дни градусите едва стигат 20-25. През последните 15-20 години страната е произвела таланти в пъти повече отколкото преди това. Неслучайно голяма част от момчетата, които пренаписаха историята на исландския футбол, след като се класираха на голям футболен форум за първи път едва от 24-ия си опит, са част от младежкия състав, взел участие в историческото Европейско първенство до 21 години през 2011-а – първия изобщо международен шампионат, на който „Нашите момчета“ участват. И до днес много от западните медии наричат тези момчета „the generation of indoor kids” (б.а. – генерацията на децата, развили се в зали и на закрити терени). „За развитието на исландския футбол терените на закрито са истинско чудо, вятърът на промяната“, откровен е Хеймир Халгримсон, който в момента е начело на отбора в тандем с каления в тежки битки швед Ларс Лагербек. „Всяко едно селце, всяко едно градче имаше огромното желание да притежава изкуствен терен, за да може да предостави възможност на децата да играят футбол. Сега, за огромно удоволствие на всички ни, има по едно такова в близост до почти всяко едно училище в страната. Много от настоящите национали са продукт именно на тези закрити терени“, добавя още Халгримсон, който след Европейското първенство във Франция ще оглави еднолично Исландия. Въпреки че най-високото ниво на футбола в страната – „Юрвалсдейлд“, е полу-професионално, федерацията е инвестирала изключително много в качествени треньорски кадри и днес може да се похвали с огромен брой квалифицирани футболни специалисти. В средата на 90-те се взима фундаменталното решение, че е крайно време да се сложи точка на домашното обучение и че трябва да се инвестира в специалисти. Резултатът е главозамайващ – днес над 600 души притежават УЕФА „Б“ лиценз (трето ниво в йерархията) и над 180 – УЕФА „А“ лиценз (второ ниво след УЕФА „ПРО“). Това означава, че всяко едно дете в страната, дори и в най-затънтените провинциални рибарски селища, може да се възползва от квалифицирани треньорски съвети и качествен терен, който му дава възможност да практикува най-великата игра когато пожелае. С други думи, макар и не толкова впечатляващи като брой, цифрите са респектиращи, когато се погледне от друг ъгъл – спрямо глава на населението. На всеки по-малко от 5 хиляди души се пада по един лицензиран от европейката футболна централа треньор. За справка Англия, която разполага с 5 хиляди специалисти с УЕФА „Б“ лиценз, но и население от 53 милиона жители, се пада по един треньор на цели 10 хиляди души. „Всяко едно градче у нас иска да има добър футболен отбор, който да развива местните таланти. Мисля, че в това се крие разковничето на успеха. Имаме много кадърни специалисти, които от най-ранна възраст започват да тренират малчуганите, които, когато станат на 17, 18 или 19 години, вече имат възможност да излязат извън пределите на ледения остров и да потърсят късмета си в света на големия футбол. Най-хубавото от всичко е, че това се случва във всяко едно населено място, тъй като хората навсякъде горят от желание да разполагат с качествен треньор и добра спортна инфраструктура“, допълва още селекционерът на Исландия Халгримсон (на снимката в средата). Но макар невероятните инвестиции, макар фантастично разработената и приложена стратегия за развитие, Исландия не може да пребори факта, че местното първенство – полу-професионално, не може да даде възможност на талантите да разкрият пълния си потенциал. И тук идва ново препятствие – бягството от родината. Но за бойките исландци, свикнали да се борят ежедневно със студ и изолация, не е проблем да потърсят късмета си в ново, непознато място. Те са свикнали да се борят – та само преди по-малко от 80 години – в навечерието на Втората световна война, Исландия е била една от най-бедните държави в Европа, а днес – една от най-богатите и развити в световен мащаб. „Вътрешното желание, гладът за успеха, както искате го наречето, но това е изключително важна част. Можех да остана в Исландия и да бъда „голямата риба в малкото езерце“, но аз исках да постигна нещо голямо, да се предизвикам професионално, когато тази възможност ми се откри. Трябва да имаш желание да се развиваш и да си наясно, че ако искаш да успееш, неминуемо ще трябва да жертваш нещо в името на голямата цел“, категоричен е един от успешните исландски специалисти Олафур Кристянсон, който от новия сезон ще води Рандерс в датската Суперлига. Неговият съвет към всички млади е: „Излезте навън. Страдайте. Тествайте се. Успейте!“, а Хеймир добавя: „Ние сме свикнали да тренираме в тежки условия, закърмени сме с борбата с неблагоприятните атмосферни условия, свикнали сме да ходим пеша до училище в отвратително време. Затова мисля, че някакси знаем как да се борим неистово повече от всички останали, за да постигнем целите си. Готови сме да извървим винаги една миля повече от всеки друг само и само за да постигнем накрая желания резултат. Мисля, че това е нашето най-голямо предимство.“ Следвайки думите на двамата исландски специалисти, днес над 60 футболисти от острова търсят късмета си из първенствата на Европа. Днес голобрадото 17-годишно момче, което замени своя татко, за да запише първи минути с фланелката на Исландия и за да стане едно от „Нашите момчета“, вече го няма. Възмажалият Ейдур Гудьонсен е на преклонна футболна възраст и почти сигурно Евро 2016 ще бъде неговата „лебедова песен“ със синия екип.Днес 37-годишният футболист е веднъж шампион на Холандия с ПСВ Айндховен, два пъти първенец на Англия с Челси, веднъж победител в Испания и, най-важното, веднъж властелин на Европа с големия отбор на Барселона. Днес Гудьонсен е герой за няколко поколения в родината си, символ на надеждата за хиляди деца, че дори и там, далеч на север, сред нищото, сред ледовете и пустошта, все пак може да се роди някой, който да покори европейските футболни върхове... ...отново днес, отново на пет хиляди километри разстояние, но този път наобратно, южно от столицата Рейкявик - в България: финансирани от Министерството на спорта терени за юношеското Европейско първенство в Бургас миналата година са разсипани; близо 100 проекта по европейски програми за развитие на селските райони, повечето от които на стойност между 2,5 и 4,5 млн. лева, са или съществуващи на хартия, или незавършени, или некачествено построени, или негодни за експлоатация, при това на места, където капацитетът на самите съоръжения нерядко е колкото жителите на въпросното село; държавата отделя годишно по 3 лева за спорт на ученик и намалява часовете по физическо възпитание; половината от мачовете в родната "А" група преминават под съпровода на "Полегнала е Тодора"; гаврата с един от двата ни големи клуба вече цяла година не спира; част от „златните“ момчета на България стигнаха дъното в националния ефир и убиха всичко "детско" дори и в най-възрастните си фенове, а за националите ни вече няма светлина дори и в Страната на изгряващото слънце... 20 години време за Исландия, 20 години време за България - еднакъв интервал от време, диаметрално противоположни резултати!