ФИФА е грешна, но Мондиалът с 48 тима е за добро

ФИФА вече е изживявала това: обвинения в опит да поправя нещо неразвалено, критики за отвръщане от изпитаното за сметка на неприемливото и нежеланото, твърдения за жертване на качеството за сметка на количеството, предупреждения, че обичайно алчността е онова, което убива снасящата златни яйца кокошка.

И то всъщност повече от веднъж. В края на 1970-те години, когато нахъсаният нов президент Жоао Хавеланж се зарече да прекрати монопола на Европа в квотите на световни финали и да включи повече отбори от Африка и Азия. И през 1990-те, когато повтори номера си и разшири турнира от 24 тима до наглед проблемните 32.

И двете решения бяха посрещнати на нож от онези – главно в Западна Европа, които усетиха заплаха за привилегированата си позиция. Привлекателността на турнира, бе казано на ФИФА, е заплашена от размиването на конкуренцията. Новите участници не биха били на нивото на старите, а състезанието би изгубило блясък и съответно феновете.

Откакто настоящият президент на ФИФА Джани Инфантино повдигна през октомври м.г. въпроса за ново разширение през 2026 г. от 32 на 48 отбора, жалванията бяха същите. Излъчването на тиха увереност обаче подсказва, че той знаеше каква ще е развръзката. Историята на световните първенства е белязана от растежи и очаквано на срещата на ръководното тяло на централата в Цюрих станахме свидетели на поредния от тях.

Няма как да не предизвика подозрение всяко твърдение на ФИФА, че действа, както гласи лозунгът ѝ, за доброто на играта. Това е цената, която тя трябва да плати за десетилетия на шуробаджанащина и алъш-вериш, следвани от години на показни арести и обвинения в корупция.

А в конкретния случай е и доста лесно да се съмняваш. Главният облагодетелстван от плана на Инфантино е самият Инфантино: разширението на световните финали, в полза предимно на страните от Африка, Азия и Карибите, е акт на патронаж направо от написания от Хавеланж и усъвършенстван от Сеп Блатер наръчник. Така голяма част от развиващите се футболно страни се вкарват в огромен дълг към Инфантино и съответно бетонират властовата му позиция.

Новият президент обаче не е единственият, комуто разширението ще дойде добре. ФИФА изпрати на членовете на съвета си в последните седмици анализи на пет варианта за бъдещи световни финали: 1) настоящия формат от 32 отбора; 2) турнир от 40 отбора с 8 групи по 5; 3) също с 40, но 10 по 4; 4) 48 отбора с т.нар. плейин преди групова фаза от 32; 5) 48 отбора с 16 групи по 3 и допълнителен елиминационен кръг.

Макар документът изрично да отбелязваше, че ФИФА трябва да вземе решението си изцяло на „спортна” основа вместо на търговска, е трудно да повярваме, че е просто съвпадение това, че избраният единодушно модел – 16 групи по 3 отбора – е също и този, който проектира пълненето на касите на централата с горница от 630 милиона долара.

Говорим за 630 милиона, които могат да бъдат пренасочени към конфедерациите и оттам към страните членки по целия свят. Това са пари, които могат, на теория, да бъдат използвани за подобряването на футболната инфраструктура и да разпръснат малко от натрупваното от най-голямото спортно събитие на света състояние към всяко ъгълче на планетата. Поне така се предполага. На теория.

И все пак това не обяснява напълно увереността на Инфантино преди вота. Той бе чул обичайните недоволни мърморения от Европейската клубна асоциация, грижеща се за интересите на най-големите отбори на Стария континент, и дори от Германската футболна федерация, ала ги бе отбил. „Има само положителни страни”, каза президентът миналата година, намеквайки, че не само има нужната подкрепа, но и че вярва в правото си.

В техническия си доклад за Мондиал 1966 (един от турнирите в стар стил: с 16 отбора, предимно от Европа и Южна Америка, със само един от Азия и нито един от Африка заради бойкот) селекционерът на Швейцария Алфредо Фони написа, че надпреварата „ще постигне истинската си цел едва когато петте континента са справедливо представени, тъй като футболът е най-глобалният спорт”.

И точно това целяха поправките в последните 40 години: нулиране на стария дисбаланс между традиционните сили и развиващите се страни. Това са и мерките на Инфантино, без да знаем какви са точно действителните му подбуди, които сега предстои да влязат в сила.

В европейската конфедерация УЕФА има 54 членки. Тринайсет от тях, плюс домакинът Русия, ще участват на Мондиал 2018. В африканската КАФ има 56 членки и само пет квоти за нея. Азиатските 47 национални федерации разполагат само с четири квоти, колкото имат и 10-те члена на южноамериканската конфедерация.

Макар съсредоточаването на качество в Европа и Южна Америка да е безспорно по-голямо, идеята за световни финали само за най-най-добрите е споделяна на малко места по планетата. Другаде тя се смята за елитистка в най-лошия смисъл. Малцина могат с чисто сърце да спорят, че и Африка, и Азия са „справедливо представени” на Мондиал. Турнирът не успява в настоящата си форма „да постигне истинската си цел” според Фони – да се покаже като истински глобален спорт.

Това не иде да рече, че в новия формат на Инфантино няма проблеми. Квалификационният процес в Европа и Южна Америка със сигурност ще бъде лишен от малкото наличен драматизъм в настоящия формат, макар че според мнозина загубата няма да е голяма. Самата ФИФА призна, че наличието на нечетен брой отбори в групите не е идеално, а идеята при равенство в груповата фаза да се бият дузпи е анатемосана от повечето фенове. Пък започването на мачове вече не в едно и също време увеличава риска от корупция накрая на груповата фаза (контрата е първите два отбора по ранглиста в групата да се срещат първи). Наистина това изглежда сбъркано в сравнение с чистотата на настоящия формат.

Но е красноречиво, че дори на местата, където всеки ход на ФИФА е посрещан с крайно подозрение, проектът се възприема. Делегатите от УЕФА на съвета показаха намерение за консенсус и това стана факт на вота. Все пак с новия формат вече е почти невъзможно големите и вече установени сили във всяка конфедерация да пропуснат Мондиал.

Тънките детайли, разбира се, ще е по-трудно да се загладят. На този етап новият модел дава на Европа 16 гарантирани места, на Африка – 9, на Азия – 8, на Северна и Южна Америка – по 6, а на Океания – един, с още две квоти след интерконтинентални плейофи. Както УЕФА, повечето конфедерации планират да изчакат да видят какво им е подготвено, преди да дадат пълното си одобрение.

Рори Смит, „Ню Йорк Таймс”