Утре принадлежи на Господ (оцелелите от Шапе разказват – част I)

На 28 ноември 2016 г. полет 2943 на „ЛаМиа” замина от Боливия към Колумбия. На борда бяха играчите, треньорите и администраторите на футболния клуб Шапекоензе към финала на турнира за Копа Судамерикана, първи в 44-годишната му история. Самолетът катастрофира при наближаването на летището. Едва шестима от 77-те пасажери оцеляха, в това число трима от играчите. Отделете малко време за тяхната смразяваща история. Ето първата част от нея.

НЕТО

Бях сънувал какво ще се случи. Няколко дни преди заминаването ни за финала в Колумбия имах ужасен кошмар. Когато се събудих, казах на жена си, че съм преживял самолетна катастрофа. Бях на нощен полет и навън валеше силно. После самолетът сякаш изключи и падна от небето. Аз обаче някак си можах да се изправя насред развалините. Тръгнах си от мястото и бях в планината посред нощ. Всичко бе тъмно. Това е всичко, което помня.

В деня на заминаването ни за финалите не можах да си избия този кошмар от главата. Всичко бе толкова реалистично и се набиваше като чук в съзнанието ми, затова изпратих съобщение на жена си от летището. Казах ѝ да се помоли на Господ да ме защити от този сън. Не исках да повярвам, че той наистина ще се осъществи, ала все пак я накарах да се моли за мен.

И тогава видях всички неща от съня ми да се случват наистина. Самолетът изключи. Електричеството тотално замина. Бях напълно буден… и тогава самолетът падна от небето. Това бе отвъд всичко, което бихме могли да осъзнаем като човешки същества.

ЖАКСОН ФОЛМАН

В самолета в онзи ден всеки се забавляваше и разпускаше с игри на карти, слушане на музика.

АЛАН РУШЕЛ

Аз правех няколко трикове с карти. Обичах винаги да го правя. Всички се смеехме, пускахме пагоде (б.р. – бразилски тип самба музика). Това бе група от хора, които бяха безкрайно щастливи да творят история, без значение дали накрая ще са шампиони. Ние изведохме един клуб от малък бразилски град до финала на Копа Судамерикана, затова и бяхме много щастливи.

ЖАКСОН

Беше лек полет… докато всички светлини в самолета не угаснаха. После имаше само тишина. Внезапно всички седнаха. Хората искаха да знаят какво се случва, но стюардесите не казваха нищо. После, няколко минути преди падането, една от тях мина край нас и ни каза: „Сложете си коланите, защото сега предстои да кацнем.”

Всичко бе много спокойно. Никой не съобщаваше нищо по микрофона. И тогава започнахме да падаме.

Не са мнозина хората на земята, които са изживявали такъв момент. В един миг си на път към постигане на мечтите си заедно с всичките си приятели и всеки е щастлив, а в следващия цялото електричество на самолета изключва и падаш от небето. Имах време само да се помоля на Господ да ме защити. Вътре в самолета не можеш стори нищо: нито да побегнеш, нито да извикаш, нито да поискаш помощ, нито да попиташ „защо”. Всичко, което можеш да направиш, е да се молиш и да оставиш живота си в ръцете на Господ.

АЛАН

От време на време се опитвам да си спомня този момент, ала не мога. Предполагам, че мозъкът някак си блокира такива спомени.

НЕТО

Помня последните си думи в самолета. Молех се, молех се, молех се на висок глас. Когато осъзнах, че наистина самолетът ще падне… казах: „Иисусе, Иисусе, чел съм в Библията, че си направил толкова много чудеса. Моля те, моля те, имай милост към нас! Наглеждай ни! Помогни ни! Помогни на пилота! Помогни на нас в този самолет! Имай милост! Моля те, Иисусе, помогни ни!”.

Дори молейки се на Господ, който е така всемогъщ, когато гледах на положението през очите на човек, знаех, че е невъзможно да се спасим. Последният и единствен мой вариант бе молитвата.

ЖАКСОН

Мнозина започнаха да се молят на висок глас. Минути преди падането хора от предната част на самолета започнаха да питат какво става. Крещяха: „Някой да ни каже нещо! Дайте ни някаква информация!”.

Помня хората да казват такива неща, а след това не помня нищо.

НЕТО

И тогава всичко потъна в чернота.

ЖАКСОН

Събудих се в гората. Отворих си очите, но всичко бе безкрайно черно. Валеше и беше много, ама много студено. Не можех да виждам, само да чувам разни неща. Мнозина пъшкаха, викаха за помощ. Аз също го направих, ала нямах идея къде съм. Нямах си и представа, че съм паднал със самолет. Помня само как се молех да не умра.

Най-трудната част от всичко бе да чувам как всичките ми приятели викат за помощ, а аз не мога да сторя нищо за тях. Не можех да се изправя. Беше толкова тъмно и не можех да видя никого. Днес благодаря на Бог, че не съм могъл. Будех се и после пак изключвах, будех се и изключвах. Не зная колко време съм бил буден. После в един момент видях светлина в гората. Хора крещяха: „Национална полиция, Национална полиция!”. Когато те дойдоха, някои от хората близо до мен, които викаха за помощ преди… вече не викаха. На други пък гласовете им бяха много отслабнали. Беше много, много тъжен момент.

Когато спасителите дойдоха при мен… един мъж на име сержант Нелсон, вдигнах ръката си нагоре и той я хвана. Каза ми: „Запази спокойствие. Ти си спасен.” После ме попита за възрастта и името ми. Казах му, че аз съм вратарят. По-натам във времето сержантът ми сподели, че това е най-ужасяващата сцена, на която е ставал свидетел в целия си живот. Опита се да ме повдигне както лежах по гръб, ала не успя, защото чувствах огромна болка. Ужасна болка. Защото по време на инцидента вече бях загубил десния си крак, а левият ми се държеше само на голи сухожилия. Накрая ме повдигнаха и ме отнесоха до един кален хълм. Теренът бе много тежък и особено опасен заради разпръсналите се навсякъде парчета от самолета. Тези спасители са герои!

Помня, че ги попитах за вода. Те ми дадоха капка вода и после изпаднах в безсъзнание.

НЕТО

Когато се събудих в болницата, не помнех нищо от инцидента. Жена ми ми каза, че първото нещо, което съм ѝ рекъл след излизането от комата, е било: „Господ бе с мен през цялото време. Господ бе с мен през цялото време.” Казал съм го два пъти. Но не помнех нищо. Лекарите не можеха да ми кажат за инцидента все още, тъй като искаха първо да се възстановя.

Опитах се да разпозная къде се намирам. Знаех, че съм в болница, но не я разпознавах. Гледах работниците в болницата, ала не ги познавах. Те говореха испански. Бях много объркан. Когато видях клубния лекар на Шапекоензе, чак тогава си спомних, че трябваше да играем финалите. Казах му:

-         Докторе, какво стана в мача. Да не съм пострадал в играта?

-         Да, Нето, пострада в мача – отвърна ми той.

-         Как свърши мачът?

-         Не зная. Ти пострада много лошо и тръгнах право насам, за да те видя как си.

Повярвах му. Мислех си, че мачът още тече, и се ядосах на Господ. Мислех си: „Как можа да ми отнемеш финала?! Аз трябва да съм там редом до своите братя!”.

АЛАН

Баща ми каза, че първото нещо, излязло от устата ми след събуждането в болницата, е било: „Истина ли е?”. А той, по съвет на лекаря, отвърнал просто: „Самолетът трябвало да се приземи по спешност, но ти, Нето и Жаксон Фолман сте добре.”

В този момент си мислех, че само ние тримата сме пострадали, както и че мачът ще е на другия ден. В съзнанието ми все още се тревожех за мача. Бях упоен и непрекъснато редувах заспивания и събуждания. И помня това нещо как приятелката ми и баща ми ми показваха на телефоните си клипове, на които приятели и роднини ме поощряваха и ми казваха, че се молят за мен. Ето тогава всичко усетих като сън.

На другия ден дойдоха още лекари да говорят с мен. Казаха ми, че искат да спрат да ме упояват, но че трябва да запазя спокойствие. Отвърнах им утвърдително и тогава те ми казаха, че самолетът всъщност е катастрофирал, а не се е приземил аварийно по спешност; че само шестима души сме оцелели – ние тримата с Жаксон и Нето плюс един журналист и две стюардеси.

В този миг светът се срина пред мен. Жена ми ми казва, че съм прекарал целия ден просто взирайки се празно в пространството. Първото впечатление, дошло в съзнанието ми, бе: „Това е само кошмар, това е лъжа, имам лош кошмар. Скоро ще се събудя.”

НЕТО

Един ден се събудих в интензивното отделение и нищо не ми изглеждаше смислено. Гледах към тялото си. Всичко бе нарязано. Ухото ми се крепеше на кожичка. Помислих си, че не е възможно да съм пострадал така в мач. Нещо не беше наред. Затова си лежах и си мислех за всички неща, които може да са ми се случили. Всъщност попитах доктора: „Колко голям е бил тоя, дето ме е контузил така? Ще да е бил доста едър пич.”

Толкова много неща ми минаваха през главата. Помислих си, че фенове са нахлули на терена и са ни нападнали, че може би дори съм бил сгазен от кола на паркинга пред стадиона преди мача. Никога обаче не съм си и помислял за самолета. Та как бих могъл да си представя всичко това?!

Заспивах и се будех, заспивах и се будех. При едно от събужданията ми видях баща си да седи на стола до леглото ми и да плаче. Тогава осъзнах, че всички ме лъжат.

После един ден всички доктори дойдоха в стаята ми. Майка и татко бяха също там, както и сестра ми, психолог и пастор. Казаха ми, че имат нещо да ми разкрият. Майка ме попита:

-         Помниш ли онзи твой кошмар?

-         Разбира се, че го помня – отвърнах. – Разказах го и на жена ми преди полета. В съня бях в самолет посред нощ, валеше силен дъжд, електричеството изключи и паднахме. Можах да се изправя измежду развалините и тръгнах през нощта през планината. Всичко бе черно.

Нещо странно се случи, когато казах това. Психологът излезе от стаята плачейки. Майка ми също се разплака. Лекарят каза: „Е, това не е било сън, Нето. Всичко това е било от-до самата истина. Самолетът на Шапекоензе катастрофира.”

Това бе един от най-трудните моменти в живота ми. Опитах се да не го повярвам, мислех си, че лекарят е откачил, че това не е било. Какво изобщо ми говореха?! После започнах да си мисля: „Окей, ако това наистина се е случило и аз съм жив, значи всички са живи.

-         Как тогава са всички? Къде са? – запитах.

-         Само ти, Алан и Фолман сте живи – отговори докторът.

Не можех да повярвам. Не беше възможно! Мислех си: „Как така ако аз съм жив, всичките ми приятели ще са си заминали?! Как така точно аз мога да оцелея в самолетна катастрофа?! Това въобще няма никакъв смисъл. Ако паднеш със самолет, умираш. Това не е реално.”

-         Не би трябвало да си жив – сякаш разбра лекарят какво ми минава през главата и ми заговори. – Тук си само благодарение на Господ.

Сам Роблес, „Дъ Плейърс Трибюн”ОЧАКВАЙТЕ ЧАСТ II