Мадрид и ПСЖ ни показаха тъжното бъдеще на футбола
Два суперклуба! Най-успешният клуб в европейската история! Другият клуб – с двата най-скъпи трансфера в историята! Кристиано Роналдо срещу Неймар – старият срещу бъдещият крал! Техника! Трикове! Блясък! Късна драма! Рабони, петички, дрибли!
Имаше доста какво да се види в победата на Реал Мадрид срещу Пари Сен Жермен в сряда – доста истории за следене и доста красиви моменти за гледане, но го имаше и усещането а ла „Новите дрехи на царя”: самият футбол не беше особено добър, напук на гореизброените възклицания.
Да, имаше доста мигове на индивидуално майсторство, ала малко на колективен синхрон. Това бе идеята за футбола на филмов магнат; мач, който напомни думите на генералния директор на Реал Мадрид – Хосе Анхел Санчес, че вижда клуба по модел на „Уолт Дисни”. Мач, пълен с викове, симулации и ненужни показвания на техника; пълна неразбория от себелюбиви индивидуалности в отчаяна нужда от отборна структура.
Всеки гол беше резултат от елементарна разпуснатост в защита. В три от тях се видяха ужасените физиономии на неуспелите да ги предотвратят заради базисно неумение футболисти. Четвъртият бе от дузпата, донесла изравняването за „белите” след изпадането в ужасна позиция на Джовани Ло Селсо и последвалото му паникьосване, довело до издърпването на Тони Кроос. Аржентинецът бе „десетка” в Росарио Сентрал, но тук от няколко месеца играе плеймейкър от дълбочина заради контузията на Тиаго Мота. Може би най-мекото нещо, което може да се каже в случая, е това, че 21-годишният халф болезнено осъзна колко още има да се учи.
Ло Селсо обаче е не причината най-добрият отбор с разлика във Франция да загуби в крайна сметка от 4-тия в Испания, а по-скоро симптом на един много по-дълбок и голям проблем, признат донякъде от Адриан Рабио: „Няма грижи да се мушнат осем гола на Дижон, но истината е в мачове като този, в които трябва да покажеш от какво тесто си замесен.” Играчите на ПСЖ непрестанно даваха вид на донякъде изумени от идеята, че насреща си имат съперник, който всъщност им скача.
След силното си начало Неймар попадаше отново и отново в задънени улици, задържаше отново и отново твърде дълго топката, като че бе под принудата да спечели този мач сам-самичък. Принуда, породена от огромния стрес, на който е подложен заради рекордната си цена и заради очакванията към него в годината на Мондиала (промениха времето на даване на оценки от журито на карнавала в Рио де Жанейро така, че да може всички да гледат мача на „Бернабеу” в сряда).
Неймар направи 13 успешни дрибъла, с три повече от общия актив на всичките му съотборници и над два пъти повече в сравнение с всекиго от състава на Мадрид. Само дето от малко от тези дрибли имаше някаква полза. На бразилеца също така му отнеха топката шест пъти, повече от на всекиго другиго и в двата отбора. Нямаше и един разменен пас между него и Единсон Кавани – ярък показател за липсата на синхрон в атаката на ПСЖ.
При Мадрид обаче нещата не бяха по-розови: нямаше разменен пас и между Кристиано Роналдо и Карим Бензема. Португалецът ще бъде възхваляван, защото авторите на два гола винаги са, при все че единият дойде от дузпа, а другият – след рикошет в коляното му. Неговото представяне бе странно, макар и не нехарактерно, егоцентрично. Той пипна топката 30 пъти, а пак имаше 10 удара – труден за вярване коефициент. Едно истинско бойно оръдие може би щеше да има повече влияние върху играта. Едно е да го хвали човек за това, че връща своята игра до най-есенциалното у нея и че се приспособява към застаряването си, но идва момент, в който CR7 е толкова незамесен в играта, че дори при забележителния си уклон към головете се превръща в прът в колелото на своя отбор (при все че безмилостността му бе същински контрапункт на проявите в стил „елате ме вижте” на Неймар).
Мадрид е запазил само една „чиста мрежа” в последните 10 мача и страдаше от подобни проблеми в защита горе-долу и по същото време миналата година, ала тогава му се размина заради атакуващата му мощ. Вероятно е Роналдо, чието генерално влияние върху играта постоянно намалява, да влезе в нова изумителна голова серия и „лос меренгес” да получат изкупление в Шампионската лига след иначе злощастен сезон. Факт обаче си остава това, че отборите на Зинедин Зидан не контролират мачове, а функционират като колектив от големи звезди вместо като взаимозависимо съзвездие.
ПСЖ междувременно изглежда перманентно в капана на някаква класическа трагедия: копнее за европейски успех и, за целта харчейки безогледно за поредната офанзивна мегазвезда, създава в отчаянието си същите онези условия, които ще гарантират провала – колкото повече доминира във Франция, толкова по-мек и неподготвен за битката Европа изглежда.
Има проблем обаче и отвъд тези два отбора. Видяното в сряда на „Бернабеу” вероятно бе бърз поглед към едно бъдеще, в което елитните клубове, фокусирали се повече върху маркетинга и набирането на приходи отколкото върху спазването на конкретна футболна философия, ще събират накуп елитните играчи и ще ги хвърлят на терена без всякаква мисъл дали всъщност могат да играят заедно. Все пак е далеч по-лесно да разпознаеш и използваш знаменитости отколкото да изковеш вътрешните хармонии, които постигат онзи мултипликационен ефект, изискван за всички големи отбори от Ариго Саки.
Това вероятно е бъдещето на футбола: вманиачен по парите свят, в който поредица от прослушвания за Х-Фактор са заменили симфониите. Нашата диснифицирана дистопия.
Джонатан Уилсън, „Гардиън”