Защо Азар (и никой) не може да посегне към короната на двамата крале
Неймар пое топката по лявото крило и като видя, че няма открит коридор право напред, започна плавно да навлиза навътре по игрището, за да търси ъгъл да провре топката зад защитата. Моментално срещна съпротива. Джеймс Милнър и Джордан Хендърсън се опитаха в тандем го спрат, но не можаха въобще да го доближат. Бразилецът избяга с танц от финтове и докато свърши с него, вече се бе озовал на отсрещния фланг и малко по-напред от мястото, откъдето потегли. Какво пътешествие с топката обаче беше това само! Последвалото му подаване бе пресилено и атаката приключи, ала все пак предупреждението беше отправено.
Големият мач бе още в своите първи минути и един играч, който търси утвърждаване като най-добрия в света, очевидно беше готов за него. Ако бе успял да намери Килиан Мбапе или Единсон Кавани, вечерта можеше да се окаже доста дълга за Ливърпул. И все пак нуждата от толкова усилия да се измъкне от яростните заграждания от съперници в червено в тази ситуация подсказа, че ще е нужно да се хвърли доста труд и пот, а на Неймар това не му се нравеше. Затова и първата му бляскава проява на „Анфийлд” се оказа в голяма степен и последната му.
Там е разковничето за онези, които се пресягат да посегнат към трона на Лионел Меси и Кристиано Роналдо – че за тях няма ситуация, в която хвърлянето на труд и пот да им идва в повече. Усилието при тях никога не спира – мач след мач, сезон след сезон. И на тях би им било трудно срещу Ливърпул при този интензитет на играта, ала все пак щяха да продължат да се борят, отново и отново.
Хората си мислят, че ранното влизане на Милнър срещу Неймар – наистина хващащо окото и дало заявка за налагане на надмощие – е извадило нападателя от мача. Само че той е от Бразилия. Израснал е с мачове срещу някои от най-безцеремонните защитници на планетата. Един бодичек не е нещо ново за него.
Имаше нещо повече от това; нещо, което щеше да му донесе далеч повече болка от едно просто единоборство – осъзнаването на нуждата от непоклатима отдаденост във всичките оставащи 89 и нагоре минути, за да бъде победен Ливърпул. Ето това не му беше по вкуса на Неймар.
Същото важи и за Еден Азар, макар очевидно да е в блестяща форма през този сезон. Белгиецът стои начело в класирането за успешни дрибли от първия кръг в Премиър Лийг насам, а тогава – в Хъдърсфийлд, игра едва 14 минути. Само дето един сезон под пара и следващ извън радара – тенденцията в представянето на Азар в последните четири години – не е критерий за най-добрия футболист в света.
Той беше изключителен, когато Челси спечели шампионската титла под ръководството на Жозе Моуриньо, а после сякаш се изпари в следващия сезон. Беше изумителен в шампионската година при Антонио Конте и разочарова безкрайно при упадъка на „сините” във втората на италианеца на „Стамфорд Бридж”.
Сега изглежда, че сме на път отново да видим най-доброто му лице, което може да се равнява на почти всеки друг най-добър футболист на планетата. Само че може ли да се равнява с Меси и Роналдо?
Тяхното ниво на „най-добър” е съвсем различно, едно изцяло ново и невиждано досега пътуване към изключителните степени на постоянство и качество. Последните сезони на португалеца сочат: 33 вкарани гола, 53, 60, 55, 51, 61, 51, 42, 44. Меси: 40 или повече гола във всеки сезон след 2007/08 и общо „само” 61 в двата преди него.
Да, някои години ще са по-добри от други за тях, ала никоя не изпада до нива на незначителност. И най-слабата им е твърде далеч от тази на Азар в сезон 2015/16, когато не вкара гол в Премиър Лийг до 23 април и се разписа толкова пъти за Белгия в 10 мача, колкото за Челси в 43.
Не става въпрос и за това как Азар беше оставен да си почива у дома за визитата на Челси в Солун срещу ПАОК в четвъртък вечерта. Клубовете на Меси и Роналдо също не биха ги пуснали в игра в Лига Европа, знаейки отлично какво представлява този турнир днес, със сигурност не и в груповата фаза. Азар каза, че чувства умора, и това трябва да бъде уважен. Той е твърде ценен, за да бъде рискуван.
Ако знаем нещо за Челси със сигурност от тези последни няколко години, то е, че без него отборът изглежда съвсем обикновен. Не е никакво съвпадение, че със спада във формата на белгиеца в гореспоменатите два сезона „сините” завършиха извън зона Шампионска лига в крайното класиране в първенството. Маурицио Сари правилно го въведе постепенно и плавно в официалните мачове този сезон след дългото му участие на световното първенство в Русия. Големите играчи се нуждаят от грижа и защита.
При все това, странно, най-големите не се радват много на подобно специално отношение. Роналдо изигра по-малко от 40 мача на клубно ниво само в един сезон от 2002/03 насам, а Меси е все над тази граница след „само” 36-те си през 2006/07.
Азар има средно по 49 клубни мача в последните си 10 пълни сезона, което е впечатляващо… само дето Роналдо има по 49,1, а Меси – по 52,7, и то без почивни вечери, без ваканцийки, без мачове, в които просто не им се занимава да се надтичват и преборват с Джеймс Милнър, без цели години, в които да оставят съотборниците им да се оправят на практика без тях. Точно затова и, поне към настоящия момент, дебатите за това кои ще са наследниците на Меси и Роналдо са напълно безпредметни и кухи.
Един ден може и да се появят други претенденти за трона, ала към ден днешен аржентинецът и португалецът са вдигнали летвата до такъв стандарт, какъвто никой не е готов да достигне или дори да се опита да го направи. Поне не и във всяка една седмица, година след година.
Мартин Самюъл, „Дейли Мейл”