Футболът срита здраво Ройс, а той все още стои изправен
Има моменти тези дни, когато Марко Ройс се озовава в центъра на терена на „Сигнал Идуна Парк”, наблюдавайки как Джейдън Санчо, Якоб Бруун Ларсен и Ашраф Хакими разкъсват съперниците всред „жълто-черна” фурия и спомняйки си какво е да си млад.
Не че Ройс е онова, което повечето от нас или пък наборите му биха нарекли стар. Просто обаче така се усеща. „Стар съм, друже мой – казва той. – Днес в нашия бизнес на 29 или 30 години си стар.” Произнася думите си с усмивка, признаваща шегата му, ала все пак усещането е реално.
Ройс се чувства стар в смисъла на това, че напълно осъзнава, че вече не е млад. Разбира това всеки път щом види Санчо, Ларсен и останалите изгряващи звезди на Борусия (Дортмунд) да играят с дързост и безстрашие. Приличат му на „млади коне” – диви и свободни.
Той познава отлично това усещане, тази славна безтегловност, неутежнявана от мислите какво ще се случи после, както ще се случи след края с футбола; край толкова далечен, че направо не можеш повярва, че някога ще дойде.
Ройс навремето беше такъв, когато бе един от стандартите на новото поколение на Германия, спечелило световната купа през 2014 г. – крило със светкавична бързина и смъртоносен завършващ удар първо в Борусия (Мьонхенгладбах) и после като ключова част от Дортмунд на Юрген Клоп.
Спомня си това достатъчно добре, за да знае, че вече ги няма старите качества, че те са изчезнали някъде по пътя. И все пак е трудно се възприеме Ройс като „ветеран”, както сам се нарича.
Отчасти защото не изглежда като такъв. Косата му е малко по-тъмна отпреди, вече не ярко руса, ала кожата на лицето му е все така гладка, а гласът му е все така нежен, момчешки. Определено не се вписва в стереотипа на прошарения помъдрял воин.
И отчасти защото все още го има усещането, че дори в навечерието на 30-ия си рожден ден Ройс някак си тепърва предстои да покаже целия си талант. За смятан за един от най-добрите играчи в Европа в голяма част от изминалото десетилетие, той пак има излъчването на едно от изгубените момчета на футбола.
Когато Дортмунд си го върна след последната си титла в Бундеслигата през 2012 г. (родният му клуб го бе освободил от юношеската си школа като тийнейджър), се предполагаше, че това ще е фигурата, която ще вдигне отбора до следващото ниво.
Клоп вярваше, че Ройс представлява невероятен удар на изумителна цена, а изпълнителният директор Ханс-Йоахим Вацке смяташе, че играчът може „да определи цяла ера” за клуба, както „Уве Зеелер стори в Хамбургер ШФ, а Стивън Джерард – в Ливърпул”.
Франц Бекенбауер го определи като една от най-големите надежди на Германия заедно с Марио Гьотце. Двамата помогнаха на „жълто-черните” да стигнат финала в Шампионската лига през 2013 г., а Ройс бе твърдо в сметките на националния селекционер Йоахим Льов като титуляр за Мондиал 2014.
И тогава, 10 часа преди отпътуването на Германия към Бразилия, играчът скъса глезенни връзки в последната контрола преди световното първенство. В знак на отчаяние удари с юмрук по терена. Отборът на Германия отлетя без него, а месец по-късно се прибра у дома като световен шампион.
Ройс проведе възстановяването си, завърна се към оптимална форма и изглеждаше готов да пробие в елита отново. Преди Евро 2016 Льов каза, че футболистът „обогатява в огромна степен” националния отбор. Асът на Дортмунд обаче пак пропусна турнира поради контузия (Германия този път стигна „само” до полуфиналите).
Ново възстановяване, ново начало. През 2017 г. EA Sports го сложи на корицата на поредното издание на видеоиграта FIFA – чест, оказвана обичайно на Лионел Меси или Кристиано Роналдо. Точно в тази компания винаги се е очаквало да бъде Ройс. Дортмунд стигна финал за Купата на Германия същата година и той, след толкова много отлагания, най-сетне имаше първия трофей в ръцете си.
Само дето получи контузия през първото полувреме. На почивката лекарите на клуба му съобщили, че според тях е скъсал предни кръстни връзки на коляното и ще е извън терените за шест, осем или повече месеца. Той звъннал на родителите си и на своята приятелка Скарлет и казал през сълзи: „Лошо е.” Все пак неговият отбор накрая победи.
Същата вечер Ройс се спря да разговаря с репортерите. Те го попитаха дали знае мащаба на контузията си, а той им отвърна: „Само малката кръстна е.” Комуникационният отдел на клуба бил смаян. Нямало такова нещо, и това го знаели и те, и играчът, като малка кръстна връзка.
„Негативният опит те учи какво да казваш”, споделя Ройс, за да обясни как може да остане така спокоен. Онова не било някакъв акт на напереност – той просто бе получавал контузии преди, удари толкова жестоки, че веднъж бе заявил как би заменил всичките си спечелени пари в кариерата за добра форма и здраве.
Тази контузия бе най-лошата от всички досега и при все това, по негови думи, „предизвика нещо в главата ми да я приеме”. Това не иде да рече, че не е страдал. Няколко дни по-късно в болницата, „веднъж щом адреналинът отмина”, Ройс усетил обичайната пустота и мрак да се настаняват у него. Пак имал моменти на „емоция, гняв, викове, плач”, ала знаел, че трябва да го приеме и да го изживее: „Ако остане вътре у теб, се натъжаваш и никога няма да стигнеш до точката, откъдето можеш да направиш следващата стъпка. Можеш да си позволиш да тъгуваш няколко дни и никой няма да ти е ядосан. Но седмици и месеци? Това не помага.”
В нито един миг обаче – нито по време на контузиите си, нито в кой да е момент от изгубеното време в лазарета – Ройс не се усети прокълнат. Никога не се запита защо това се случва на него, защо толкова много му се отнема, защо съдбата сякаш се грижи да остане един от онези футболисти, за които, без тяхна вина, всички се чудят какво ли ниво би достигнал, ако…
„Човешко е да си мислиш за това какво си пропуснал, но ако паднеш твърде задълго в плен на угризенията, губиш фокус от онова, което трябва да сториш, за да си върнеш изгубеното. Човек не може да превърта назад като филм. Това не е и компютърна игра, която можеш да започнеш наново. Всичко, което можеш да сториш, е да опиташ да си по-добър и да имаш повече късмет при следващия опит.”
Това не е единствената промяна на гледището му, която му донесоха контузиите. „Получаваш много време да мислиш и за други неща. Осъзнаваш какво правиш, какво предстои и кога ще е началото му”, казва и признава, че в своите очи е пораснал в осемте месеца на възстановяване.
През май ще навърши 30 години. Дотогава, ако всичко върви по план, ще е станал баща за първи път. Той вече не е млад, макар и да не е съвсем стар. „Имам още три-четири години игра, което пак си е доста време, но във футбола то тече много бързо.”
Не е взел твърдо решение какво ще прави след края на кариерата си. Би предпочел обаче да не е треньор на мъже, а на деца, ако остане във футбола, защото „човек трябва да се забавлява възможно най-много”. Има обаче няколко идеи. Не е забравил какво е да си безгрижен, ала това не значи, че завижда на Санчо, Ларсен и другите си млади съотборници. Не е намразил часовника, задето стрелките му се движат само напред.
„Контузиите ме научиха да се наслаждавам на прекарваното на терена и на тренировките с момчетата време. Когато остаряваш, се учиш да приемаш, че в един момент ще му дойде краят, затова се наслаждаваш на моментите, когато си здрав.”
Тези млади коне са късметлии, знае той, че могат да усещат, че техният край никога няма да настъпи. И все пак не би се сменил с тях. Когато знаеш, че времето ти е ограничено и то е истинското съкровище, се научаваш да цениш всичко много повече.
Рори Смит, „Ню Йорк Таймс”