Никола Гърбич пред Левски: Бях обсебен от волейбола, излизах на бар само при титла (видео)

Никола Гърбич се забави с около 20 минути за виртуалната среща със състезателите и треньорите на Левски София, тъй като не беше съобразил, че има един час разлика във времето между Италия, където се намираше, и България. Оказа се, че отишъл да се подстриже набързо преди видеочата. Започва първи разговора с искрено извинение.

- Много съжалявам, моя е грешката, дано не сте ме чакали много. Но пък си направих срахотна прическа (поглажда доволно оредялата си коса и се смее).

- Левски София: Няма проблем, ние ти благодарим, че прие поканата да гостуваш на клуба ни. За нас е важно да осигурим възможност на младите състезатели да се докоснат до успели волейболисти. Проведохме подобни срещи с Вилфредо Леон, Теодор Салпаров, Симоне Джанели. Ясно е, че не съществува точна формула, която да отведе всеки един до успеха. Но, когато видиш пътя, по който са минали хора като теб, можеш да начертаеш насока и за своя…

- Абсолютно съм съгласен, подобни срещи наистина са важни. Първо обаче, искам да се извиня още веднъж за закъснението, породено от часовата разлика. Това, например, е едно от изключително ценните неща – да си навреме и да не закъсняваш. Така че, в случая не давам добър пример. Разбира се, винаги е интересно да се чуе за пътя до успеха. Но лично за мен много по-важни са историите за провалите, за несполуките. Пътят на професионалния атлет е низ от възходи и падения, а основното е как се справяш с тях. Един от най-великите треньори, с които съм работил – Хулио Веласко, веднъж ми каза: "Най-силният боксьор не е този с най-силния удар. А този, който се изправя на крака, след като го пратят в нокдаун, и продължава да се бие до успеха". Това е приложимо и във волейбола, и в живота – независимо с какво се занимаваш. Всеки има провали, моменти, в които е на пода, но въпросът е да се изправиш на крака и да продължиш. И не просто да продължиш, а да преценяваш трезво къде си сбъркал и винаги да търсиш начини да станеш по-добър. Струва ми се, че много добър пример може да намерите в излезлия наскоро сериал "Последният танц" по Netflix. Става дума за възхода на Майкъл Джордан и Чикаго Булс, ако имате възможност, го гледайте на всяка цена. Горещо препоръчвам и "Всяка една неделя", защото ще видите неща, които са напълно приложими и към професионалния волейбол. Става дума за отношенията между президента на клуба и генералния мениджър, между треньора и ръководството и състезателите. Структурирането и работата в екип с всички проблеми, разногласия и понякога несходства в характерите. Целият процес в съблекалнята – сформирането на група, която иска да печели и го прави.

В днешно време ми прави впечатление липсата на търпение у младите хора като цяло, не само в професионалния спорт. Искат нещата да се случват веднага, на момента. Във волейбола също го виждам постоянно. Младите искат бързо да подпишат добри договори, след две тренировки, едва ли не, да правят всичко на полето – да бият най-силния възможен сервис, да имат всички посоки на нападение и т.н. А истината е, че за да постигнеш това, трябва да извървиш един много дълъг път, по време на който ще ти се иска да се откажеш. Повярвайте ми, може да бъде много обезсърчително да полагаш толкова усилия и в определени моменти да ти се струва, че не постигаш нищо. Тренираш като луд, повтаряш едни и същи неща, лишаваш се от почти всичко, а майсторството и успехът не идват. Моят съвет е да не спирате да опитвате, независимо от всичко.

- Левски София: Никола, достатъчно е човек да напише името ти в интернет и веднага ще изскочи богатата ти визитка – олимпийски шампион, европейски шампион, две титли в Италия с различни отбори, две титли в Шампионската лига, безброй медали и индивидуални отличия. Колко пъти обаче ти се е налагало да се изправяш след нокдаун?

- Безброй много. Стигам до ¼-финал или ½-финал на дадено състезание и отборът ми губи. Най-голямото разочарование на ранните години от състезателната ми кариера беше световното първенство в Япония през 1998 година. На полуфинала бихме сравнително лесно Куба и ни очакваше мач за титлата с Италия, която предната вечер едва се справи 3:2 с Бразилия в много тежък и продължителен мач. С Италия се срещнахме в груповата фаза и спечелихме лесно с 3:0, така че бях уверен в победата на финала и вече се виждах световен шампион. Само, че ние, както се казва, не видяхме топката в мача за златото. Получи се малко, пак ще дам пример с Майкъл Джордан, като филма "Космически забивки". Там анимационният герой отне силите на баскетболните звезди и те изглеждаха, като че играят за първи път. Нещо такова се получи и с нас на финала. Бях на 25 години и преживях много тежко този провал, въпреки че този сребърен медал беше голям успех за отбора ни по онова време. Но аз си мислех, че никога повече няма да съм така близо до световна титла.

В същото време обаче си давам сметка, че само 2 години по-рано, когато спечелихме бронза на олимпийските игри в Атланта, си казах: "Ако нещо се случи с мен и не мога да играя повече волейбол, това ще ми е достатъчно". Толкова голямо ми се струваше това постижение тогава – медал от олимпийски игри. Почти всички състезатели минават през това и ги спохождат подобни мисли, когато постигнат нещо. Но навремето един от най-великите играчи каза нещо, което час след години осъзнах – "Ти си толкова добър, колкото си бил в последния си мач". И това е точно така, особено като имаш вече биография и спечелени отличия. Тогава всеки ще знае какво можеш и дали го даваш винаги, колко мотивиран си тази вечер. Приех много присърце тези думи, особено след като станах олимпийски шампион. Това беше една голяма отговорност, която приех заедно със златния медал – че трябва във всеки мач да съм на неговото ниво, независимо срещу кого играя. Моето пътуване започна през 1994 година и следващите 4 години до Олимпиадата в Сидни не успях да спечеля нито едно първо място. И изведнъж първият ми медал бе от най-високото възможно ниво. След толкова години в Италия станах шампион едва пред 2008 година заедно с Владо, на почти 35-годишна възраст. Дотогава бях участвал в пет финала за скудетото без дори да спечеля гейм най-вече, защото отборите ми не бяха реално на шампионско ниво. Просто бяхме щастливи, че сме стигнали дотам. Но аз не спрях да опитвам и на 35 спечелих две поредни титли. На 38 играх последният си финал в Италия, а две години по-късно станах шампион на Русия със Зенит. Така че, никога не е късно (смее се).

- Левски София: На световното през 2006 година в Япония нашият отбор спечели първи медал от 20 години след победа с 3:1 над Сърбия. Само 8-9 месеца по-късно се събрахте в един отбор с Владимир Николов, Матей Казийски, Радостин Стойчев, Смилен Мляков. Всъщност, с Владимир, който е по-близо до твоята възраст, познавахте ли се преди това?

- Знаехме се покрай мачовете, но никога не сме били близки. Той играеше за Тур и в годината, която спечелиха Шампионската лига, победиха моя отбор Пиаченца, за да се класират за финалната четворка. Иначе и двете ми титли в Италия съм ги спечелил с Владо, което означава, че сме били успешен тандем. Трябваше да играем повече с него (смее се). Какво да ви кажа за отношенията с него – просто в живота срещаш хора, с които се оказваш на една честота, така да се каже. Оказа се, че имаме сходно мислене по много въпроси както за волейбола, така и извън него. Но в спорта освен сходство и обща цел между съотборниците, е важно да имаш и късмет. Защото може да правиш всичко по най-точния начин и да стигнеш до една ситуация, която да реши всичко с милиметри в твой ущърб. Факт обаче е, че с Владо изградихме едно истинско приятелство, което продължава и до днес. А това не се среща често. Сега се замислям, че друг съотборник, с когото бях в наистина добри отношения, бе Юбер Ено. Но аз вече не поддържам връзка с него, не защото сме се скарали или нещо такова, а просто пътищата ни се разделиха. Това не значи, че ако се видим някъде, няма да се зарадвам.

- Левски София: Владо, вярно ли е, че именно ти си настоявал пред ръководството на Кунео да привлече Никола, за да атакувате титлата?

- Владимир Николов: Така е, но преди да говорим за Кунео, бих искал да попитам Никола дали си спомня нещо. Разбира се, ние се знаехме с него, но, както той самият каза, в никакъв случай не сме били приятели. Та, когато пристигнах в Тренто след лятото с националния, започнахме много сериозна подготовка. След няколко дни дадох първото си интервю за вестник "Алто Адидже", ако не се лъжа. И на въпроса защо съм дошъл в Италия и в този отбор аз отговорих: "За да спечелим титлата". Никола, какво си мислеше преди да подпишеш с Тренто и как прие моето смело изказване пред медиите в Италия?

- Аз вече бях ветеран в италианското първенство и при идването в този отбор се сблъсках с няколко озадачаващи неща от типа на това изказване. Спомням си и за треньора Радо Стойчев, който беше работил като асистент в Динамо. Имахме гостуване на Вибо Балентия и каза, че ще прати помощника си и резервите да бият 3:0, а той ще остане да тренира основната група. Аз обаче се възпротивих и му казах откровено: "Радо, ти трябва да отидеш с целия отбор там и пак не е сигурно, че ще спечелиш. Това е италианската Серия А!". Така че от тази гледна точка изказването на Владо за титлата ми дойде като подобно изхвърляне. Този сезон Рикардо дойде в Тревизо и имаше поне два отбора, които изглеждаха сигурни за финал…

- Владимир Николов: Рикардо, отиде в Модена, приятелю, остаряваш (смее се)…

- Прав си, явно остарявам. Но така или иначе ситуацията беше следната: Имаше със сигурност поне три отбора на много високо ниво. Същевременно, поглеждайки към моя отбор, виждах следното: треньор ни беше човек, когото не бях чувал преди това, с нулев опит в Италия, Владо и Казийски също не бяха играли там, Винярски беше смятан за един добър играч, но не и нещо специално. Либеро ни беше Андреа Бари, за когото всички фенове на другите отбори скандираха "Бийте сервис в либерото!", понеже не беше добър. За Владо знаех, че е силен състезател, но Матей не го познавах, беше доста млад, но очевидно с голям потенциал. Така че си казах, "окей, да видим какво ще се получи". Честно да ви кажа, от една страна тези думи на Владо ми харесваха, защото няма нищо лошо в това да си уверен и да вярваш в успеха.

- Левски София: В Кунео игра и с наследника на Николов в националния – Цветан Соколов. Наложи се той да изпълнява ролята на особен хибрид – център/диагонал. Имахте кадрови проблеми, но се справихте повече от добре и дори бяхте на косъм да спечелите Шампионската лига…

- Да, повярвайте ми, ако тогава имаше системата за видео повторение, щях да имам още една титла. Отнеха ни три точки в тайбрека. Основният проблем в отбора ни през този сезон, беше свързан с Луиджи Мастранджело. Той се върна от олимпийските игри в Лондон, където спечелиха медал с националния отбор, и явно нямаше вече особена мотивация да играе волейбол. В един момент поведението му стана нетърпимо за всички и ръководството на клуба просто го освободи. Така се създаде ситуацията със странната функция на Цецо, но той се справи много добре. Нямаше никакви мрънкания от негова страна, просто го прие и опита да бъде полезен за отбора. Но аз съм уверен, че ако Мастранджело нямаше този проблем в главата, а играеше както може, и с Цецо на диагонал, щяхме да спечелим лесно Шампионската лига.

- Левски София: Как успя да поддържаш това високо ниво толкова години? Имаш почти 20 сезона в Серия А, а в самия край на кариерата си игра и за хегемона в европейския волейбол тогава Зенит (Казан)?

- Когато дойдох за първи път в Италия, беше разрешено да играят максимум по двама чужденци в отбор. По време на сезона обаче се обсъждаше усилено бройката да бъде сведена до само един, както е в Япония. Това, разбира се, не се случи и впоследствие бяха допуснати дори повече чужденци, но аз си казах, че трябва да направя всичко възможно да се задържа там. Помня думите на един приятел – "Няма значение в кой отбор си, важното е да си в Серия А. Това е като НБА и ще ти помогне след това да отидеш в която лига искаш". Още от първата година в Италия се опитах да правя всичко професионално и си изградих определени навици. Например, ако имаме почивка сутринта, аз пак си лягах най-късно в полунощ и ставах около 8.30 – 9.00 ч. Следобяд отново почивах, за да съм възстановен за тренировката после. Наскоро журналисти ме питаха какъв съвет бих дал на моето 20-годишно аз. Категорично щях да посъветвам младия Никола да се забавлява повече. Защото никога не излизах навън, не съм ходил на дискотека, дори посещението на ресторант за вечеря беше изключителна рядкост. Предпочитах да хапна вкъщи и да си легна навреме. Преди се шегувах, че излизах два пъти годишно – след спечелването на купа и след титла (смее се). След края на сезона отивах в националния отбор, където отново продължавах в този ритъм – тренировки, почивка, тренировки, мачове, сън. Ако кажа, че бях като кон с капаци ще е малко. Направо си бях обсебен, всичко беше подчинено на волейбола и моето представяне. Поглеждайки назад, това очевидно си е струвало. Но сега си мисля, че по всяка вероятност щях да постигна тези отличия и ако се бях забавлявал малко повече. Разбира се, в подходящото време и по някакъв приемлив начин.

- Левски София: В професионалния спорт има много примери за талантливи играчи, които имат проблем с дисциплината и спазването на професионалния режим, но същевременно постигат резултати. Дори във филма, който спомена – "Последният танц", Денис Родман изчезва за няколко дни, за да купонясва, но в следващия мач дава всичко от себе си…

- Така е, но аз не съм поддръжник на тази теза, че състезателят може да си прави каквото иска, щом на мач е играл добре. Младите вероятно се впечатляват от тези примери като това с Денис Родман. "Ето, направи се на нищо два дни, ама после как игра!?". Но това се е случило веднъж, не може да бъде постоянно. Също така – представете си, след тренировка отиваш на бар, на дискотека, напиваш се, после спиш криво-ляво няколко часа, изтощаваш организма си и се разболяваш. И отборът ти губи, да речем, плейофна серия, защото не може да те ползва на 100%. Тогава с кариерата ти е свършено. Имал съм такъв играч, който смяташе, че може да прави каквото си иска и когато си поиска, защото е добър. Дразнеше всички с поведението си, но го търпяхме, защото правеше разлика в мачовете. Важният въпрос тук обаче е колко време ще бъде това. Защото слагаме нещата на една везна – от една страна са простотиите и глупостите, които приемаме да търпим, от другата – качеството, което въпросният човек дава в мачовете и резултата. Нали разбирате, че щом везната се наклони в едната посока, а то е неизбежно именно заради деструктивното поведение, той вече няма да има място в отбора. Представянето на всеки атлет зависи от много фактори, освен от таланта. С напредването на годините се променят най-вече времето за възстановяване, метаболизмът. Разбрах го на около 35 години. Не че станах по-бавен, може би скачах по-малко, но това не беше проблем. Основната трудност бе свързана с времето за възстановяване. Ако си на 20-22 години не е никакъв проблем сутрин да отидеш на тренировка, следобяд пак, да вечеряш и да излезеш на бар или дискотека. Прибираш се пиян в 5 часа сутринта, дремваш докъм 8 и нещо и пак си в залата. Следобяд спиш 2 часа и тренираш отново без проблем и най-вероятно никой няма да разбере, че си излизал. Но това ще го направиш 2-3 пъти и един ден неминуемо ще се стовари върху теб. Често говоря на младите състезатели колко е важно храненето, например. Те не си дават сметка, че да се натъпчеш с хамбургери в популярна верига за бързо хранене, само ти създава допълнителни трудности. Нуждаеш се от допълнителна енергия да преработиш тази тежка храна, която не ти дава и нищо позитивно като енергийна стойност. За съжаление, никой на чува тези съвети. Обикновено промяната започва, когато някой получи първата си по-сериозна контузия. Ще ви дам един много характерен пример – ако видите някой да прави упражнения с ластик за рамото или друга превенция преди тренировка, той почти сигурно наскоро е претърпял травма и е бил извън игра за известно време. Лошото е, че обикновено младите играчи виждат само примерите, които им изнася, за да затвърдят удобната им теория. Ето – Родман се прави на щайга, пие, смърка кокаин, а после играе като звяр. Но не виждат безбройните стрелби на Джордан, безкрайните тренировки на Новак Джокович или Лари Бърд, ако щете. Не съм сигурен дали знаете кой е Лари Бърд – велик гард на Бостън Селтикс от 70-те и 80-те години на миналия век. Няма да забравя една история с него – вече към края на кариерата си печели нова титла, последният мач е в неделя. Във вторник телевизионен екип го посещава в ранчото му за интервю и като влизат вътре, гледат – Лари стреля с топката към един кош на двора. И го питат: "Какво правиш, бе, човек, преди два дни стана шампион?". И той: "Да, обаче при една от стрелбите направих движение, което не ми хареса. Трябва да го усъвършенствам". За това ще ви кажа, че всички големи шампиони, които погледнете, независимо от спорта, имат много сходни, да не кажа, еднакви, характеристики. А именно – пълна отдаденост на това, с което се занимават. Те са фокусирани единствено върху представянето си и ще тренират всеки път на 120%, повече от всички други. Джокович веднъж каза – "За мен не е важно само какво правя на корта и как да изпълнявам по-добре всеки удар, а какво се случва след тренировката или мача. Как трябва да живея, да се храня, да възстановявам, за да изтискам още от моето най-добро аз". Всъщност, става дума за много прости въпроси, които можем да си зададем. А именно: „Ако отида на дискотека сега, това ще ми помогне ли да стана по-добър състезател?”. Отговорът е – не, категорично. "Ако тренирам повече и възстановявам правилно, това ще ми помогне ли да съм по-добър?". Отговорът е – да, категорично.

-  Левски София: В кой етап от състезателната си кариера започна да се замисляш, че един ден може да станеш треньор?

- Честно да ви кажа, в самото начало по никакъв начин не допусках да се случи подобно нещо. Като повечето млади състезатели и аз си мислех, че ще играя вечно (смее се). Но след като наближих 35 се осъзнах – въпросът "какво ще правя като приключа с волейбола", започна все по-често да се промъква в мислите ми. Треньорската работа обаче бе последното нещо, което допусках. Дори ще ви споделя нещо – веднъж казах на съотборниците си: "Ако някой ден стана треньор, като ми видите, ме заплюйте в лицето. Даже не ми казвайте здрасти". Случи се обаче така, че имах лоши преживявания с един треньор, на когото дори не искам да му споменавам името. И си казах, че щом този човек може да работи това, просто няма начин аз да не се справя. Същевременно си дадох сметка, че треньорството е единственият начин да останеш възможно най-близо до игрището и след края на кариерата си. Но истината е, че е несравнимо по-хубаво да си състезател, отколкото треньор. Аз обаче вярвам, че мога да предам своя опит и да направя играчите си по-добри.

- Левски София: Подкрепяш ли твърдението че, обикновено от разпределителите стават добри треньори?

- Има известна логика, тъй като, когато си разпределител, особено на високо ниво, ти си пряко ангажиран с тактиката на своя отбор. Ти си човекът, който координира целия процес и е отговорен за изпълнението му в игра. Твоята работа е да мислиш, да следиш представянето на колегата си от другата страна и въобще на всички състезатели. И това се повтаря срещу всеки един отбор, който срещнеш. Така че, ако си свикнал на по-мащабна работа, ще имаш предимство, когато станеш треньор. Разбира се, там измеренията са други, защото на практика ти си човекът, който организира работата на още 25 души. В ежедневието на треньора е пълно и с безброй неща, които нямат общо с волейбола. Често състезателите мрънкат за какво ли не – апартаментът не му е удобен, храната била една идея по-лоша, дразнят го пердетата в спалнята или кучето на съседа. И ти, заедно с колегите ти от щаба, трябва да решаваш и такива казуси, за да може състезателите да играят по-добре. Те пък от своя страна приемат, че това е нормално, и понякога дори търсят в разни битовизми оправдание за представянето си.

- Левски София: Винаги е трудно да направиш прехода от състезател към треньор, особено ако трябва да работиш с доскорошни съотборници. При теб как се получи този процес?

- Така е, това са големите трудности, с които трябва да се справиш. Не е никак лесно да станеш треньор на състезатели, с които доскоро си играл заедно. Макар и да си им бил капитан и човек, до когото са се допитвали.

- Левски София: Като състезател имаш 4 сребърни и 2 бронзови медала от Световната лига. Още на втората си година като треньор обаче успя да я спечелиш, има ли и някаква ирония в този успех?

- Да, наистина загубих 4 финала и няколко мачбола за златния медал. Още на първата година като треньор на Сърбия стигнахме до мач за титлата, но загубихме от Франция. На следващото лято обаче я спечелихме. Какво да ви кажа, нещата опират и до късмет. Но пък преди да поема Сърбия отборът цели 4 години не се беше класирал за финалите, а успяхме да бием световния шампион Полша, САЩ. Истината е, че никога не съм бил фиксиран в статистиката. За първи път изгледах свой мач от началото до края едва през 2015 г. Попадна ми финала на олимпийските игри в Сидни и реших да си го пусна в автобуса, докато пътувахме от Белград за София за контролни срещи с националния ви отбор. Тогава се организираха някакви чествания за 15-годишнината от спечелването на златото и случайно видях линк в един таблоид в интернет, към който пишеше: "Ето как се случи". Мислех, че става дума за някакви отбрани кадри или репортаж, а се оказа целият мач. 1 час и 7 минути, дори не знаех, че толкова е продължил финалът. Помислих си – дали е нормално, да не съм си гледал нито един мач през цялата състезателна кариера. Но аз съм така, за това и не броя медали – просто насочвам вниманието си към следващата цел. Ето, като станах треньор на националния отбор – веднага спечелихме сребро от Световната лига. На следващата взехме първото място, после станахме европейски шампиони, влязохме в четворката на световното и малко след това ме уволниха (смее се). Но това е животът, трябва да се научиш да живееш с тези ситуации.

- Левски София: Голямо разочарование ли бе за теб отстраняването ти от поста миналото лято?

- О, да. Вярвам, че направихме всичко както трябва, за да се подготвим за олимпийската квалификация в Италия. Това беше основната ни цел за цялото лято. Дадох почивка за началото на Волейболната лига на нациите на играчи като Атанасиевич, Подрасчанин, Лисинац, Урош Ковачевич, за да могат да дадат най-доброто от себе си, когато ни трябва наистина. Имах в екипа си най-добрият специалист по физическа подготовка – университетски преподавател, който сега работи с баскетболния „Партизан”. Подготвихме отбора по оптимален начин, но, за съжаление, решаващият мач с Италия не се получи. Загубихме първия гейм, който бе решаващ. След това имаха 10 дни почивка и две седмици подготовка за европейското, вече с друг треньор. Явно подготовката, която направихме, се отплати там и те станаха шампиони. На последната квалификация обаче дори не опитаха да стигнат поне до четворката. Истината е, че в отбора си има определени проблеми с някои играчи и тяхното его. Когато те успяват да го потискат, можем да бием абсолютно всеки. Ако егото надделее и няма единство в името на общата цел, нещата просто не се получават. Често им повтарях, че съперникът е от другата страна на мрежата, не в нашето игрище. Но тези различия и стремежи за надмощие ги има във всеки отбор. Все се гледа кой има по-голям договор, кой каква кола кара, колко играе, с какви проценти и т.н. В крайна сметка, е нормално хората в един отбор да не са първи приятели. С момчетата, с които станахме олимпийски шампиони, също не бяхме такива. Дори не поддържаме връзка, абсолютно нищо. Но бяхме обединени в общата задача и гледахме в една посока, егото на всеки беше подчинено на отбора. И аз мислех само за това как да помогна на колегите си да се представят по-добре, за да победим съперника от другата страна. Когато загубихме квалификацията за олимпийските игри в Рио, на следващото лято – 2016 година, играчите тренираха като луди. Искаха да покажат на света, че имат качество и успяха да спечелят Световната лига. Очаквах това да се случи и след изпуснатата квалификация за Токио и те взеха европейското.

- Левски София: Брат ти Владимир също беше невероятен състезател и заедно спечелихте олимпийските медали. Какво е усещането да играеш рамо до рамо с брат си в контекста на проблемите с егото и вътрешното съперничество, които разкри?

- Това е нещо много специално. Още повече, че нашият баща Милош успя да види спечелването на тези олимпийски медали и наистина се гордееше много с нас. Той е бил капитан на отбора на Югославия, който печели бронз през 1975 година. Беше наистина щастлив от нашите успехи. С Ваня така и не играхме заедно в клубен отбор, той много искаше, но не получихме такава добра възможност. Иначе в националния от една страна беше лесно и приятно, от друга не толкова. Бях капитан на отбора, спяхме в една стая, но той не даваше поводи да се срамувам от поведението му или да кажа нещо за него пред всички, защото беше професионалист. Същевременно трябваше да внимавам, да съм балансиран и да не мислят останалите, че го толерирам повече за сметка на други. Имали сме тежки спорове с брат ми, но аз винаги съм искал от него да бъде искрен с мен и да ми казва, ако греша някъде. Но съм наистина щастлив от това, че споделих толкова успехи с него в националния отбор, а в крайна сметка и двамата бяхме приети в залата на славата. Жалко само, че баща ни вече не бе сред нас, за да види и това.

- Кристиян Христов, Левски София: Какво беше първото нещо, което направи след спечелването на олимпийската титла?

- Истината е, че празненствата след бронза от Атланта през 1996 година бяха много по-големи, отколкото за титлата. След третото място се прибрахме в Белград заедно с баскетболния отбор, който предната вечер загуби финала срещу дрийм тийма на САЩ. Времето беше страхотно – началото на август, и всички бяхме в еуфорично настроение. От правителството изпратиха самолет да ни вземе от Амстердам и така се прибрахме заедно почти всички олимпийци. Имаше телевизионен екип с нас, който снимаше постоянно, не помня колко интервюта дадохме. Като кацнахме в Белград, имаше пресконференция на летището, която се предаваше на живо. Оттам ни закараха в центъра на Белград, където се бяха събрали хиляди фенове. Улиците не се виждаха от хората, беше нещо невероятно. Лицата ни бяха на първите страници на всички издания, постоянно ни търсеха за интервюта и се чудехме как да отказваме. Но когато постигнахме значително по-големия успех в Сидни, нещата изобщо не се развиха по този начин. Първо – от федерацията и олимпийския комитет не вярваха, че можем да станем шампиони, и ни бяха резервирали билети в деня на финала. Наложи се да отидем до залата с багажите си, мачът беше от 15 часа и трябваше да се надяваме да не продължи прекалено дълго, че можеше да изпуснем полета. И въпреки че бихме за малко повече от час, водачът на групата дори не ни даде да се снимаме за спомен, понеже нямаше време. Тогава президент бе Слободан Милошевич и разбрахме, че са започнали бунтове срещу него. Като кацнахме в Белград, ни казаха, че градът е блокиран от митинги и протести, говореше се дори за нещо като гражданска война. Освен това бе 3 октомври, времето се разваляше и очевидно никой не ни чакаше. Така че поехме с автобус към Нови Сад, тъй като от 12 състезатели в националния 10 играеха за местния Войводина.

-  Самиул Вълчинов, Левски София: Кое е най-ценното качество за един състезател?

- Постоянството и психическата издръжливост. Да бъдеш винаги там, да преследващ целите си. И дори да не се получават нещата, не се отказваш. Същото е и с университета, например. Там не завършват непременно най-умните и талантливите, а най-постоянните. Тези, които не са спрели да опитват и да учат.

- Александър Николов, Левски София: Каква е разликата между това да си състезател и треньор?

- Докато си състезател имаш усещането, че можеш да промениш нещата на полето. Ако резултатът не върви, да направиш сам нещо от типа – ще пусна топката зад блока, ще бия труден сервис в даден играч и т.н. Но нещата не стоят така за треньора – той стои отстрани, може да даде указания, но друг е въпросът до колко ще се изпълнят. Просто чувстваш, че влиянието ти в самия мач не е толкова голямо, колкото ако си на полето.

Най-голямата фрустрация за един треньор е да виждаш какво се случва и как можеш да противодействаш, ако си в игрището, но указанията ти не вършат същата работа. По отношение на самия работен процес - за мен е голяма грешка да казваш на играчите си: "Я, гледай сега как се прави това". Или – "Аз съм изпълнявал така нещата, значи и вие трябва, иначе не става". Това е голяма грешка. Разбира се, мога да кажа как съм се справял в дадена ситуация, да дам съвет на база опита си, но това не значи, че ще е на 100% валидно за всеки.

- Левски София: Никола, благодарим ти още веднъж, че отдели време да се срещнеш, макар и виртуално, с нас. Благодарим за откровеността и интересните спомени, които разкри от страхотната си кариера!

- Моля още веднъж да ме извините за закъснението. Пожелавам успех и постоянство на всички ваши играчи. Бъдете смели и не спирайте да опитвате да бъдете по-добри!